Ханс Кристиан Андерсен
Албум без картини (9)

Осма вечер

Тъмни облаци задръстиха небето и месецът остана скрит. По-самотен от всякога, седях до прозореца на моята таванска стаичка и гледах нагоре към мястото, където той трябваше да се появи. Мислите ми се носеха надалеч към моя скъп стар приятел, който иначе всяка вечер ми разказваше толкова хубави истории.

Да, той е преживял немалко и е пътувал навред. Плавал е над вълните на потопа и е озарявал Ноевия ковчег, както сега се усмихваше на мене, носел е утехата на един нов, разцъфтяващ свят. Гледал е тъжно към върбите, по които са висели златните арфи, когато децата на Израел са се спрели пред водите на Вавилон. А когато Ромео се е изкачил по въжената стълба до балкона на Жулиета и святата целувка на любовта е литнала като херувим на възбог, добрият месец е бдял като верен страж на небосклона, прикрит зад клоните на кипарисите. Наблюдавал е мъченика от Света Елена^[1], който е таял в сърцето си гигантски планове и се е взирал към океана от една самотна скала. Ах, колко много може да разкаже месецът! Животът върху Земята е за него като книга с приказки. Днес ти си скрит за мене, мили приятелю. Днес не ми предлагаш картина, която да нарисувам…

Но когато, потънал в мечти, вдигнах взор към облаците, изведнъж просветна. Това бе твой лъч, но той бързо изчезна. Нижеха се черни облаци. Но ти поне ми прати поздрав, мил вечерен привет, ти, моят верен месец!