Ханс Кристиан Андерсен
Албум без картини (28)

Двадесет и седма вечер

Снощи хвърлих поглед към един град в Китай, каза месецът. Лъчите ми озариха дългите голи зидове, които се издигаха от двете страни на улиците. Наистина тук-там в стената се очертаваше врата, ала тя сигурно бе заключена. Защото китаецът не проявява никакъв интерес към външния свят. Прозорците бяха плътно затулени с рогозки, само от храма мъждукаше слаба светлинка. Погледнах вътре и зърнах пъстроцветния разкош. Изображения, стигащи от пода до тавана, представяха в ярки краски деянията на боговете върху Земята. Във всяка ниша имаше стълбовидни статуи, почти изцяло закрити от знамена и шарени платове. Пред калаените божества бяха поставени малки олтари със светена вода, цветя и пламтящи восъчни свещи. На едно издигнато място в храма се извисяваше Фу — върховното божество, загърнато в жълта коприна. В подножието на олтара седеше живо същество — млад духовник. Изглежда се молеше. Но посред молитвата той потъна в дълбок размисъл. После навярно осъзна прегрешението, което извършваше, защото сведе глава, а страните му поруменяха.

Бедният Суи-Хунг! Може би се виждаше в мечтите си като градинар в някоя от цветните градини, които обгръщаха всяка къща от улицата зад високите зидове и може би тази работа му се струваше по-въжделена от паленето на восъчните свещи в храма? Или у него бе пламнало желанието да седи на богата трапеза и след всяко блюдо да бърше устни с копринена кърпичка? Или пък прегрешението му бе тъй голямо, че според законите на Небесното царство щеше да изгуби живота си, ако само се осмелеше да назове мислите си? А именно: да избяга с корабите на варварите в тяхната родина — далечната Англия.

Не, мислите му не стигаха дотам. И все пак бяха тъй греховни, както само една млада кръв можеше да ги породи. Греховни, защото бяха възникнали на свято място, пред Фу и другите свещени божества. Знаех накъде летят мислите му. В края на града върху плоския, застлан с плочки покрив на своя дом седеше малката сладка Пе с дяволитите очи, сочните червени устни и най-изящните крачета в цял Китай. Покривът, върху който седеше Пе, бе обграден с порцеланов парапет и там имаше разкошни вази с големи бели камбанки. Обувките й стягаха, но още повече й се стягаше сърцето. Тя вдигна нежните си бели ръце и коприната на дрехата й зашумя. Пред нея четири златни рибки плуваха в стъклен съд. Тя взе една пъстро оцветена лакирана пръчица и нежно заразбърква водата. Съвсем бавно, защото размисляше. Може би разсъждаваше колко богато е златното одеяние на рибките, как спокойно и сито живеят в стъкления си дом и все пак колко по-щастливи щяха да бъдат на свобода. Да, малката Пе знаеше какво е свобода! Мислите й летяха надалеч към един храм. Но не диреха бог. Бедната Пе и бедният Суи-Хунг! В мислите си бяха слети, ала помежду им като херувимски меч блестеше моята светлина.