Сюзън Симънс
Сълзите на милейди (8)

Осма глава

Грехът на пропуснатото.

Някой е трябвало да й каже, да я предупреди, че целувката на един мъж може да преобърне света и да промени всичко. Тя искаше… Тя се нуждаеше… Тя желаеше… Майлз Сейнт Алдфорд!

Това прозрение стъписа Алиса. Сърцето й биеше лудо — като тимпаните, които някога бе слушала на един морски концерт. Дишаше трудно. Ръцете и краката й бяха леденостудени, въпреки че гореше в някаква треска. Сърцето на Майлз също биеше лудо. Под върховете на пръстите си чувстваше неговия ритъм. Тялото му излъчваше топлина. Алиса трябваше да се шокира от собственото си поведение. Но не се шокира. Трябваше да е смъртно уплашена, че се намира в ръцете на маркиза, а гърдите й са притиснати до неговите. Но тя не бе уплашена. Трябваше да се дръпне назад, но Алиса не го направи.

В един момент бе невинно момиче с широко отворени очи и след това ставаше жена. Тя изведнъж разбра какво е искал да каже поетът, когато е писал, че страстта е „треска на мозъка“. За първи път изпитваше вкуса на сексуалната страст и това й харесваше. Въпреки че се страхуваше, харесваше й.

Никога не можеше да си представи, че интимното, сексуалното преживяване е нещо от този род. Самият факт да целуваш Майлз Сейнт Алдфорд и той да те целува бе нещо по-хубаво от всякаква фантазия, която можеше да си измисли.

Винаги ли бе така между мъжа и жената?

Алиса се съмняваше. Жените биха крещели от покривите, ако интимният им живот бе толкова сладък, толкова опияняващ вените, с тази болка, която бе и удоволствие, идваща от върховете на гърдите й. Зърната им, чувствителни и от най-малкото движение на нощницата, бяха станали много твърди. Тя безумно желаеше да ги потърка в мускулестата гръд на Майлз. Тази болка пронизваше скута й надолу, към най-уязвимото място…

Инстинктите й бяха точни. Щеше да получи отговорите, само ако имаше смелостта да зададе въпросите.

Майлз също бе прав. Нейните усещания към света около нея изведнъж станаха по-изострени. Можеше да чуе нощните птици, които пееха по върховете на дърветата в Старата гора. Да попие миризмата на розите и не само тези над главата й, въпреки че уханието на пълзящите бе твърде тежко и екзотично в нощния въздух. Усещаше и отделните послания от всеки ъгъл на Беседката на милейди: лекото и сладко ухание на тъмночервените китайски рози, деликатния парфюм на бледорозовите, едва доловимото присъствие на жълтите, тежкия парфюм от тъмночервените пъпки и може би миризмата на нейните любими млечнобели, пълзящи рози, които покриваха градинската стена.

Виждаше се всичко наоколо: от нежните листчета на розите до луната високо в звездното небе. Алиса отвори очи, докато Майлз я целуваше, видя неговите дълги гъсти мигли, изключително нежната му кожа, случайната къдрица, която бе паднала на челото му, привлекателната заобленост на ухото му. Не знаеше дали може да вкуси от нощта, да я почувства, но сигурно можеше да вкуси от него и да го почувства. Миризмата, която се носеше от този мъж, я интригуваше. Тя обгърна ръцете му, гърдите му, раменете му. Той бе твърд като скала.

Усети буйно желание да погали тялото на Майлз, да провери дали наистина е изваян като гръцките богове в градината. В действителност бе по-добре сложен и от най-добре изваяния Аполон. Чувстваше една определена част от тялото му, която се притискаше към крака й. Беше сигурна, че тя е много по-голяма от съответната част на мраморната статуя.

Алиса се олюля. Главата й бе лека, като че ли бе пила шампанско. Губеше ориентация и бе объркана. Бе изтръпнала от пръстите на краката си до главата.

Майлз въздъхна дълбоко, когато я хвана здраво в прегръдките си. Езикът му потъна в устата й. Тялото й веднага настръхна. Не знаеше, че хората се целуват по този невероятен начин: отворена уста, с преплетени езици, сливащи се с дъха им. Тя би се съпротивлявала, ако беше някой друг, а не Майлз Сейнт Алдфорд.

Мъжът отвори очи и за момент тя почувства, че поглежда в душата му, а той гледаше право в нейното сърце. Алиса неволно поклати глава.

Майлз измърмори:

— Там, където девствениците са меки като розите, които те сплитат.

Тя примигна няколко пъти учудено и успя да каже:

— Милорд?

Той стъписано я погледна:

— Някога прочетох една книга за градинарството. Тогава бях в библиотеката на вашето абатство. А там пишеше, че розовата пъпка е чаровна, но когато цъфне изцяло, тогава може да се види пълната красота.

„Защо иска да говорим за розите точно сега?“ — запита се Алиса.

— Разбирам, че това е вярно — каза той, като хвана нежно лицето й с ръцете си.

Алиса се опита да каже нещо:

— Според гръцката митология Афродита, богинята на любовта, е тази, която е създала розата. Смятат, че розата е смесица от нейните сълзи и кръвта на нейния ранен любовник — Адонис.

Той погледна устата й:

— Целувате прекрасно.

Момичето се изчерви и отвърна на комплимента му:

— Вие също — промълви и после добави смело: — Харесвам ви.

— Аз също. Освен това ви чувствам добре в ръцете си — рече маркизът.

Това бе вярно.

— Аз също се чувствам добре — каза високо Алиса. — Винаги ли е така?

Той се усмихна леко.

— Не.

— Често ли е така?

— Не, рядко се случва така — отговори й Майлз, леко учуден.

— Вие не можете да разберете нищо повече от това, което разбирам аз — каза тя, като прокарваше пръсти по гърдите му.

Маркизът поклати глава.

— Трябва да призная, че…

Преди да могат да си обяснят това, което ставаше помежду им, той застина.

— Какво има?

— Не се движи.

Тя сниши гласа си и прошепна:

— Има ли някой там?

Мъжът присви очи.

— Не някой. Нещо.

Алиса потрепери. Майлз леко я пусна. Тя почувства, че е напрегнат. Готов бе да скочи при първата опасност.

— Колко са водоливниците? — попита той.

— Водоливниците ли?

Видя, че един мускул трепна на брадичката му.

— Колко са водоливниците над градинската врата?

— Два.

— Сега са три.

— Три ли? — учуди се младата жена.

— Стой мирно! — заповяда й Майлз.

— Не могат да бъдат три — тихо настояваше Алиса, за да може само той да я чуе. — Нещо ви се привижда.

— Чифт ярки жълти очи наблюдават какво правим. Някакво същество се промъква в сенките през входа на розовата градина.

— Какво същество?

— По дяволите, не знам! — тихо изруга той. — Трябваше да имам оръжие — нож, сабя или револвер.

Алиса бързо смени темата.

— Вие сте бивш войник?

— Да.

— Били ли сте се с много врагове? — запита тя любопитно.

Той я погледна напрегнато:

— С няколко.

— В ръкопашна битка?

Майлз кимна.

Младата жена пое развълнувано дъх и го задържа.

— Убивали ли сте човек?

— Понякога се случва или да те убият, или да убиеш — каза той, като избегна прекия отговор.

„Боже господи — помисли си Алиса, — този мъж е попадал в ситуации на живот и смърт. Виждал е врага си в очите, знаейки, че само един от двамата трябва да остане жив.“

— Съществото скочи от стената — съобщи Майлз.

След това те чуха някакъв звук. Беше нещо между скимтене и съскане, нещо като оплакване и поздрав. Алиса се отпусна и възкликна:

— Това е само Том.

— И кой, за бога, е Том?

— Моят ангел-пазител.

Той я погледна скептично.

— Какво твоят?

— Моят котарак.

Изведнъж Майлз съзря най-големия котарак, който някога бе виждал, да се носи плавно в розовата градина към тях, като размахваше опашка насам-натам. Огромният мъжки екземпляр се потри в Алиса и след това изпълни ритуален танц около краката й.

Тя се наведе и мило промърмори:

— О, сладък Том, къде си бил?

Майлз можеше да се закълне, че животното разбира всяка дума, която тя му казваше. Рижият котарак издаде сподавен гърлен звук, скочи на скамейката между тях, уверено обърна гърба си към Алиса, като че ли наистина я пазеше, и втренчи поглед в мъжа.

Майлз реши да действа дипломатично:

— Това е най-големият котарак, който някога съм виждал.

— Благодаря ви.

Той не бе изрекъл комплимент, а просто забележка.

— На колко години е?

— Том! — извика Алиса и протегна ръка, за да почеше това лукаво чудовище зад лявото ухо. — Той е бездомник и затова не съм напълно сигурна. Може би е на дванайсет или тринайсет.

— Откога го имате?

— От малка. — Тя го погледна. — Трябваше да отгатна, че е Том. Той винаги е след мен, където и да отида, особено през нощта. Може би сте затворили градинската врата след себе си, затова е намерил друг начин, за да се добере до Беседката на милейди.

Значи затова бе оставила отворена вратата. Нейният „ангел-пазител“ трябваше да я последва.

Като замахна леко с опашка, Том се обърна няколко пъти и легна в скута на Алиса. Майлз успя да прочете мислите на животното. То го предупреждаваше. Казваше му, че това е негова територия, а Алиса е неговата господарка.

Младата жена отметна косата от челото си и попита:

— Между другото, милорд, как разбрахте, че съм тук, в розовата градина?

— Видях ви.

— Но скамейката не се вижда от пътеката.

Той сви рамене.

— Може би съм ви чул.

— Аз седях съвсем тихо.

Майлз вдигна и отпусна рамене.

— Не знам тогава, но бях сигурен, че сте тук. — Той си пое въздух, след това издиша. Почувства се добре. Не бе лесно за един зрял мъж да се възбуди така болезнено в резултат от открадната целувка. — Какво ви накара да напуснете абатството в полунощ?

— Импулсът.

— Мисля, че споменахте, че не можете да си позволите да бъдете импулсивна — припомни й той.

— Събудих се. Погледнах през прозореца на спалнята си. След това изведнъж се озовах тук.

Майлз отново започна да се възбужда. Насочи поглед към ръцете си.

— Какво ви събуди?

— Един сън. Кошмар. — Девойката се разтрепери. — Изглеждаше толкова реален.

Той се навъси.

— „Сънувах сън, който не бе изобщо сън.“ Лорд Байрон.

— Да, точно така беше.

— Знам.

Алиса неволно вдигна ръце:

— Откъде знаете?

— Аз също се събудих от един сън.

Очите й се разшириха:

— Така ли?

Той говореше сериозно:

— Преследваха ме в един лабиринт.

Тя потрепери.

— Нишката на Ариадна.

— Как отгатнахте? — учуди се маркизът.

— Не съм отгатнала. Това бяха думите в главата ми, когато се събудих след кошмара.

Той я погледна с широко отворени очи.

— Събудих се от здрав сън, седнах в леглото и казах високо: „Нишката на Ариадна!“.

Известно време никой не произнесе нито дума. Алиса преглътна:

— Какво мислите, че означава?

— По дяволите, ако знам — призна той.

— Един и същ сън ли сме сънували?

— Може би.

— Съвпадение ли е?

— Мисля… — Но същите инстинкти, които го бяха спасили десетки пъти, му подсказваха, че има нещо повече от съвпадение. — Мисля, че трябва да преспим и след това да обсъдим този въпрос.

Те напуснаха Беседката на милейди заедно с Том, който ги следваше, минаха на пръсти през главната врата, докато накрая стигнаха пред апартамента на Алиса.

— Лека нощ — прошепна тя.

— Почти четири часът е — отбеляза той, като погледна часовника в края на коридора.

— Тогава добро утро.

— Опитайте да си починете — каза й Майлз.

Тя изглеждаше като привидение в бледата светлина на зората.

— Ще се опитам. — Алиса се усмихна сухо. — Приятни сънища, милорд.

— И на вас, милейди.

За свое учудване, Майлз заспа здраво. Сънищата му бяха пълни с уханието на розите и лейди Алиса Грей.