Сюзън Симънс
Сълзите на милейди (7)

Седма глава

Тя беше свободна.

Краката й се бяха намокрили до глезените. Краищата на прозрачната й памучна нощница и лененият халат бяха мокри от росата. Но това не я тревожеше. Вървеше по тревата към любимата скамейка в Беседката на милейди. С всяка стъпка ужасът, който бе изпитала от страшния кошмар, изчезваше. Това бе нейното любимо място, където обичаше да бъде сама. Никой не я виждаше, имаше изглед към абатството, вратата на градината, стената и дори небесата над нея.

Не за първи път бягаше в розовата градина. Още като малко момиче, през онези неспокойни години, когато ставаше девойка, често се събуждаше по среднощ и не можеше да заспи. Градината бе станала нейно убежище.

В интерес на истината, Алиса все още бе неспокойна. Не можеше да опише как се чувства. Това бе една треска, която идваше с цъфтежа на розите през топлата юнска нощ, когато розовата градина достигаше своето съвършенство.

Юнска нощ като тази.

Алиса вирна глава и погледна небето. Звездите светеха ярко. Луната бе голяма, пълна и ясна. Всичко наоколо сияеше в сребърния светлик. Розите бяха сменили цвета си на лунната светлина, бяха приели цветовете на дъгата, виненочервени, червеникави като халцедон, синкавочервени, розови и бели.

Тя изрецитира гласно:

— Луната като цвете във високия небосвод се усмихва с тих копнеж на нощта.

Господин Уилям Блейк бе прав. Нощта наистина й се усмихваше, същата луна се усмихваше на хиляди, милиони жени, които седяха в градините си в Майорка, Маракеш, Дарджилинг, Денизли, Сеговия и Сао Тиаго. Какво ли мислеха те там? Какво ли чувстваха? Сигурно техните надежди и мечти не се различаваха от нейните.

Какви бяха нейните надежди? Нейните мечти?

Тя искаше…

Тя имаше нужда…

Тя желаеше…

Как да назове желаното?

Сърцето и разумът й говореха, че това бе интимността между мъжа и жената. Тя все още не я познаваше. Като повечето жени на нейната възраст и в нейното общество, тя бе невежа по тези въпроси. Те бяха забулени в тайна, която не биваше да узнава до брачната нощ.

Не ставаше ли дума за акта между съпруга и съпругата, толкова противен, толкова отблъскващ, че никой не искаше да говори за това?

Не.

Не вярваше. Тя си спомняше начина, по който баща й и майка й се гледаха, когато мислеха, че никой не ги наблюдава. Беше ясно, че нямат търпение да останат сами!

Може би всичко това бе прекрасно? Може би радостта от него бе неописуема? Може би наистина бе пълно блаженство?

Какво ли щеше да стане, ако не се омъжи? Ако няма брачна нощ? Беше ли обречена да умре, без да е изживяла страстта, желанието, туптежа на сърцето, когато вижда любимия си, както пишеха поетите?

Алиса изведнъж се сепна в своите блянове.

Някой бе влязъл в Беседката на милейди.

Тя се обърна. Веднага разбра, че е Майлз Сейнт Алдфорд. Позна го по стъпките по каменната пътека, имаше нещо сигурно, целенасочено в начина, по който пристъпваше, в начина, по който държеше изправена главата си над широките рамене, във впечатляваща му фигура. Той бе по-висок от всеки друг мъж, когото тя познаваше.

Той бе дошъл при нея през нощта. Сърцето й заби лудо. Не можеше да си поеме дъх. Разтрепери се, макар че нощта бе топла. Усети трепет по тялото си, сетивата й се изостриха. Никога не бе усещала подобно нещо в присъствието на мъж. По какво Майлз Сейнт Алдфорд се различава от другите?

Някак си инстинктивно Алиса се досети. Това бе мъж, който винаги щеше да отговори на въпросите, които тя можеше да му зададе.

— Десет лири за вашите мисли, милейди — каза маркизът, като приближи каменната скамейка.

— Почти малко състояние — отвърна тя.

— Да, така е — каза той с лека усмивка.

— За втори път тази вечер ми правите великодушно предложение, милорд. Цената, разбира се, скача. Защо трябва да давате една или десет лири, за да разберете какво мисля?

Той пристъпи към нея.

— Обожавам ума ви.

Сериозно ли говореше? Или просто се шегуваше?

— Не виждам защо.

— По-важно е, че аз се интересувам.

Алиса реши да се държи така, като че ли разговорът й с Майлз Сейнт Алдфорд е нещо съвсем естествено, независимо, че бе по нощница.

— Ще ми обясните ли защо, милорд?

Той пое дълбоко дъх и каза:

— Вие сте различна от жените в обществото.

Тя потисна въздишката си и нагласи халата си така, че да покрие палците на краката си.

— Страхувам се от това.

— Няма защо да се страхувате — каза младият мъж. — Може само да се радвате.

Алиса навлажни устни с върха на езика си:

— Не разбирам.

— Знам, че не разбирате — отвърна той с мъжествения си глас.

Джентълменът беше отегчен, мъжете толкова често се отегчаваха.

— Моля ви, продължете, сър.

— Жените в обществото…

Трябваше да го прекъсне.

— Става дума за дамите от Марлбъро Хаус ли, милорд?

— Да — каза той и повдигна тъмните си вежди. — Между другото какво сте чували за жените, които се движат с Уелския принц?

— Много малко наистина — сподели тя. — Говорят, че са прекрасно облечени със скъпи дрехи, които купуват от господин Чарлз Уърт от Париж, че са умни, находчиви и образовани и…

— Неморални — довърши той.

Алиса го погледна нетърпеливо:

— Неморални ли казвате?

— Някои от тях.

— Колко интересно!

Очевидно маркиз Корк не очакваше да чуе това от нея.

— Така ли мислите?

Младата жена кимна:

— Не съм срещала човек, който да се държи нетрадиционно, когато става дума за нравственост. Разбира се, винаги може да се дискутира по въпроса кое е морално и кое неморално и кое е по-доброто.

— Може, но няма да го направим.

Тя прехапа горната си устна.

— Между другото трябва да се коригирам. Веднъж се срещнах с човек със съмнително поведение.

Погледът му като че ли я прониза:

— Кой бе този човек?

— Един надут малък бурбонски принц, който веднъж посети баща ми — каза Алиса и се изчерви при този спомен. — Филип. Като се връщам назад, си мисля, че причината бе това, че бях млада и наивна и не разбирах неговите намерения.

— Какви бяха неговите намерения? — попита маркизът със студен и сух глас.

— Мисля, че искаше да ме целуне — каза тя и продължи: — Поне накрая.

— А какви бяха неговите намерения в началото?

— Същите. Да ме целуне — призна Алиса с дрезгав глас, като че ли някаква буца заседна в гърлото й.

— Така ли смятате?

— Е, добре, той наистина искаше да ме целуне.

— Позволихте ли му тези волности?

Тя го погледна изумена:

— Разбира се, че не му позволих. Веднага разбрах какво иска.

Нещо блесна в тъмните очи на мъжа.

— Какво друго искаше?

Алиса търсеше деликатен начин, за да говори:

— Трябва да знаете, милорд, че принцът бе французин.

— Искал е да ви прелъсти, така ли?

Тя се вцепени. Как маркиз Корк можа да отгатне? Разбира се, той бе светски мъж, а светските мъже знаеха тези неща. Поне й бе спестил труда да му обяснява.

Но той не беше доволен от нейните обяснения.

— Къде бяха вашите родители, докато ставаше всичко това?

— В библиотеката.

Алиса го чу да мърмори нещо. Майлз вдигна крака си, сложи го на каменната скамейка, наведе се над нея и продължи да я разпитва:

— Къде се случи този опит за прелъстяване?

Лицето й пламна.

— Под мраморния Аполон. Така наричаме една от статуите в градината.

— Мисля, че това е скулптура на гръцки бог, който е гол — каза маркизът.

— Да, милорд.

— И Аполон е в своята първа младост: висок, с широки рамене, тясна талия, дълги бедра и крака, мускулест.

Той описваше статуята съвършено точно.

— Виждали ли сте тази скулптура?

— Не.

— Тогава откъде знаете как изглежда?

— Нека да приемем, че имам богато въображение — каза Майлз, като почеса врата си, раздвижи главата си и нетърпеливо цъкна с език. — Милейди, ние се отплеснахме. Спомням си, че давах десет лири за вашите мисли и след това започнахме да обсъждаме статуите в градината. Кажете ми какво си помислихте, като ме видяхте, че приближавам?

Алиса подбираше думите си.

— Например, че знаете много неща, а аз не знам нищо.

Той свъси вежди!

— Не ми се вярва. Блант ми каза, че мис Пибъл ви хвали при всеки възможен случай. Май сте били нейната най-добра ученичка и ви смята за твърде начетена.

— Разбирам нещата. Искам да разбера хората.

— Вероятно във вашите занимания вие сте изучавали и човешкото поведение и мотивация.

— Разбирам хората, мъжете и жените като интелекти. Но не това имам предвид.

— Какво имате предвид?

Той се правеше на глупав. Това я дразнеше.

— Става дума за отношенията между мъжете и жените — каза Алиса откровено.

— А, така значи…

Последната фраза бе твърде многозначна.

Върху устните му се появи лукава усмивка.

— Да не би случайно да говорите за любовните отношения между мъжа и жената?

— Точно това имам предвид — изрече Алиса и протегна глава към него. — Вратът ми се схвана, милорд. Бихте ли седнали, докато говорим?

— Да, разбира се. Благодаря ви — каза той и кимна учтиво, като се настани до нея.

Маркизът като че ли се бе облякъл набързо. Бе твърде неглиже. Нямаше яка, ризата му бе леко разкопчана. Краищата й се подаваха. Опита се да не го гледа, струваше й се, че няма долни дрехи. Мисълта, че неговата гола плът е толкова близо до нея я извади от равновесие.

— За какво говорехме? — заекна тя, сякаш изобщо не мислеше.

Маркизът разбра нейното неудобство.

— Споделихте, че се интересувате от любовните отношения между мъжа и жената.

Да, точно така!

— Вие знаете всичко, милорд, а аз не знам нищо. Не е честно.

Той бе протегнал напред дългите си мускулести крака.

— Така трябва да бъде.

— Защо?

— Защото сте жена.

— Това не е причина — възпротиви се тя.

— Може би не във вашите очи, милейди, но поне за обществото е така.

— Тогава това общество мисли погрешно. Изтъкнете ми поне една причина.

Маркиз Корк скръсти ръцете си, отметна глава и погледна звездите:

— Защото сте неомъжена.

— Вие също не сте женен.

Той се обърна към нея:

— Но аз съм мъж.

— Отново стигаме до пола.

— Очевидно е така — каза сухо той.

— Винаги ли се стига до това? — Алиса не получи отговор от събеседника си, нито пък го очакваше. — Струва ми се нелогично един мъж да е осведомен по тези въпроси, а жената да бъде невежа.

— Добродетелността на една жена трябва да бъде защитена.

Алиса протегна гневно ръце:

— Как невежеството ще защити нейната добродетелност? Как ще знае какво да прави или да не прави, ако не познава живота?

Той поглади брадичката си.

— По повод на нашия разговор мога ли да ви задам един личен въпрос?

— Можете, разбира се.

— Позволихте ли на сър Хю да ви целуне?

— Да.

Той учудено я погледна и тя добави:

— Познавам сър Хю Пюърхарт от много години. Той е мил към мен, след смъртта на родителите ми. Случвало се е да ме целуне целомъдрено по бузата или челото.

— А, значи така.

Отговорът й като че ли го задоволи.

— Нещо друго позволихте ли?

— Е, добре, както ви казах, принцът се опита. Когато разбрах какво иска, обърнах главата си. Той ме целуна някъде по брадичката.

— А опитът за прелъстяване?

Тя отново облиза устни:

— Той се нахвърли над мен.

— Продължете.

— Аз бързо се дръпнах настрана и принцът падна върху статуята с лице върху една определена част от Аполон — каза тя, като се засмя нервно. — Трябваше да видите изражението му, когато разбра къде се намира, милорд.

— Бих искал да бях там — каза Майлз Сейнт Алдфорд.

Тя бе интелигентна. Бе наивна. И подлудяваше. Беше покоряваща. Предизвикваше го. Майлз не знаеше дали да я удуши, или да я целуне. Той бе тръгнал след лейди Алиса Грей в розовата градина с най-добри намерения. Искаше да й каже колко е неблагоразумно да скита сама в полунощ. Вместо това седна до нея на усамотената скамейка, като говореше за всичко, за което можеше да се говори — от опита за прелъстяване до голата статуя на Аполон.

Беше нещо твърде необичайно.

Но това означаваше, че лейди Алиса Грей бе една изключителна млада дама. Наистина Майлз не бе срещал друга като нея преди това.

— Както и да е, милорд, да се върнем на въпроса, предмет на нашия разговор. Добре е да се говори за някои неща, да се чете за тях, но опитът е нещо друго. Не сте ли съгласен с мен?

Майлз чу предупредителни звънчета в главата си. Трябваше да бъде твърде предпазлив.

— Ако се съглася с вас, трябва да говорим за това, което е приемливо поведение за неомъжените жени. Липсата на опит при една жена, както и двамата знаем, е нещо ценно и важно.

— Може би е така — измънка тя под носа си.

Той продължи:

— Ако не се съглася с вас, вие ще си твърдите, че не само мъжете трябва да бъдат опитни. В действителност това качество се поощрява у тях още със самото им раждане.

— Точно така — отговори тя. — Започвате да ме разбирате.

Да, той наистина започваше да я разбира. Очевидно Алиса не бе свършила.

— А какво ще кажете за една дама с добро възпитание, която няма намерение да се омъжи и въпреки това иска да знае поне малко за това, което става между мъжа и жената?

Можеше да отклони разговора, но реши да продължи.

— За себе си ли говорите?

Тя се изчерви.

— Да, за себе си.

— Решили сте да не се омъжвате?

Алиса кимна с глава и каза натъртено:

— Никога няма да се омъжа.

Губеше си времето тук.

— Мога ли да попитам за причината?

— Причините. Те са твърде много, за да се изброят. — Тя докосна дантелите на халата си. — Ще ви обясня накратко, милорд.

— Моля ви да го направите.

— Сър Хю е джентълменът, за когото смятат, че трябва да се омъжа. Но той е последният мъж, с когото бих се свързала. И така, аз ще остана сама. Това обаче не означава, че нямам желания или потребности.

— Разбира се, че не означава.

— Вие не сте женен, нали?

— Не, не съм.

— И сигурно имате желания, потребности, милорд?

Отново чу предупредителните звънчета в главата си.

— Трябва да ви призная, че имам.

Тя вдигна дръзко брадичката си.

— Опитали сте плода и сте пили от виното. Не сте се оставили гладен или жаден само за това, че сте сам.

— За храна ли говорите, милейди?

— Говоря за храната метафорично. Имам предвид физическия апетит, милорд — допълни Алиса малко надменно.

— Да, разбирам. — Майлз поглади брадичката си. — За момент помислих, че говорите за банкет или някакво пиршество, каквито се правят в този сезон през уикенда.

— Подигравате ли ми се, милорд?

— Разбира се, че не ви се подигравам, милейди.

Боже господи, тази жена бе като упорит териер, чиста порода, който държи кокал между зъбите си. Нямаше да го изпусне, докато не се задоволи.

— Сър, не отговорихте на въпроса ми.

— Милейди, не си спомням какъв бе вашият въпрос. Междувременно вие ми зададохте много въпроси.

— Ще бъде кратък.

— Така и трябва.

— Интересно ми е да зная какво е да целунеш един мъж. Ще ме целунете ли?

Тази нощ започваше да става интересна.

— Да.

Алиса се обърка.

— Няма ли преди това да обсъдим нещата?

— Вече изприказвахме твърде много думи тази нощ. Погледнете луната, милейди. — Майлз се премести по-близо до нея на скамейката. — Вдъхнете дълбоко от аромата на розите. — Майлз се приближи съвсем до нея. — Чуйте песента на нощните птици и далечното бухане на бухала, шумоленето на вятъра в клоните на дърветата, крякането на жабите, които скачат в езерото. В една нощ като тази всички сетива са изключително изострени. Опитайте нощта. Почувствайте нощта.

— Сър, вие като че ли рецитирате стихове.

Той я топлеше.

— Вашата коса е като коприна. Кожата ви е мека и ароматна. Наистина „това, което наричаме роза с друго име, ухае също така“.

— Действие второ, сцена втора — измърмори младата жена до него.

— Моля?

— Ромео и Жулиета. — Очите на Алиса се втренчиха в неговите. — Имате ли някакви други инструкции, милорд?

— Инструкции ли?

— Да, преди да ме целунете.

Майлз потисна усмивката си.

— Не очаквайте много от себе си в началото, милейди. Целувката е изкуство.

Алиса поглъщаше всяка негова дума.

— С други думи човек се учи да целува. Това е умение, което е свързано с опита и практиката.

Той кимна.

Майлз се наведе над нея, наклони глава, вдъхна от дъха й — боже господи, тя бе така прелъстителна! — и доближи устата си до нейната. Леко докосна устните й със своите и се отдръпна.

— Е, какво ще кажете?

— Бе толкова… — Алиса търсеше точната дума. — Приятно.

— Приятно ли? — Жените харесваха целувките му, но никоя не ги бе наричала приятни. — Може да опитаме още веднъж… просто като практика.

— Да, бихме могли.

Сега вече Майлз се отдаде на сладостта на устата на Алиса. Целувката му бе сладка като хубаво вино. Всичко бе толкова изтънчено, интригуващо, неудържимо и малко мистериозно. Колкото повече поемаше вкуса на тази целувка, толкова повече неща искаше да открие.

— Как бе нашият втори опит? — попита той, като вдигна глава.

— Определено по-добре от първия, милорд — каза тя благоразумно.

— Но?

— Но не мога да си представя, че това е всичко — каза младата жена направо. — Чела съм надълго и нашироко за физическата страст, която преживяват мъжете и жените. Сигурно има нещо друго.

— Разбира се, че има. Но вие сте невинна млада дама от знатен произход и с добро име, милейди.

Алиса въздъхна.

— Вие сте единствената ми надежда, милорд. Вие сте последният ми шанс.

— Така ли?

Тя кимна.

— Без вашата помощ ще умра, без да узная какво е страстта.

Той не бе помислил за това досега.

— Аз съм една отчаяна девойка. Имам нужда от рицар в блестящи доспехи, който ще ме спаси — добави тя.

Майлз се почувства неспокоен.

— Е, тогава може би за няколко минути в тази интимна розова градина…

— Може да си представим, че около нас светът не съществува — предложи тя. — Никой няма да ни чуе. Никой няма да ни види. Никой никога не ще узнае. Това ще бъде нашата тайна.

Това ще бъде тяхната тайна.

Майлз обгърна с ръка талията на Алиса и притегли нежното й тяло към себе си. След това наведе устата си към нейната и докосна устните й. С върха на езика си ги опита, докосна зъбите й, езика й. Усети тръпката в нея и това му достави удоволствие. След това разтвори устните й и за първи път усети вкуса им. Бе вкус, който му харесваше. Майлз разбра, че колкото повече я целува, толкова повече я желае и има нужда от нея.

Очевидно лейди Алиса не бе това, което очакваше. Той знаеше, че е непорочна. Но в същото време тя имаше естествената способност, божествения талант да целува така, както никой друг. Опитът, реши той, не бива да се надценява. Какво бе да знаеш, че никой не е целувал тази жена, да мислиш, че никой мъж не е обгръщал с ръце нейното прекрасно и сочно тяло? Той бе първият. Бе единственият. Това го изкушаваше. Почувства зърната на гърдите й през нощницата. Представи си, че ги целува, видя ги под леката материя — розови, така податливи на неговите устни.

Майлз учудено усети разгарящия се огън, когато целуваше Алиса, когато я притискаше към себе си, когато чувстваше тежестта на гърдите й. По дяволите, той бе топъл като ръжен! Бе твърд като камък. Просто щеше да се пръсне. За първи път му се случваше. Не си спомняше да е реагирал по този начин при целувка. Почувства, че тялото му е твърде малко, за да го побере. Това бе голямо удоволствие и болка.

Изкушаваше се да забрави коя е тази дама, кой е той самият и къде са, да забрави всичко, освен това, че иска да се любят в розовата градина под сребърната луна.

Майлз вдигна глава и погледна красивото й лице.

— Винаги съм искал да целувам ангел — изповяда се той.

Алиса впери очи в неговите:

— Не съм ангел, милорд.