Сюзън Симънс
Сълзите на милейди (24)

Двадесет и четвърта глава

Вратата на нейната спалня беше заключена. Майлз знаеше това, защото безуспешно се бе опитал да отвори.

— Алиса! — произнесе той нежно името й и почука.

Отговор нямаше, но беше сигурен, че неговата съпруга е вътре. Чуваше от време на време стъпките й из стаята, а понякога долавяше оттам приглушени вопли.

Майлз прокара пръсти през косата си. Господи, тя плачеше! Той отново почука.

— Алиса, аз съм! — Този път й говореше по-високо.

— Върви си! — В този глас той едва разпозна гласа на жена си.

Въздъхна тежко и притисна чело към вратата.

— Необходимо е да поговорим, милейди.

— Ние само разговаряме, милорд. Вие сам го казахте. — След малко добави: — Защо не сте ми казали?

Майлз знаеше, че ще се стигне до това. Все още нямаше добър отговор или онова, което би било добър отговор за Алиса. Сви рамене.

— Трябваше да ви го кажа.

— Но не сте го направили.

Това беше неоспорим факт. Удари беззвучно с юмрук стената на спалнята й.

— Опитвах се да ви предпазя, Алиса.

— О, искате да кажете, че „незнанието е блаженство“.

— Понякога е така. Нямах достатъчно информация, за да реша какво да правя. Всички мои източници…

— Искате да кажете вашите шпиони, нали така?

— Всичко, което откриха моите източници, е, че някой се интересува от родословието на графовете на Грейстоун и официалните писмени разпоредби за абатство Грейстоун. Това не се счита за престъпление в страната — напомни й той. — Обикновено е някой безобиден възрастен историк, който прави своите изследвания.

— Вие предположихте, че това са семейство Чаб и дори не ми казахте. Не ме предупредихте!

— Аз бях тук, за да ви предпазя.

— Моят рицар в блестящи до… доспехи. — Гласът й се прекърши при последната дума и в този миг Майлз мразеше себе си, мразеше лейди Чаб, мразеше всички гадни Чаб, за това, че са сломили най-чистата душа, която той познаваше.

— Алиса, моля те, отключи вратата и ме пусни да вляза.

— Не.

— Аз съм твой съпруг.

Последва крехка пауза.

— Защо се оженихте за мен, маркиз Корк?

Той знаеше, че ще се стигне и до това.

— Много ще се радвам да мога да ви обясня това, лейди Корк, ако ми позволите да вляза при вас.

Последва мълчание.

— Ние бяхме партньори. Това предполагаше, че сме равноправни!

— Знам. — Наистина го знаеше.

— Но вие не спазихте нито едното от тези условия — дойде ужасното обвинение. — Вие ме излъгахте.

— Алиса?

— Вървете си, милорд. Не желая да разговарям повече.

— Алиса, моля те!

Отговори му единствено тишината.

Дявол да го вземе, ако в стаята зад тази врата беше някой друг, а не съпругата му, Майлз би я отворил с един ритник. Но това нямаше да разреши проблема. Той трябваше да се изправи лице в лице с Алиса, а не да разговаря с нея през дървената врата.

Дамата беше права. Те говореха твърде много. Понякога бе по-добре нещата да се оставят на естествения им ход. Само ако можеше да я види, да я целуне, да я държи в ръцете си, той можеше да оправи всичко отново.

Майлз Сейнт Алдфорд огледа дамската всекидневна, видя покрито с басма канапе, което можеше да го побере на дължина, опъна се на него и се опита да се нагласи удобно.

Неговата съпруга все някога щеше да излезе от своята спалня, а когато го направеше, той щеше да е там и да я очаква.

Сигурно бе заспала. Алиса вдигна глава от възглавницата и се огледа наоколо. В стаята беше тъмно. Тя погледна часовника, поставен върху масичката до леглото й. Той сякаш показваше дванадесет часа.

Значи беше дванадесет часът през нощта. Беше спала в продължение на часове, установи Алиса.

Първо бе лежала будна няколко часа, размишлявайки. Това бе, след като нейният съпруг престана да блъска по вратата на спалнята й и се отказа от повече опити да я „вразуми“.

Доверието бе крехко нещо между приятели, между партньори, между съпруг и съпруга. Щом веднъж се счупи, не бе лесно да се възстанови отново, Алиса знаеше това.

Майлз трябваше да й каже всичко! Тя самата споделяше всичко с него.

Е, почти всичко. Трябваше да признае, че никога не бе споменала пред него, че е видяла в мъглата рицаря с кръста на кръстоносците върху туниката. Това се бе случило в деня, когато беше заключена в Изкуствената пещера. За миг той се намираше от другата страна на езерото, а в следващия изчезна.

Не бе го казала на Майлз, може би защото се страхуваше, че той няма да й повярва. Или защото не желаеше да се тревожи за нея. Каквато и да бе причината, тя се бе опитала да го предпази, като не му бе съобщила фактите.

По същия начин той се бе опитал да предпази нея. Но този аргумент не пасваше, що се отнасяше до тяхната женитба. Тя му бе казала истината, а той я бе лъгал.

И това не беше точно така.

Тя всъщност не бе излъгала, просто бе пропуснала да му каже всичко. Той явно беше направил същото. Разликата бе в това, че тя бе пропуснала да му каже, че го обича, че го обожава, че той е всичко онова, за което беше мечтала.

Грехът на Майлз беше много по-голям. Ако лейди Чаб бе казала истината, той се бе оженил за нея, за да й даде дом. Но това не беше най-ужасната причина за женитба, която Алиса знаеше. Всъщност беше по-скоро много мила причина.

Утре сутрин, в един разумен час, след като са изпили кафето си и са хапнали леката закуска, тя и маркизът ще седнат и ще изяснят някои неща помежду си. Никакви тайни повече. Никакво забравяне, никакви пропуски и прегрешения. И никакво незнание за това, че другият се опитва да те защити. Междувременно Алиса установи, че звукът, който чува, е къркоренето на собствения й стомах. Беше прегладняла. През последните няколко дни апетитът й за храна бе напълно изчезнал. Алиса се изчерви при мисълта за причината за това.

Готвачката сигурно бе оставила нещо за хапване в килера. Винаги го правеше. Черешов пай или малко пудинг, парче пресен хляб и сладко от френско грозде.

Стомахът на Алиса изкъркори отново, този път по-високо. Тя се измъкна от леглото и отиде на пръсти до вратата. С години бе набирала опит да се измъква, за да отиде в градината с розите и знаеше как проскърцва всяка издайническа дъска на пода, къде са ръбовете на мебелите и кои врати скърцат. Винаги държеше вратите да са добре смазани.

Само след няколко минути тя прекоси всекидневната и излезе в антрето. Оттук направо по задното стълбище слезе в кухнята. Килерът съдържаше истински съкровища. Имаше ябълков пай и кейк с праскови, два вида пудинг, парче агнешко, пресен хляб и сладкиш от маслено тесто, всички видове плодове — тя реши да не спира много при тях, дебели парчета сирене под бяла покривчица и кана с избито мляко.

Тъкмо си бе наляла чаша мляко за среднощното си угощение, когато й се стори, че чува нещо в антрето. Задържа млякото в устата си, не смееше дори да преглътне, и зачака.

Шумът се повтори.

Алиса остави чашата, промъкна се до вратата и тихичко я побутна, докато се отвори толкова, че да може да погледне през процепа.

Там имаше някой. Някой ходеше на пръсти из къщата. По размерите на тялото му тя можеше да определи, че е мъж и той носи нещо на рамото си. Алиса не можеше да различи какво точно е то.

Фигурата спря пред осветения от лунната светлина прозорец и се обърна. Алиса бързо се отдръпна назад в сянката и продължи да наблюдава. Сега можеше да различи лицето му.

Беше сър Алфред Чаб. И намеренията му не бяха добри.