Сюзън Симънс
Сълзите на милейди (6)

Шеста глава

Тя беше в смъртна опасност.

Навън бе тъмно като в рог. По небето не се виждаше и една звезда. Среброто на новолунието се криеше от гъстите облаци. Тревата под нея бе мокра и студена. Бе необичайно студено за сезона и затова бе покрила раменете си с наметало.

Някой вървеше след нея.

Тя погледна през рамо и видя някаква фигура с качулка на главата. Огромна фигура, тъмна, застрашителна, без лице, ужасяваща. Не можеше да определи дали е мъж или жена. Само усети, че е някакъв враг, неприятел. Трябваше да избяга. Озова се пред входа на един лабиринт. Поколеба се. Чу стъпки зад себе си и бързо влезе. Застрашителните стъпки я последваха. Нямаше съмнение, че животът й е в опасност.

Започна да се движи все по-бързо и по-бързо. Сърцето й щеше да се пръсне. Задушаваше се. Краката й бяха станали сякаш от лед. Протегна ръце пред себе си. Бе намерила посоката. Вървеше сред трънливи клони, които се врязваха в кожата й до кръв.

Изведнъж видя, че пред нея няма път.

Трябваше да се върне и да се опита отново да го намери. Щом стигнеше средата на лабиринта, щеше да е спасена.

Наметалото й се закачи на един храст и се повлече по земята. Остави го и продължи да върви. Някакъв ужасен вятър — или може би нечий дъх — я накара да настръхне. По гърба й полазиха тръпки, сякаш костеливи пръсти я докоснаха. След това някой я хвана за рамо. Отвори уста, за да извика, но не чу звук.

Когато се опитваше да избяга от костеливата ръка и да стигне на сигурно място, изведнъж в съзнанието й проблеснаха думите: „Нишката на Ариадна“.

Алиса скочи в леглото си.

Единственото нещо, което чуваше в момента, бяха тежките удари на сърцето й. Не можеше да си поеме дъх. Отвори уста, за да поеме въздух, като се опита да напълни дробовете си. Обля я пот. Нощницата й бе мокра, също калъфката на възглавницата и чаршафите й.

Трепереща, тя отстрани мокрите кичури от лицето си. Бе сънувала. Било е само сън. Ужасен сън. Кошмар.

Протегна се за гарафата на нощното шкафче, наля си чаша вода, част от нея се разля върху дантелената покривка, и започна да пие жадно. След това успя да си поеме дълбоко дъх и леко издиша. Сърцето й се успокои, както и дишането й.

За съжаление напълно се бе разсънила. Нямаше да може да заспи повече.

Алиса отметна завивките, измъкна се от леглото си — стил шестнайсети век, и отиде до прозореца. Някога леглото й бе стояло в кралската спалня на кралицата на Дания Ана, съпруга на Яков I. През гънките на пердетата проникваше лунната светлина. Като си припомни част от кошмара, тя вдигна ръце към бледата светлина и внимателно разгледа кожата си. Не видя нищо върху нея, нито следа от кръв.

Спалнята й бе топла и уютна. Наоколо бе спокойно, но стените я притискаха. Имаше нужда от чист въздух.

Алиса намери ленения си халат, сложи чехлите си и отвори вратата на стаята. Огледа се. В коридора нямаше никой. Тръгна като привидение по задното стълбище, покрай стаите на прислугата. Нямаше нужда нито от свещ, нито от лампа, за да се ориентира. Бе израснала в абатството, а и лунната светлина й бе достатъчна.

След десет минути се озове на каменната пътека и тръгна към градината с розите — любимата й градина. Там щеше да диша спокойно. Щеше да бъде свободна.

Майлз не бе сигурен какво го бе стреснало. Преди минута спеше дълбоко. Събуди се изведнъж. След това разбра — бе сънувал. Някакъв кошмар!

Спомняше си малко подробности. Някой, нещо го преследваше. Чудовище, дявол, враг, а той тичаше в кръг, затворен в някаква тъмна пещера, в тунел.

Не, не пещера, не и тунел, а лабиринт. Трябваше да използва цялото си умение, за да се оправи в този объркан лабиринт.

— „Нишката на Ариадна“ — промълви Майлз, като се подпря на лакти.

Бе се изпотил и омотал в чаршафите. Бързо махна завивките и се изправи. Видя се в голямото гравирано огледало срещу леглото. Видя един гол мъж, окосмената си гръд. Кожата му бе покрита с пот.

Насилието или страхът от насилие вляха сила във вените му. Той се окопити, овладявайки се, възбуждайки сексуалния си апетит, като че ли пред него стоеше сочна и жадна жена. Бе овладял всичко това като войник, шпионин и мъж. „Имам опит в ситуации на живот и смърт“, помисли си Майлз, като взе кърпата от мивката, за да подсуши тялото си. Имаше опит и с жените. Бързо изтърка лицето и врата си, ръцете и гърдите, дори и краката си с хавлиената кърпа, като внимателно избягваше по навик старата рана, която през последните дни го безпокоеше — дългия белег, прорязващ лявото му бедро.

Белегът бе шест инча дълъг и широк, колкото острието на нож. Бе му спомен от смъртна схватка преди пет години в един арабски квартал в Занзибар, наречен Каменният град. Разбира се, не трябваше да ходи там сам в нощта. Къде беше неговият „безпогрешен“ инстинкт за опасност при такива случаи? Но както обичаше да му припомня Блант, нападателят бе по-нещастен в случая. Беше хвърлен в реката по очи, промушен от собствения си нож.

Спомни си всичко с подробности и потрепери. През тази фатална нощ замалко да загуби някои от стратегическите си принадлежности. Усмихна се лукаво. Твърде много щеше да му струва предаността към кралицата и страната.

Прокарвайки пръсти през мокрите си кичури коса, Майлз въздъхна. Погледна тялото си. Не бе използвал тази част от мъжката анатомия напоследък. Връзката му бе приключила миналата есен, няколко месеца преди да тръгне за Америка. Мислеше с ентусиазъм за нова връзка.

Той винаги можеше да се ожени. Неговото задължение като четвърти маркиз на Корк бе да осигури появата на петия маркиз на Корк.

Проблемът бяха жените, които познаваше. Те си приличаха твърде много. Действаха по един и същи начин. Мислеха по един и същи начин. Пазаруваха в Париж. Прекарваха почивката си в Италия. Живееха в обществото на Лондон, след това отиваха в Естер, Дерби и Аскот през юни, плуваха в Кауз, ловуваха в Шотландия, а миналото лято отидоха в провинцията, докато всичко започна отново. Но където и да бяха, говореха само за мода, скъпоценни камъни и разменяха последните сочни клюки. С една дума жените от обществото бяха предсказуеми и до болка отегчителни. А решаването на този проблем бе належащо. Трябваше само да намери жена, която да е различна, жена, чието поведение да е неясно, жена, която да е привлекателна и да не го отегчава.

— Исусе, Дева Мария и Йосиф — изрече нетърпеливо Майлз, като се разхождаше в стаята. — Къде, за бога, ще намериш нещо от този род, маркиз Корк?

Застана до прозореца гол и погледна навън в лунната светлина. Почеса с ръка гърдите си и видя няколко сърни, които пасяха в края на парка.

Изведнъж улови нещо с периферното си зрение. Замръзна. На пътеката под прозореца му имаше някой, фигура в бяло. Жена. Не, това бе момиче. Косата й блестеше като сребро и покриваше раменете й. Тя се насочи към входа на розовата градина.

Това бе лейди Алиса.

Майлз я видя да отваря тежката врата и да влиза в Беседката на милейди.

Какво, за бога, правеше там? Беше след полунощ. Той извади часовника си от нощното шкафче и го вдигна високо на лунната светлина. Бе три часът.

„Денят е за честните хора, а нощта за крадците“ — припомни си той древния гръцки драматург Еврипид.

Нощта бе също за любовниците, но нито за момент Майлз не вярваше, че лейди Алиса има среща с мъж. Сър Хю не можеше да бъде толкова смел и дързък. Баронът се придържаше към доброто поведение.

— Е, добре, щом не отива на среща с този глупак Пюърхарт, то, по дяволите, къде е тръгнала? — промърмори той, като затвори капака на джобния си часовник.

Преди да има време да помисли, Майлз Сейнт Алдфорд нахлузи панталоните си и потърси ботушите си и ризата.

Тази дама нямаше никаква работа навън посред нощ и той трябваше да й каже това в градината с розите.