Сюзън Симънс
Сълзите на милейди (19)

Деветнадесета глава

— Любовница ли?

За момент Майлз усети главата си празна. Той нямаше любовница. Нямаше такава повече от година. А Господ му бе свидетел, че не бе търсил услугите на професионални куртизанки от времето, когато бе съвсем млад мъж без опит.

— Любовница — повтори Алиса. — Метреса. Държанка. Жена за удоволствие.

Майлз кипна. Откъде й бе дошла такава глупава и побъркана идея?

— Откъде ти дойде тази глу… — Той се овладя навреме и започна отново: — Откъде ти е дошла наум такава идея?

Деликатно свитата вежда литна като лястовица нагоре.

— Всеизвестна истина.

— Всеизвестна може би, но не истина. Кой е могъл да измисли тази история? — Той едва зададе въпроса и вече беше сигурен в отговора: — Лейди Чаб!

— Лейди Чаб ли? — Изненадата на Алиса не беше престорена.

Майлз бе убеден, че е искрена.

— Тогава трябва да си го чула от устата на онова… магаре… сър Хю — процеди той през стиснати зъби.

— Всъщност точно от него — отвърна тя язвително.

Когато проговори отново, Майлз приказваше повече на себе си, отколкото на нея:

— Кой би успял да разпространи един слух по-добре от него, най-големия клюкар в Югозападна Англия?

— Но защо — Алиса питаше с нещо повече от подозрение и любопитство в гласа, — защо лейди Чаб ще разпространява неверни неща за теб?

В главата на Майлз се тълпяха различни предположения. Ако информацията за семейство Чаб, до която се бе добрал в Лондон, се окажеше дори отчасти вярна, значи сър Алфред бе заподозрян. Всъщност, изглежда, той отговаряше само до изграждането на империя на базата на търсенето на розови мъжки гащи от коприна, а лейди Чаб представляваше мозъкът на семейството. Амбициозна и безскрупулна, тя беше опасната личност в тази двойка.

— Никога не вярвай на мъж, който не си плаща дълговете на карти — посъветва Майлз Алиса.

— Какво общо имат тук дълговете на карти?

— Сър Алфред ми дължи около двадесет лири — поясни той.

Светлите й вежди се сбърчиха неодобрително.

— Ти мислиш, че лейди Чаб разпространява лъжи за теб из цял Дивън, защото сър Алфред не желае да ти плати двадесетте лири, които е загубил на бакара?

Майлз поклати глава.

— Не това, разбира се. Не става въпрос за парите, а за принципа. — Той разбираше, че не може да се изясни. — Врагът надушва слабостите. Той няма да спре да търси, докато не ги открие.

— Какъв принцип? Какъв враг? И каква слабост? — Алиса тропна с крак по мозаичния под.

Майлз нямаше намерение да й обяснява нищо повече, освен абсолютно необходимото.

— Да приемем, скъпа моя Алиса, че лейди Чаб и аз имаме различни мнения по определени въпроси.

— Какви въпроси?

— Женитбата, на първо място.

Алиса замря при тези думи. Премига няколко пъти и успя да промълви:

— Женитбата ли?

— Госпожица Чармел Чаб, на второ място.

Най-после на Алиса започна да разбира за какво говори той.

— Не искаш да ми кажеш, че лейди Чаб се опитва да те подмами да й станеш зет?

— Точно това искам да ти кажа.

Истината попадна на място. Той видя това по прекрасното лице на Алиса. Тя си пое дълбоко въздух и произнесе с въодушевление:

— Госпожица Чаб е красива.

— Красотата на госпожица Чаб е само външна — каза Майлз. И намери за добре да добави: — Честно казано, младата дама ме отегчава до сълзи.

— „Сълзи, с каквито ангелите плачат?“ — цитира Алиса.

В ъгълчетата на устата й се появи усмивка.

Той леко вдигна вежди.

— Това Шекспир ли е?

— Милтън.

Надвисналата заплаха бе преминала. Майлз се огледа. Намираха се в дълъг, отдалечен от погледи коридор. Някога, преди четири или пет столетия, той навярно е бил част от манастира: от едната страна имаше стена, от другата — помещения.

Стените на коридора бяха варосани. Подът беше покрит със средновековни хералдически плочки, възхваляващи аристократичните семейства от района. Грациозните арки между традиционните римски колонади бяха превърнати в огромни остъклени прозорци, един от които гледаше към вътрешен двор. До прозореца имаше място за сядане, отрупано с бродирани възглавнички, купчинка книги, малка плетена топка като за игра на коте, и дамска кърпичка.

— Твое ли е? — Майлз сочеше дамското убежище.

— Мое е — каза Алиса просто.

— Да поседнем ли тук за малко?

Тя вдигна глава.

— Искаш ли чай?

Да, искаше. Но по-късно.

— Има по-важни въпроси, които трябва да бъдат решени преди това — каза той.

Двамата седнаха един до друг. Майлз взе едно от подвързаните с кожа томчета и прочете на глас заглавието:

— „Ла шансон дьо Ролан“. Четеш я на френски, виждам. — Кой знае защо, за него не беше изненада, че Алиса чете епическата поема за император Чарлз Велики, средновековния рицар Ролан и техните приключения.

— Ти четеш ли на френски? — попита тя.

Майлз кимна утвърдително, но си призна:

— Не съм го правил отдавна. — Върна книгата върху купчинката. — Знаеш ли, че единственият ръкопис на „Песента на Ролан“ се намира в Оксфорд?

— Не знаех. — Младата жена си позволи малка въздишка и каза с копнеж: — Бих искала да съм следвала в университет!

— Тук имате прекрасна библиотека.

По лицето й премина сянка.

— Но то не е същото, нали?

— Не е — съгласи се той.

Алиса взе книгата.

— Кажи ми още нещо за ръкописа от Оксфорд — помоли го тя.

— Написан е на англо-нормандски.

— Това е френският, който говорели първите нормандци в Англия — поясни тя.

Майлз кимна.

— Историците смятат, че този ръкопис се отнася към хиляда сто и седемдесета година, макар че навярно е имало устни версии петдесет години по-рано. — Той напрегна ума си, за да си спомни още нещо. — Името на човека, който го е преписал, е написано на края Туролдус.

Алиса изглеждаше доволна от отговора.

— Представяш ли си, да препишеш над четири хиляди стиха поезия?

— Не, не мога да си го представя. — Майлз знаеше, че достатъчно дълго бе отлагал неизбежното. Пресегна се и взе свободната ръка на Алиса в своята. Впи поглед в очите й: — Аз не отидох в Лондон, за да се видя с любовницата си.

Неговото признание явно я накара да се чувства неспокойна, тя започна да се върти на мястото си.

— Не е необходимо да ми даваш обяснения.

— Знам, но въпреки това искам да ти го кажа. — Майлз разбираше, че трябва да действа внимателно, за да премахне злото, сторено от лейди Чаб и сър Хю Пюърхарт. Един ден те двамата щяха да отговарят за действията си. — Причината е проста, Алиса. Аз нямам любовница. — Той направи още една крачка в обясненията си. — Всъщност нямам любовница от много време.

Тя се взираше в него с огромните си сиви очи.

— Защо нямаш?

Майлз не беше сигурен, че би могъл да й го обясни. Тя беше толкова невинна, що се отнасяше до мъжете и жените, но все пак трябваше да опита. Прокашля се и започна:

— В младостта си мъжът може да смята, че неговите нужди, неговите желания и неговият апетит могат да бъдат задоволени от почти всяка жена, която е готова да го стори.

Алиса бе цяла в слух.

— Като умиращ от глад човек, който е попаднал на пиршество с отрупана с храна маса?

— Нещо такова, предполагам. — Майлз загуби нишката на мисълта си. — Може би сега не е нито времето, нито мястото да говорим за това.

— Разбира се, че е времето и мястото. Моля, продължавай — подкани го тя.

Майлз търсеше най-точните думи.

— Младият мъж може да не подбира.

Алиса предложи своята версия:

— Той може да се наслаждава на всяка храна и всяко питие, които му попаднат.

Майлз се чувстваше така, сякаш стои върху движещи се пясъци, но въпреки това продължи:

— От друга страна, зрелият мъж — онзи, който има познания, вкус и добро възпитание, може да открие в даден момент от живота си, че желае нещо повече от това, да се натъпче с храна. Той може да открие, че се интересува повече от качеството, отколкото от количеството.

— Става нещо като чревоугодник — предположи тя.

Маркизът просия.

— Да, мъжът става чревоугодник.

— Всички тези приказки за ядене ме карат да огладнея — призна Алиса и постави книгата при другите.

Майлз сбърчи чело.

— Мислех, че сте пили чай със сър Хю.

— Изпих една чаша, но не съм яла нищо. — После му призна: — Все още не разбирам защо нямаш любовница от много дълго време.

Той също можеше да бъде честен с нея.

— Не съм срещнал жена, която да ме заинтригува. — Алиса го интригуваше, но тя едва ли бе кандидатка да му бъде любовница.

За какво беше кандидатка Алиса?

За своя изненада, Майлз откри, че докато пътуваше, Алиса му липсваше. Тя беше в ума му във влака за Лондон. Когато се завърнеше вечер във фамилния дом Корк от клуба, от вечеря с приятели или от театър, лежеше буден в леглото и мислеше за нея.

Всяка сутрин се събуждаше, усещаше уханието й в ноздрите си, вкуса й върху устните си и знаеше, че през нощта я е сънувал.

Всъщност той си бе свършил работата и веднага се бе върнал при нея.

Алиса се взираше несигурно в него.

— Защо ме гледаш така? — попита тя.

Той знаеше, че не бива да пита, но просто не успя да се сдържи:

— Липсвах ли ти, докато ме нямаше?

Страните й леко порозовяха.

— Бях много заета, докато ти беше в Лондон.

— Не отговори на моя въпрос — подчерта той.

— Така ли? Не, не ми липсваше — заяви тя.

Но долната й устна леко трепереше, така че трябваше да я успокои с помощта на малките си правилни бели зъбки.

Дамата лъжеше.

Тя беше неотразима. Лъжеше толкова мило и толкова зле. Майлз вдигна ръка и обърна брадичката й към себе си.

— Алиса, ти не ми казваш истината!

— Не, не ти я казвам — призна тя с шепот. След това вдигна очи: — Всъщност, липсваше ми.

Сърцето на Майлз блъскаше в гърдите му. Огромните мускули на ръцете му се свиваха. Панталоните му изведнъж се оказаха неудобни. Тялото му започна да се извива по начин, който той се надяваше да избегне при тези обстоятелства. Истинският джентълмен би трябвало да знае, че сега не е нито времето, нито мястото за такива неща.

— И ти ми липсваше — каза Майлз.

След това наведе глава с намерение само да докосне с устни челото й, но в последния момент промени решението си и избра устата й. После отново промени намеренията си, като я целуна дълго и разтърсващо.

Това беше първата грешка на Майлз.

Втората му грешка беше, че взе Алиса в прегръдките си и притисна нежното й тяло към себе си. Тя беше толкова нежна, подканваща да я докосва. Ухаеше леко на нещо сладко и необяснимо.

Той се бе излъгал.

Беше си казвал, че се интересува от нещо повече от чисто физическото привличане между мъжа и жената. Въпреки това в този момент единственото нещо, за което можеше да мисли, беше как ще целува тази жена и ще сваля една по една дрехите й, докато тя потъне накрая в неговите нетърпеливо чакащи ръце. Изпитваше болезнено желание да я докосва. Устата му беше жадна за вкуса на гърдите й и нежната й кожа.

Като мъж и като войник Майлз Сейнт Алдфорд винаги се бе гордял с умението си да упражнява контрол върху ума, тялото и чувствата си. Това бе въпрос на настройка и самодисциплина.

Той целуна Алиса и самодисциплината му изчезна. Изведнъж се оказа, че трябва да я целуне отново. Трябваше да вкуси устните й, да я хапе със зъбите си, да докосва раковината на ухото й, извивката на брадичката, дългата и нежна шия. Ръцете му бяха на врата й, върху раменете й, на кръста й.

Но това не беше достатъчно.

Трябваше да я гали. Той откри малката вдлъбнатинка в края на гръбнака й, чувствителната зона от вътрешната страна на китката, ритмичния пулс в ямката в началото на шията й, нежната гръд под дрехите.

И това не беше достатъчно.

По-късно Майлз не можеше да каже как точно бе успял да се справи. Може би дамите от провинцията носеха по-малко или по-просто бельо от модните дами в столичното общество. За негово успокоение, копченцата отпред на корсажа й му се подчиниха без усилие. Копринените панделки на камизолката й паднаха, без да ги развързва. Прекрасният тънък лен се отдръпна, коприната се разтвори и Алиса беше негова — да я целува, да я милва, да я гали.

Ръката му покри гръдта й и тя въздъхна. Пръстите му нежно преминаха по зърната и тя простена. Той откъсна от устата й жадно впитите си устни и тя извика името му:

— Майлз!

Господи, беше прекрасна. Извиваше инстинктивно гръб, притискаше се към раменете му, впиваше се в палтото, в ризата, в гърдите му. Той целуна и другата й гърда. Усети как Алиса трепери в ръцете му. Тя падна назад върху възглавниците на любимото си местенце под прозореца и той я последва.

В очите й имаше въпроси, на някои от тях не можеше да се отговори.

— Майлз?…

— Ти си прекрасна.

— Искам… трябва… искам…

— Знам — промълви той и зарови лице във врата й, вдъхвайки аромата й.

— Никога не съм се чувствала така — изповяда му Алиса, когато двамата спряха, за да си поемат отново дъх.

Майлз също не се бе чувствал така никога в живота си. Разбираше само някои от несвързаните й думи.

— Никога… не съм знаела. Никога… не съм си представяла. Не съм сънувала дори!

Той се надяваше, че е така.

Тя сигурно бе усетила, че ръцете й натежават. Отпусна ги върху кръста му. В своето незнание и невинност позволи на ръката й да го докосне. Стегнатата му плът подскочи от радост.

Никога нямаше да е достатъчно.

Майлз едва се сдържа да не помоли Алиса да го докосне отново, за да го извади от райското страдание. Капки пот избиха на челото му. Той се тресеше. Тя трепереше.

Мъжът придвижи ръката си по-надолу, отмахвайки полите и фустите й, и бавно — това беше някаква болка и екстаз — сложи ръка върху крака й в копринен чорап…

Това беше достатъчно.

Алиса започна да се движи срещу ръката му, търсейки нещо, за което нямаше име и което не познаваше.

Звукът на нейните нежни писъци и мисълта, че това й е за пръв път, докараха Майлз до катапултиращ край, откъдето нямаше връщане.

А всъщност той не беше я обладал.

Майлз взе от Алиса „Ла шансон дьо Ролан“, за да я чете в Рицарските стаи. „Средновековната епическа поема никога не е била използвана за по-добри цели“, отбеляза той наум.

Алиса заяви, че ще се оттегли на спокойствие в апартамента си. Косата й представляваше разбъркано меко злато и сребро, полите й бяха измачкани, бузите й пламтяха като две големи кръгли ябълки. Имаше смутен вид или по-скоро панически.

— Алиса, трябва да поговорим — каза той.

Тя не искаше да го погледне.

— Майлз, не сега — помоли тя и закопча корсажа си.

Липсваха няколко копченца. Истината беше, че Майлз не бе искал да направи това сега. Той стоеше в коридора, където слугите можеха да минат по всяко време на деня.

— Скоро ще разговаряме.

Очите й бяха безумни. Отговорът й беше предназначен само да го успокои.

— Да.

— Много скоро.

— Добре.

Майлз застана мирно.

— Милейди, това е официална молба.

Алиса, изглежда, започваше да идва на себе си.

— Тогава ще се срещнем утре в 10 часа в официалната приемна, милорд.

Какво беше направила тя? Къде й беше умът?

— Ти не мислеше. Точно в това е проблемът — измърмори Алиса под носа си, като затвори вратата на апартамента си.

Притисна гръб към солидната дървена врата за миг, след това бързо се пресегна зад себе си и заключи, за да е сигурна, че никой няма да я безпокои.

С все още треперещи крака и леденостудени ръце се отправи към всекидневната, а оттам в спалнята си. Приближи се до огледалото в ъгъла и се огледа.

Не беше съвсем сигурна, че е разбрала какво се бе случило между нея и Майлз Сейнт Алдфорд, но то беше плашещо, великолепно, вълнуващо, отвъд всичко, до което бе стигало някога въображението й.

Дали все още бе девица?

Това нямаше значение, тя вече не беше невинна. Нямаше угризения. Никакви.

Разбира се, реши, че ще се извини на гостите и няма да присъства на вечерята. Нямаше никакво желание да споделя този миг, това чувство с хора като лейди Чаб и сър Алфред.

— Не съм страхливка — каза си Алиса. — Да, ти си точно страхливка — заяви тя на съществото с уплашени очи, което я гледаше от огледалото. — Но още утре ще трябва да застанеш пред себе си и пред маркиза на Корк.