Сюзън Симънс
Сълзите на милейди (5)

Пета глава

— Маркиз Корк, да ви представя сър Хю Пюърхарт, който неотдавна получи титлата барон — каза пасторът, г-н Блекмор, взел ролята на домакин тази вечер.

Майлз вече бе информиран от пастора, че той не за първи път поема тази роля. Като човек на църквата и приятел на фамилията, Ангъс Блекмор често бе гостувал на абатство Грейстоун през доброто старо време. Той винаги предлагаше помощта си, особено откакто лейди Алиса бе останала сама. Поне така му бе казал, преди да пристигнат гостите.

— За мен е удоволствие да се запозная с вас, Пюърхарт — каза Майлз любезно.

Докато разбереше кои са приятели и кои не, беше добре да бъде любезен. Това бе научил не от секретната си работа за Короната, а от светския си живот.

— Удоволствието е мое, маркиз Корк — отговори красивият млад мъж с колосана бяла яка, бяла риза и тъмно официално сако.

Не бяха разменени никакви излишни официалности за времето и областта.

— Разбирам от лейди Алиса, че вие сте стар приятел на нейния баща, милорд.

— В действителност моят дядо бе голям приятел на графа. Наистина прекарах едно лято тук, когато бях млад. — Майлз се чудеше какво говорят за неговото гостуване в Девон. — Графът и лейди Грейстоун бяха много любезни към мен. Винаги съм искал да се върна отново тук. Просто съжалявам, че едва сега успях.

Ангъс Блекмор поклати глава:

— Да, за съжаление. Трагични обстоятелства. И двамата починаха от треска. След това на път от Индия изчезна Джеймс Грей. — Той отново поклати глава и добави замислено: — Джеймс е чичото на Алиса.

— Той бе нейният чичо — намеси се Хю Пюърхарт.

— Вие смятате, че последният граф Грейстоун е починал — каза Майлз спокойно.

— Да, така смятам. Вече мина година, откакто никой не е чул нищо за Джеймс Грей. Откровено казано, шансовете да е жив са минимални — отговори Пюърхарт убедително.

Пасторът въздъхна съчувствено.

— Боя се, че сте прав, сър Хю. — След това изведнъж се оживи: — А, ето и д-р Саймт. Извинете ме, ще отида да го посрещна.

Майлз стоеше с гръб към студената камина. Бе необичайно топла юнска вечер. От своето място той спокойно можеше да наблюдава двете врати на стаята, прозорците и входа, от който влизаха слугите.

— Значи лейди Алиса е останала съвсем сама — каза той.

Красивият мъж със светли очи, меки ръце и рядка брадичка отговори:

— Няма да бъде дълго сама.

— Защо смятате така? — заинтересува се Майлз равнодушно.

Хю Пюърхарт сниши глас и каза поверително:

— Защото предложих на лейди Алиса да се омъжи за мен.

Маркизът прикри учудването си:

— А тя прие ли?

— Все още е в траур.

Значи Алиса не бе приела.

— Все още е в траур ли? Но както разбрах, родителите й са починали преди около две години.

Младият барон побърза да го поправи:

— Преди осемнадесет месеца, но лейди Алиса понесе това много тежко. Бе много привързана към родителите си. — Върху лицето му се появи раздразнение, дори нещо повече от раздразнение — презрение. — Твърде привързана.

Майлз се замисли. Сър Хю все още не умееше да прикрива чувствата си.

— Семейство Грей бяха необикновени хора.

— Да, така е — каза Хю Пюърхарт и след това добави: — Една жена не бива да чете толкова. Това само я кара повече да мисли.

— А, и ако мисли, тя има и идеи.

— Точно така. Една дама от обществото трябва да насочи вниманието си върху светския живот, усвоявайки грациозни навици, за да може да достигне — сър Хю махна артистично с ръка — това, което французите наричат стил. — Той рязко пусна ръката си. — С една дума лейди Алиса трябва да се шлифова.

— И вие смятате, че сте човекът, който ще я шлифова, така ли? — попита Майлз направо.

— Самият аз се надявам, че някой като лейди Чаб ще направи това.

Майлз не се помръдна.

— Не съм имал удоволствието да се запозная с лейди Чаб.

— Тогава нищо не знаете, маркиз Корк. Лейди Чаб е изключителна жена. Тя е красива, образована, находчива, грациозна, винаги в тон с модата, съвършена домакиня. С една дума, сър, дамата притежава всичко, което един мъж би желал от една жена.

— Твърде много, за да е истина — промълви сухо Майлз.

— Тя е това, което казах и нищо по-малко. Ще се уверите сам, когато семейство Чаб дойдат. Те пристигнаха със специална карета следобед.

Майлз бе чул за това събитие. Може би за него знаеха всички наоколо.

— И вие искате лейди Чаб да поеме под свое крило вашата бъдеща съпруга, така ли? Да я ръководи, да я закриля, да играе ролята на ментор, така че тя да се научи да се държи точно като другите в обществото?

Сър Хю поклати глава като една от онези механични френски кукли, които се продават от двете страни на Ламанша.

— Налага се — декларира той. — След като се оженим, лейди Алиса и аз ще прекарваме повечето от времето си в Лондон.

Баронът бе глупак. Или по-скоро — позьор. Единственото, което изпитваше Майлз към него, бе желанието да му хвърли един бой. Сигурно красивата Алиса никога няма да се съгласи да се омъжи за глупак като Хю Пюърхарт.

Майлз се опита да си представи това конте да целува сладката привлекателна уста, да докосва това ангелско лице, да прокарва пръсти през копринените й коси, да я гали, да прави любов с нея.

По дяволите! Това не му харесваше. Ни най-малко.

Лейди Алиса Грей бе това, което обществото наричаше нетрадиционна личност. И когато слушаше внимателно сър Хю, че й липсва шлифовка, изведнъж реши, че именно това харесва у нея. Предпочиташе една дама да е естествена — това бе част от нейния чар.

— Надявам се да убедя лейди Алиса, че е време да махне траура си и да погледне напред.

— Като ваша жена ли?

— Да, като моя съпруга.

Как би искал Майлз да предотврати подобен брак. Това бе последното, което помисли, преди да дойдат другите мъже.

— Тази стая е необикновена, нали, милорд? — каза Ангъс Блекмор.

— Да, наистина е необикновена.

Четиримата — Майлз, сър Хю, пасторът и доктор Аристотел Саймт — стояха в средата на една голяма зала за гости. Подът бе покрит с пищен килим в червено и жълто. Около стените се виждаха вградени мебели, включително един флорентински шкаф, и голям съд за охлаждане на виното.

Но това, което привличаше вниманието, бяха стените и таванът. Всяко свободно пространство бе покрито с нарисувани ангели, херувими, серафими и други божествени създания, фигури на мъже и жени в стил Рубенс, някои голи, други прикриващи сочните си тела с ръце или ефирни дрехи.

— Това е известната „Божествена стая“ — каза пасторът. — Мисля, че четвъртият граф на Грейстоун… — Той спря, обърна се към Аристотел Саймт за потвърждение, който кимна с глава, след това продължи: — … е проектирал тази стая.

Доктор Саймт се намеси:

— Художникът е италианец, някой си Антони Верио. Семейството на Верио и антуражът му прекарват близо десет години, като живеят в Бъргли Хаус, докато той рисува „Небесната стая“ за лорд Ексетър, след което се преместват тук, в абатство Грейстоун. Верио е рисувал седем години стенописите за „Божествената стая“. Завършва ги малко преди да почине през 1707 г. Това, което виждате, милорд, е един артистичен триумф.

— Добро решение за един ангел — измърмори Майлз иронично.

Пасторът се обърна, за да разгледа група от млади жени на тавана с криле на ангели.

— Разбира се, като човек на църквата, не съм сигурен, че ангелите са така чувствени и сладострастни, както фигурите на Верио.

— Ангелите са това, което сме ние, за добро и лошо.

— Не ви разбирам, милорд.

— Това е писано от Джон Флетчер през седемнайсети век — каза той. — Вярвате ли в ангели-пазители, пасторе?

— Разбира се, че вярвам.

Хю Пюърхарт ги прекъсна, едва сдържайки смеха си:

— А какво ще кажете за призраците?

— Боя се, че изключвам съществуването на призраци — каза Блекмор, цъкайки неодобрително. — Това са глупости, които се говорят наоколо.

Майлз тихо попита:

— Какви глупости?

— Не сте ли чували? — попита отново сър Хю.

— Да чуя какво?

— Говорят за някакви призраци, които са видели.

— Става дума за два призрака — припомни докторът. След това той се обърна към маркиза: — Едно момче от конюшнята твърди, че е видял духа на средновековен рицар в неговите бойни доспехи. Видял е коня и ездача и след това всичко изчезнало.

— Къде са забелязали другия призрак? И кой? — попита тихо Майлз.

— Мисис Мак Джиликади. Тя е възрастна жена, по-рано е била готвачка, доколкото знам. Живее със сина си в последната къща на имението.

Маркизът се въздържа да каже, че е чул, че призрачният рицар е обикалял из абатство Грейстоун.

— Така е — потвърди пасторът. — Мисис Мак Джиликади е около осемдесетгодишна и не вижда добре.

— Нито едно от тези доказателства не е убедително — отбеляза Майлз.

Докторът се съгласи:

— Хората виждат това, което искат да видят. Така разнообразяват живота си. Чувстват се по-значими. Просто вярват в нещо. Това им придава чувство за…

— Целенасоченост — добави Майлз.

— Точно така, милорд. Това им придава чувство за целенасоченост.

Хю се засмя неприятно.

— Освен това хората обичат слуховете. Чуват нещо и след това го украсяват.

— Мога ли да ви предложа нещо освежително, господа? — прекъсна ги мъжки глас зад тях.

Беше Блант с поднос с чаши.

— Не знаех, че лейди Алиса е наела нов иконом — каза докторът.

— Нито пък аз — допълни пасторът.

— Вие новият иконом ли сте? — попита сър Хю, като взе чаша шампанско.

— Не, сър, не съм. Аз съм Блант — каза той, като кимна с уважение към Майлз. — Обикновено служа на маркиза.

Мина малко време, преди Майлз да може да разговаря насаме с Блант.

— Какъв е този маскарад?

Той погледна ризата си с жабо и старомодния си фрак.

— Това са дрехите на иконома.

— Къде е икономът?

— Умрял е и е погребан. Както и един от прислугата — каза Блант с половин уста. — Сигурно, милорд, сте забелязали липсата на мъже слуги наоколо.

За момент Майлз се замисли.

— Вече виждам това.

Блант сниши глас:

— Абатство Грейстоун може да бъде женски манастир.

Маркизът свъси вежди.

— Мисля, че по-рано е било.

— Може би в началото, милорд. Но дори и тогава манастирът е бил смесен.

— Смесен?

— За монаси и монахини, милорд.

— Откъде знаеш всичко това?

— От мис Пибъл, милорд. Тя е експерт по въпросите на абатството. Изглежда, че когато икономът е починал…

— Кога е починал?

— Преди пет или шест години, милорд.

— Лека му пръст.

— Както и да е. Графът и графинята никога не са назначавали нов човек. Когато някой умирал, просто мястото му оставало свободно.

— Колко интересно! — каза Майлз и бързо погледна Блант. — Това не е обяснение, че в момента разнасяш поднос с чаши, облечен с фрака на починалия иконом, в една пасторална зала, рисувана от италианец преди около двеста години.

— Недостиг на работна ръка.

Маркизът повдигна веждите си:

— Недостиг ли?

— Един от останалите слуги внезапно се е разболял от треска. Лейди Алиса и мис Пибъл бяха объркани.

— И така, ти предложи да помогнеш.

— Мисля, че беше редно, милорд. Освен това вие нямате нужда от мен тази вечер.

Това бе вярно.

— Щом като си тук, оглеждай се и се ослушвай — промълви Майлз тихо.

— Ще се постарая.

— По-късно ще разговаряме.

— Да, милорд.

— И да не забравяме, Блант, ние сме тук, за да проучим странните неща, които стават в абатството.

— Ще бъда нащрек, милорд.

Блант не бе единственият, който не трябваше да забравя, призна Майлз, като отпи от шампанското. Той самият също не биваше да забравя защо е тук.

 

 

— Не трябва да забравяме и за момент защо сме тук — поучаваше съпруга си Каролин Чаб, като оправяше тоалета си.

— Да, скъпа.

Тя се обърна към слугинята си и каза, като махна с ръка:

— Можеш да отидеш при мис Чаб, Франческа. Нямам вече нужда от теб.

— Да, лейди Чаб. — Франческа направи реверанс и излезе.

— Както ти казах, Алфред, ти ще правиш своите исторически проучвания в библиотеката, а аз — моите на абатство Грейстоун и неговите обитатели. Ако науча нещо полезно… — тя нагласи диамантената си огърлица, която й бе подарък от нейния обожаващ я съпруг за деветнайсетгодишнината от брака им, — ще те уведомя.

Сър Алфред Чаб свъси вежди, както обикновено, когато бе неспокоен, и дръпна посивелите си бакенбарди.

— Нали правя това, което трябва, скъпа?

— Да, наистина! Ти просто си морално задължен да го направиш — заяви Каролин, като отстъпи от огледалото с чувство на задоволство. Тя бе прекрасна жена и не заради скъпата рокля от Париж, която носеше, или диамантената огърлица, която би подхождала на кралицата или на една графиня. Макар и на трийсет и седем години, лейди Чаб бе достойна за възхищение.

— Разбира се, правя това не за себе си — каза Алфред, борейки се все още със съвестта си.

Каролин не страдаше от подобни угризения. Тя нямаше съвест. Просто не й бе нужна. Погледна съпруга си в огледалото.

— Помни, че винаги правиш нещо за нашия син, твоя син.

— Правя това за Едуард.

— Това е негово право по рождение и твое право.

— По рождение е негово право — повтори Алфред Чаб като молитва. След това видимо се отпусна, в очите му се появи познато изражение. Той постави ръцете си върху голите й рамене. — Изглеждаш прекрасно тази вечер, скъпа.

Каролин се усмихна, като чу тези думи. Но усмивката не се отрази в очите й. Съпругът й не забеляза това.

— Благодаря ти, Алфред.

Като се наведе напред, мъжът докосна врата й. Усети студенината на диамантите с устните си. Обгърна с ръка талията й и я притегли към себе си. Каролин усети под дрехите набъбналия му и втвърдяващ се член. С другата си ръка той бръкна в деколтето й и напипа това, което търсеше. Хвана зърното й с пръсти и я ощипа.

Каролин се опита да скрие истинските си чувства. Сложи глава на рамото на съпруга си и отвори леко уста. Той видя върха на езика й. Тя стисна горната си устна със зъби, като че ли да потисне страстта си.

През годините съвместен живот това й бе станало навик. Успяла бе да убеди Алфред Чаб, че е добър любовник. Това го правеше лесно управляем, отстъпчив, изпълняващ нейните заповеди. Но той не знаеше, че тя бе само една консумираща артистка. И коя ли жена не бе такава, когато ставаше дума за мъжа и неговите плътски апетити?

Алфред отново я ощипа по гърдата. Каролин изпъшка и прошепна:

— О, скъпи…

Съпругът й се изсмя по мъжки, със съжаление и задоволство.

— Жалко, че ни предстои дълга вечеря — каза той, като измъкна ръката си. — Може би ще дойда при теб по-късно…

Оправяйки деколтето си, тя каза:

— Може би.

— Сигурно ще бъдеш твърде уморена след пътуването.

Каролин знаеше, че той я желае и има нужда от нея.

— Никога не съм уморена за теб.

Той не подозираше, че само бе докосвал нейните сексуални усещания.

Алфред поглади брадичката си:

— Мисля, че е време да имаш и чифт диамантени обици към своята огърлица.

Тя се усмихна с блясъка на скъпоценните камъни на огърлицата.

— Твърде великодушен си към мен за сметка на себе си. Ще ме разглезиш.

— Приятно ми е да те глезя. — Алфред й предложи ръката си. — А сега трябва да тръгваме за вечерята, скъпа, защото в противен случай ще се чудят какво става с нас.

 

 

— Вечерята бе великолепна, лейди Алиса — каза Алфред Чаб, когато всички отидоха в гостната. Тя бе украсена в италиански стил от времето на осмата графиня на Грейстоун, която лично я бе обзавела.

— Благодаря ви, сър Алфред. Радвам се да го чуя — отговори доволна Алиса.

Дотук всичко бе добре и това се дължеше до голяма степен на Майлз Сейнт Алдфорд. Той ги бе забавлявал през цялото време с интересните си истории за обществото и пътешествията си. Очевидно маркизът бе ходил навсякъде и бе вършил всичко.

— Чудесна картина — отбеляза Алфред Чаб, привличайки вниманието й към големия пейзаж на стената пред тях. — Прилича твърде много на абатството.

— Нарича се „Абатство Грейстоун: изглед от дома, градините и парка с елени“. Каналето я е рисувал през 1748 г. за шестия граф на Грейстоун — каза тя.

— Шестият граф е вашият…

Алиса трябваше да спре и да помисли. Никога не бе добра по математика.

— Моят прапрапрапрадядо.

Сър Алфред изглеждаше очарован.

— Колко графове са живели тук! Цялата история е отразена върху стените на този голям и великолепен дом. — Той въздъхна. — Съжалявам, че не съм идвал, когато баща ви бе жив. Лейди Чаб и аз бяхме дълбоко покрусени от преждевременната смърт на баща ви и майка ви. Нашите съболезнования, със закъснение.

— Благодаря ви, сър Алфред.

— Често си представях как седя в библиотеката, обсъждайки историята на района с граф Грейстоун.

— Сигурна съм, че баща ми би разговарял с вас с удоволствие.

— Приятно ми е да го чуя. Съжалявам само, че синът ми Едуард не е тук с нас. Той пътешества из Италия с най-малкия син на дука на Б.

— Мисля, че лейди Чаб спомена за това по време на вечерята.

— Да. — Сър Алфред посочи голямата гравирана плоча, която висеше над камината. — Това, както виждам, е фамилният герб.

— Да, така е.

— Ще ми обясните ли какво означава?

— Разбира се. — Ако някой искаше да знае смисъла на семейния им герб, тя с охота щеше да му обясни. — Гербът е разделен на четири квадрата. Първият изобразява лъв, подобен на този на Ричард Лъвското сърце.

— Oer de Lion — измърмори сър Алфред.

— Предполага се, че един от първите ни прадеди е бил благородник, който последвал Ричард Лъвското сърце по време на Третия кръстоносен поход, за да изпълни волята на краля за превземането на Йерусалим.

— Забележително.

— Във втория квадрат има бяло цвете, сега изсъхнало. В третия е гравиран кръст, а в четвъртия е девизът на нашето семейство: „Vinit omnia Veritas“.

— Истината побеждава всичко — чу се звучен женски глас зад тях.

И двамата се обърнаха. Бе лейди Чаб. Облечена в модерната си копринена рокля с виолетов цвят, който подчертаваше синьо-виолетовите й очи и контрастираше с лъскавата й тъмнокафява коса, тя бе очарователна.

Лейди Чаб се усмихна красиво, без тази усмивка да озарява очите й.

— Вярвате ли, че истината побеждава всичко, лейди Алиса?

— Да, вярвам. — Тя усети, че този въпрос е с известен подтекст. В момента не можеше да осъзнае какво има предвид нейната гостенка.

Каролин Чаб мушна елегантната си ръка в тази на сър Алфред и го притегли към себе си.

— Трябва да ви отнема съпруга си за малко. Мисля, че доктор Саймт има към него въпрос от историческо естество.

— Разбира се — каза учтиво Алиса.

Като остана сама, тя се обърна и погледна картината над камината. Нейното любимо платно на Каналето не бе тук, а в кабинета й. Един изглед от Венеция: площадите, каналите, гондоли и гондолиери. Хората от Венеция.

— Давам лира за вашите мисли — каза познат мъжки глас.

Майлз Сейнт Алдфорд стоеше пред нея с чаша бренди в ръка.

— Лира ли, милорд? Мисля, че бе пени.

— Инфлация.

Тя го погледна изразително.

— Откровено казано, смятам, че мислите ми не струват и пени.

— Аз имам думата за това.

Алиса посочи картината над тях.

— Мислех за Каналето.

— А, така ли?

Тя продължи:

— Което ме доведе до Гьоте.

Той свъси вежди.

— Как така от италиански художник отидохте до немския поет?

Алиса се опита да му обясни.

— Моята любима картина от Каналето — „Венеция: площад, гондола и изглед от мост“, виси в кабинета ми срещу бюрото. И така, мислех за Венеция, което ме накара да си спомня за две книги от един автор: Венециански епиграми и Пътуване в Италия от…

— Джонатан Волфганг фон Гьоте — изпревари я той.

Тя плесна с ръце:

— Точно така. Ето как от Каналето стигнах до Гьоте.

— Мисля, че започвам да разбирам — каза маркизът.

— Започвате да разбирате какво, милорд?

Зъбите му блеснаха:

— Как мислите, милейди?

Алиса бързо смени темата:

— Благодаря ви за това, че ни забавлявахте по време на вечерята с вашите интересни истории.

— На ваше разположение съм. Беше най-малкото, което можех да направя за това, че вашият готвач бе приготвил три от любимите ми ястия.

— И това е най-малкото, което направихме. — Тя въздъхна. — Често ми е трудно да се оправя при случаи като този.

— Вие сте твърде ерудирана.

— Ако става дума за книги или история, или за моята градина, мога да говоря с часове. Но никога няма да бъда така забавна и интересна като лейди Чаб.

Тя имаше предвид разговорите на масата стил Лудвиг XIV тази вечер. Каролин Чаб и нейната дъщеря — Чармел, бяха в центъра на вниманието. Мъжете около тях слушаха с интерес какво ще кажат двете дами, които толкова много си приличаха: тъмнокоси, с класически черти и впечатляващи фигури, майката с виолетови очи, дъщерята — с изумруденозелени.

— Лейди Чаб е не само умна, но и красива. Всички бяха покорени от нея.

Внезапно от Майлз лъхна студенина. Завъртя чашата си и изпи брендито.

— Такава ли искате да бъдете? Да ви ласкаят мъжете? — Погледна в очите й. — Какво искате?

Алиса не бе сигурна, че разбира въпроса му.

— От мъжете ли?

— Или от един определен мъж.

Тя се поколеба, не искаше да отговаря лекомислено.

— Бих искала един мъж да уважава начина, по който мисля — каза предпазливо.

Майлз Сейнт Алдфорд като че ли се задави от брендито.

— Добре ли сте, милорд?

— Да — отвърна той, като се изкашля. — Продължете.

— Бих желала един мъж да харесва музика, литература, природата.

— Градинарската работа?

— Да, разбира се, и това.

— Има още… — подсказа й той, като че ли четеше мислите й.

Да му каже ли? Е, добре, защо не. Не е тайна.

— Винаги съм желала да пътувам, милорд — изрече смело Алиса.

— Да пътувате ли?

— Искам да видя света. Разбирам, че ви звучи глупаво, може би ученически, тъй като вие сте били навсякъде, видели сте всичко, правили сте всичко. Аз никъде не съм била, не съм видяла и не съм правила нищо — каза плахо младата жена.

Това беше самата истина. Тя не бе ходила на север по-далеч от Единбург, на изток — по-далеч от Лондон, не по-далеч от остров Уайт.

Майлз сложи чашата си върху масата, отстрани на камината.

— Защо не сте пътували с вашите родители?

— Те смятаха, че трябва да съм като тях.

— И каква по-точно?

— Въпреки че баща ми бе направил традиционното голямо пътешествие като млад, майка ми, която бе няколко години по-млада, не бе пътувала. И така, след като се оженили, те тръгнали заедно и през нейните очи той видял всичко отново. — В един миг Алиса като ли чу отново гласовете на своите родители, изпълнени с толкова любов един към друг. Тя сложи ръка на сърцето си. — Това искаха да се случи и с мен — да открия света с този, с когото трябва, и той отново да го види като за първи път.

— Вашите родители са били романтици — каза Майлз.

— Да, наистина.

Весел женски кикот, примесен от мъжки смях, прекъсна разговора им. Видяха, че сър Хю се бе навел над чаровната мис Чаб, говорейки й нещо, което тя приемаше за твърде забавно.

— Сър Хю не изпуска от погледа си мис Чаб — отбеляза Майлз Сейнт Алдфорд. — Смятате ли, че е разумно да седят един до друг?

Алиса разтвори ветрилото и започна да си вее с него. След това отвърна:

— Планирах го от самото начало.

— Искате да кажете, че сте ги сложили един до друг съвсем умишлено, така ли?

— Разбира се.

— Не го ли ревнувате от нея?

— Защо, за бога, трябва да го ревнувам?

— Но доколкото разбрах, вие и сър Хю сте…

— Не сме.

— Така ли?

Алиса поклати глава. Бе объркана и ядосана. Усети странна топлина, която се плъзна по врата й. Гъста руменина покри бузите й.

— Нямам никакво намерение да се омъжвам за сър Хю Пюърхарт.

— Разбира се, не и сега, когато сте в траур — каза Майлз.

— Нито сега, нито когато и да било. Имам свои собствени планове, лорд Корк, и те не включват женитба със сър Хю или някой друг. — Затвори ветрилото си. — Достатъчно по този неприятен въпрос. Доколкото разбрах, вие сте тук, за да проучите слуховете за призрака, които се носят в абатството. Стигнахте ли до някакви изводи?

— Да, стигнах — каза той. — Струва ми се, че трябва да се срещнем насаме и да обсъдим въпроса.

Алиса кимна. Бе твърде разумно предложение.

— Какво ще кажете за утре, единайсет часа сутринта, в моя кабинет?

— Приемам предложението ви, милейди.

 

 

— Кога ще тръгваме, милорд? — попита го Блант по-късно вечерта, оправяйки фрака, който Майлз бе съблякъл.

Маркизът стоеше на прозореца на спалнята и замислено гледаше навън. Нощта бе прекрасна. Небето бе обсипано с хиляди ярки звезди. Луната, блестяща сребърна сфера, скоро щеше да се покаже.

— Няма да тръгваме — каза той на Блант.

— Няма да си тръгваме ли? Нали току-що говорихме, че слуховете за призрака са само празни приказки?

Майлз удари леко с пръсти по перваза. Прозорците на Рицарската стая бяха отворени широко. Уханието на розите изпълваше всичко наоколо.

— Нещо не е както трябва — каза той.

— Какво имате предвид, милорд?

— Не знам — призна маркизът. — Трябва да останем и да разберем.

Блант не искаше да спори. И двамата знаеха, че са живи благодарение на неговия безпогрешен инстинкт при рисковани ситуации. Майлз усещаше опасността, полъха й.

— Мисля, че не всичко е ясно — промърмори той като че ли на себе си, втренчил поглед в далечината, зад стените на градината. — Губя ориентир сред опасностите и несгодите на този свят.