Сюзън Симънс
Сълзите на милейди (20)

Двадесета глава

Официалната приемна беше изпълнена с утринна светлина. Прозорците гледаха на изток и не позволяваха да се види залязващото слънце във вечерните часове, когато бе най-искрящо. Иначе то навярно би дошло в къща като тази, за да присъства на приемите през уикенда в предишните години.

Алиса седеше, стиснала в дясната си ръка ленена кърпичка с цвят на слонова кост, обримчена с черна коприна по края заради траура. Тя приглади полите на сивата си копринена дреха. Косата й беше грижливо вдигната на върха на главата й в строга прическа. Бе помолила специално Ема да й помогне за нея и не позволи на прислужницата, която обикновено я обслужваше, да забоде само по някоя фиба тук и там.

Разбира се, през повечето утрини почти нямаше причина да си прави прическа. В този час тя обикновено се намираше в градината, плевеше лехите с цветя, късаше изсъхналите рози или копаеше заради простичката радост да усеща хладната земя в ръцете си, покрила с нещо главата си, за да предпази кожата си от слънчевите лъчи.

Алиса не носеше грим. Никоя жена от нейната класа и с нейното възпитание не използваше грим. Или поне нито една жена от нейната класа и с нейното възпитание не би признала, че се гримира. Въпреки това тази сутрин бе решила да сложи мъничко руж върху устните и страните си. Образът й в огледалото й се бе сторил много блед.

Вчера бузите й бяха яркочервени и тя трябваше да ги притиска със студена кърпа в банята си, за да отнеме топлината и цвета им.

Вчерашният ден изобщо не бе съществувал. Това бе тактиката, която Алиса реши да възприеме. Само така можеше да овладее иначе притеснителната ситуация.

— Разбрах от госпожица Пибъл, че ще правим представление, милорд — каза Алиса на Майлз Сейнт Алдфорд, застинала с гръб към твърдата облегалка на официалния стол в стил „Кралица Ана“.

Маркизът седеше срещу нея в точно такъв стол. Но тъй като беше много висок и краката му бяха дълги, той не пасваше на тези мебели.

Не пасваше и на самата стая. Тя беше в розово, светловиолетово и тъмновиолетово, седмата графиня на Грейстоун бе имала склонност към розовите тонове, а Майлз Сейнт Алдфорд тази сутрин беше облечен в официален черен костюм със сива жилетка. Алиса беше просто един женски паун в сивата си рокля от копринено моаре. Все пак беше избрала най-хубавата и най-скъпата от траурните си дрехи за случая.

Всъщност нямаше никакъв специален случай, предупреждаваше се тя сама. Би било глупаво, абсолютно глупаво да си мисли нещо друго.

Майлз не успя да отговори на първия й опит да поведе разговор. Тя не беше сигурна дали е чул забележката й, той изглеждаше така, сякаш изучаваше внимателно модела на килима. Алиса опита отново.

— Представлението ли е темата, която желаете да обсъдите с мен тази сутрин, милорд?

— Не, милейди.

Тя изведнъж разбра, че маркизът на Корк е нервен. Това беше интригуващ знак.

Майлз се изкашля, сложи ръка върху коляното си, погледна през прозореца към официалната градина доста тъжно, забеляза тя, и започна:

— Милейди, вие навярно сте си задавали въпроса защо не съм се оженил досега.

Тя не беше си задавала такъв въпрос.

— Не, не съм се питала, милорд.

Той свъси вежди.

— Това не беше въпрос, а началото на моето изложение.

— Извинете ме.

— Има много причини, поради които не избрах да се оженя, когато навърших пълнолетие преди девет години. Имах ангажимент да служа на моята кралица и на моята страна като войник. Това задължение изискваше системно да напускам Англия и да пътувам в чужди страни, често в единствената компания на опасността и на Блант.

За момент Алиса забрави къде се намират и какво щяха да правят. Тя плесна с ръце.

— О, разкажи ми нещо повече за твоите приключения, Майлз!

— Друг път, Алиса.

Тя веднага утихна.

— Както казах, едва през последните две или три години, след като напуснах службата при Нейно Величество и се завърнах в страната завинаги, аз започнах да обмислям сериозно перспективата за женитба и деца.

Деца!

Тази дума предизвика странна тръпка у Алиса. Тя почти не бе мислила за това да има деца. Може би защото никога не би могла да си представи кой би могъл да е баща на децата й…

— Като четвърти маркиз на Корк — продължи Майлз — съм съзнавал моето естествено задължение един ден да се оженя и да създам петия маркиз. Аз съм мъж, който винаги е изпълнявал задълженията си.

— Не се съмнявам в това.

— Но не бих предпочел да се оженя по задължение. Поради това изчаквах, докато станах на тридесет години. За мен става все по-ясно, всъщност аз видях това при вашите родители, скъпа ми милейди, както и у моите близки приятели Лорънс и Джулиет, Джонатан и Елизабет, че „намериш ли добра съпруга, открил си хубаво нещо“.

— Това пословица ли е?

Майлз кимна.

— Изложете и вие вашите изисквания по този въпрос.

Алиса свъси учудено чело.

— Какъв въпрос?

— За брака.

— Аз не желая да се омъжвам. Не възнамерявам да го направя. Казах, че моят избор е отдаден на живот в съзерцание.

Майлз отмина тези думи.

— За всички е съвършено ясно, че това беше само начин да се отървете от онзи досадник сър Хю Пюърхарт. Не мога да кажа, че ви обвинявам, милейди, след като съм се срещал с господина няколко пъти. — Той си пое дълбоко въздух и продължи: — Веднъж ви попитах какви качества бихте искали да има един джентълмен и вие ми отговорихте.

— Така ли?

— Това беше, когато дадохте вечеря при посрещането на семейство Чаб.

— Наистина.

Майлз явно бе запомнил нейния отговор.

— Вие искате мъж, който да уважава вашето мнение.

— Сега си спомням — каза тя.

— Аз съм такъв, милейди.

— Какъв сте, милорд?

— Аз уважавам вашето мнение, уважавам вашата интелигентност. Всъщност смятам, че вие в интелектуално отношение превъзхождате по-голямата част от вашия пол.

Алиса му върна комплимента:

— А аз смятам, че вие сте над обикновения джентълмен.

— Вие също споменахте, че бихте желали мъж, който да намира радост в музиката, литературата, природата…

— И в градинарството — каза тя, усмихвайки се.

Той кимна.

— Да, и в градинарството. Аз обичам музиката, четенето и природата, милейди. Убеден съм, че ще оценя и прекрасните моменти в градинарството.

— Особено що се отнася до розите.

— Особено що се отнася до розите. — Той въздъхна. — Вие също изявихте желание да пътувате. Аз съм виждал света и имам както средства, така и интерес да ви го покажа.

— Майлз…

— Моля, оставете ме да свърша, Алиса.

Тя кимна.

— Мога да ви предложа повече, отколкото си представяте — каза той със съвършено сериозен тон. — Разбира се, явните преимущества са налице: титлата на маркиза, семейните имения, фамилният дом Корк и замъкът Корк, уважението и, мисля, обичта на приятелите и познатите от най-нисшите до най-висшите, до самата кралица. Всичко това ще бъде ваше, милейди.

— Майлз, аз…

— Аз все още не съм свършил, милейди.

— Моля, продължете, милорд.

— Желая да ви предложа брак, в който вие ще сте равностоен партньор.

Алиса усети как лицето й пламна.

— Искате да кажете като партньорството, което имаме при разследването?

Той кимна.

— Вярвам, че мога да ви предложа съвместен живот, който малцина съпрузи и съпруги намират в семейното легло.

Бузите й пламнаха.

— Ние, изглежда, се разбираме добре в тази област — отбеляза тя.

За пръв път Майлз сякаш си отдъхна. Засмя се и каза:

— Да, изглежда, се разбираме. — После стана отново сериозен: — И аз мога да ви предложа нещо много важно.

— Какво е то?

— Свобода.

Свобода. Да отидеш някъде. Да направиш нещо. Свобода да бъдеш това, което си ти. Това беше опияняваща мисъл и толкова привлекателна за нея, колкото навярно Майлз бе предвидил.

— Желая свобода повече от всичко друго — каза му тя.

— Знам това — отвърна той. — Сега трябва да обсъдим нещо, което е много важно за нас двамата, милейди.

— Какво е то, милорд?

— Въпросът за честта.

— Вашата или моята?

— Вашата и моята. — Майлз прокара ръка през косата си. — Аз едва не ви прелъстих вчера на едно диванче до прозореца в същата тази къща.

Значи почти. Тя беше останала с впечатление, че го е направил. Алиса не знаеше какво да каже. Седеше и мачкаше кърпичката в ръката си.

— На мен не може да ми се вярва.

Алиса вдигна глава.

— Разбира се, че може да ви се вярва. Аз ви вярвам повече, отколкото на който и да било друг мъж.

— Не може да ми се има доверие, когато става въпрос за вас, Алиса. — Очите му потъмняха. — Ще бъда откровен. Не мога да сдържам ръцете си, когато сте при мен.

— О…

— Това ме поставя пред нещо като дилема.

— Какво дилема?

— Ако остана в абатство Грейстоун, мога да гарантирам, че ще консумираме нашите отношения със или без свещеността на брака.

Тя седеше занемяла, мълчалива, съзнавайки, че това е истината.

— Ако го направим без семейната връзка, това ще обезчести и двама ни — подчерта Майлз, без да има нужда. — Имаме две възможности: първата е да остана и да се оженим със специално разрешение при първа възможност. Втората е да си тръгна и да си обещаем никога повече да не се видим.

Да си обещаят никога повече да не се видят?

Той продължи:

— Никой от нас няма семейство, с което да се съобразява. И двамата нямаме други сърдечни ангажименти. Ако се съгласите да се омъжите за мен, милейди, бих искал да го направим в рамките на тази седмица.

— В рамките на тази седмица?

— Не знам по-добър начин да уредим тази история. Лежах буден цяла нощ и размишлявах за пътищата, които са пред нас. В края на краищата все стигах до едно: ние трябва или бързо да се оженим… или да се разделим.

Алиса също не бе спала почти цялата нощ, застанала лице в лице с истината за своите чувства. Можеше да измисли поне дузина добри причини защо не бива да се омъжи за него. Но знаеше една голяма причина, за да се омъжи за него: беше влюбена в Майлз Сейнт Алдфорд.

— Скъпа милейди, какво има? — попита я той след малко.

Майлз установи, че никога в живота си не бе говорил толкова продължително. Опитал се бе да представи своите съображения логично и убедително. Сега бе стигнал до края на своето предложение и очакваше Алиса да каже нещо.

— Милорд, аз просто разсъждавам. — Тя дръпна кичурче от косата си. — Всъщност правя списък.

— Списък ли?

— Бих написала всичко, ако имах писалка и хартия подръка, но тъй като нямам, трябва да се възползвам от онова, с което разполагам.

— И какво е то?

— Да го запомня наизуст.

— Какъв списък искате да запомните?

— Първо, някои въпроси.

— И второ?

— Условията, както предполагам, че ще ги наречете.

— Условия за какво?

— Условията да се омъжа за вас.

Боже, тази жена имаше здрави нерви! Майлз усети как топлина обля лицето му. Въпреки най-добрите си намерения, той се издаде.

— Условия? — повтори маркизът.

Алиса кимна.

— Аз ще започна с няколко прости молби, милорд.

— Моля, милейди.

— Ще помоля за вашето разрешение да направя розова градина в замъка Корк, ако там вече няма такава.

— Дадено.

— Бих искала да взема моя котарак Том да живее с нас.

— Дадено.

Беше много по-лесно и по-просто, отколкото бе очаквал.

— Имам някои лични принадлежности. Някои книги, малък брой мебели, дреболии, и разбира се, Бюти — с които не бих искала да се разделя.

— Не е нужно да искаш разрешение за тези неща, Алиса. Можеш да вземеш със себе си всичко и всеки, когото пожелаеш.

— Така идваме до въпроса за госпожица Пибъл, милорд.

Майлз разкопча палтото си и кръстоса крак върху крак. Това щеше да отнеме по-дълго време, отколкото бе очаквал, а дяволският стол бе адски неудобен.

— Мис Пибъл — Ема, е моята учителка, моята приятелка, най-близка компаньонка през целия ми живот. Не мога да се разделя с нея.

— Тогава госпожица Пибъл може да живее с нас. — Той размисли. — Тя може да има свой апартамент в къщата. Близо до учебните стаи. Може би ще пожелае да надзирава обучението на следващия маркиз на Корк.

— Благодаря ви. Също бих искала да ми позволите да се връщам в абатство Грейстоун винаги когато ми е нужно или искам да го направя. Трябва да разберете, милорд, че съм живяла тук през целия си живот и родителите ми са погребани тук.

— Дадено. Само при положение, че ме вземате със себе си или не отсъствате за дълго.

— Обещавам.

— Има ли още нещо?

— Още един въпрос.

— Да, и какъв е той? — Той се надигна, тъй като тя се забави с отговора.

Алиса сведе очи и ги впери за момент в ръцете си.

— Вие говорехте за свобода, милорд.

— Да.

— Това означава ли свобода и за двама ни?

Майлз се подвоуми. Тя имаше предвид нещо, което той не разбираше.

— Да — отвърна маркизът. — Говоря за свобода на духа, на мисълта, на духовните търсения, свобода на изразяване на мнението — поясни той. — Нямам предвид да се разбира, че който и да било от нас има свободата да безчести или наранява другия, да идва и да си отива, без да се консултира първо с партньора си.

Тя продължаваше да размишлява върху нещо, Майлз виждаше това.

— А що се отнася до свободата да си позволяваме любовници? — изтърси Алиса.

На Майлз му причерня. Никой друг мъж никога нямаше да докосне неговата Алиса! Той възнамеряваше да бъде нейният пръв и последен мъж.

Тя продължи:

— Разбирам, че това е прието в Марлбъро Хаус.

— Не се прави от всички, милейди. Няма да се прави от маркизата на Корк.

— А що се отнася до маркиза на Корк? — попита тя с нежен глас.

— Какво говорите, Алиса?

— Което е добро за гъската, е добро и за гъсока. Каквото вие, това и аз, Майлз.

— За яденета ли ще си приказваме, скъпа моя?

— Вие може да се шегувате, милорд. Но аз говоря сериозно. Ако маркизата е лоялна, такъв трябва да бъде и маркизът. Ние сме партньори, спомняте ли си?

— Помня. Дадено.

— Сега можете да ме попитате, милорд.

— Какво да ви попитам, милейди?

— Можете да ме попитате дали ще се оженя за вас.

Майлз я попита. Алиса прие. Решиха да се оженят бързо и дискретно. Всъщност думата, за която и двамата постигнаха съгласие, беше тайно.

Колкото е възможно по-скоро със специално разрешение. Щяха да разменят клетвените си обети в Параклиса на дамата късно вечерта, когато всички спяха.

Майлз щеше да уреди необходимите формалности и да се обади на Алиса, когато всичко е готово.

Женитбата им бе обявена за след шест дни.