Сюзън Симънс
Сълзите на милейди (3)

Трета глава

Тя беше самият ангел.

Бе олицетворение на необичайна духовна красота. Притежаваше някакво вътрешно очарование, бе едновременно уязвима и дълбоко чувствена.

Чертите й бяха деликатно изваяни, скулите — източени и подчертани. Нослето й бе нежно и красиво. Арката, която образуваха веждите, й придаваше израз на постоянно учудване. Приличаше на изплашена сърна.

Кожата й бе прозрачна. Устата й — леко отворена. Устните й имаха естествен розов цвят. Долната й устна бе по-дебела от горната. Все още не се усмихваше. Майлз видя блясъка на малките й бели зъби.

Очите й бяха меки, сиво кадифени — като цветята около нея, които той бе стъпкал. Това бяха големи, интелигентни, наблюдаващи очи, с дълги и леко кафеникави мигли. Бе млада и свежа. Имаше всичко в нейното лице.

Наистина Майлз можеше да види ясно само лицето й. Дълбоки сенки се стелеха в градината. Слънцето си пробиваше път през облаците. Масивно дърво засенчваше мястото, където тя стоеше. Не можеше да я види цялата.

— Вие, сър — повтори тя, — злоупотребявате.

За момент той забеляза, че бузата й бе изцапана, което подчертаваше прозрачността на кожата й.

— Да, права сте — съгласи се маркизът.

Младата жена вдигна брадичка.

— Нямате вид на разкайващ се.

— Не, разбира се.

Тя скръсти ръце като за молитва.

— Това е частна собственост.

Той повдигна глава и впери поглед в самотния пейзаж.

— Наистина частно владение.

— Не трябва да сте тук.

— Може би не.

Може би не. Въпреки че злоупотребата бе последното нещо, за което помисли Майлз. Това, което в момента занимаваше неговото мъжко любопитство, бе омайващото ефирно създание пред него.

Момичето прехапа долната си устна.

— Често ли отивате там, където не трябва? — попита тя.

Той се усмихна.

— Трябва да призная, че често го правя.

Тя наклони глава настрани и го погледна. Носеше, тъмна, износена драпирана кърпа, която падаше върху раменете й. Роклята й бе добре ушита, на цвят бе между сиво и черно.

Обувките й бяха покрити с градинската кал и се подаваха под края на роклята й. Под ноктите си имаше кал. Неволно бе изцапала бузата си. Всичко това го накара да мисли, че работи в абатството като слугиня.

Все пак имаше нещо в поведението и говора й, което възпря Майлз. Тонът й бе мек и възпитан, макар й с акцента на Уест Кънтри. Естествено, ако попаднеше в лондонското общество, щяха да я сметнат за недодялана. Но това в момента не го тревожеше.

Може би бе бедна роднина на семейство Грей, принудена от обстоятелствата да се остави на милосърдието на младата жена, която бе останала да управлява абатство Грейстоун след смъртта на графа и графинята.

Несъмнено лейди Алиса, тази, която бе с безупречно потекло, умната и находчивата, според Блант, бе нещо повече от образец. Представяше си я добре — разглезена, властна, тъй като бе красива, надменна като принцеса, с дълга пола, отказваща на кандидатите с едно движение на изящната си ръка.

Боже господи, до гуша му бе дошло от капризни жени!

— Защо се катерите по градинската стена?

Майлз погледна отново момичето. Изкуши се да й отговори, че е искал да мине от другата страна, но не го направи.

— Просто импулсивно!

Тя го разглеждаше с истински интерес.

— По природа импулсивен ли сте?

— Да — каза маркизът и свъси вежди. — Не — поправи се веднага той, — само понякога. — И се чу да я пита: — А вие?

Тя го погледна учудено.

— Импулсивна ли?

Той кимна.

След като се замисли, Алиса отговори:

— Бих искала да бъда.

— Означава ли, че не сте?

— Не мога да си позволя да бъда импулсивна — каза тя.

Майлз усети нещо като съжаление в гласа й. Той бе съгласен с нея. Да бъдеш беден роднина бе тежко за всеки, независимо мъж или жена.

Майлз разглеждаше цветята и корените им, които, без да иска, бе смачкал.

— Съжалявам за вашите цветя.

Той приклекна, за да види добре това, което бе сторил.

— Ще трябва да ги пресадя.

— Не е необходимо — чу отговора й.

— Настоявам — каза маркизът, като я дари с най-очарователната си усмивка.

По природа Майлз Сейнт Алдфорд не бе самонадеян, но знаеше въздействието на усмивката си върху жените, независимо дали бяха на девет или на деветнайсет години. Много красавици от обществото, където се движеше, изтънчени дами, които познаваха добре нещата от живота, му бяха казвали, че усмивката му е чаровна, повеляваща, дори прелъстителна. Не виждаше смисъл да се замисля над този факт.

Но момичето пред него само трепна с поглед. Тя бе или глупава, ограничена, или далеч по-умна, отколкото си я представяше, успокои се Майлз, като погледна наоколо за първи път, откакто бе прескочил през стената.

Градините на абатство Грейстоун бяха известни в цял Девон, в цяла Англия. Тези градини съчетаваха английския стил с класическия стил на френския дизайнер Ле Нотр. Наоколо се простираше естествен пейзаж с високи дървета и храсти, безброй езера, малки вирове и водопади. Италианският Ренесанс с подрязани в причудливи форми дървета се съчетаваше с габъри и тисови храсти, които образуваха огромни колони, заострени пирамиди и тук-там ексцентрични домашни животни. Видя и градина с рози.

— Беседката на милейди — каза той, мислейки гласно.

Алиса замига учудено и изненадано:

— Откъде знаете името на розовата градина?

Отговорът бе еднозначен:

— Бил съм тук преди това.

Върху ангелското лице се появи израз на недоверие.

— Били сте тук преди?

— Някога бях гост на лорд и лейди Грейстоун.

Момичето погледна неспокойно:

— Не си спомням да съм ви виждала преди това.

— Нито пък аз вас — отговори той.

— Може би е било твърде отдавна.

— Да, така е — каза Майлз. — Откога живеете в абатството?

— Винаги съм живяла тук — отговори тя.

„Било е сигурно преди шестнайсет или седемнайсет години — помисли Майлз. — Тогава тя е била още дете.“

— Това бе любимата градина на лейди Грейстоун.

Момичето сведе поглед. Трудно й бе да преглътне.

— Да, тя обичаше розовата градина.

Майлз дълбоко въздъхна. Миризмата на розите го опияняваше. Отдясно имаше широка дървена арка, покрита с многобройни рози. Имаше яркочервени, наситеножълти и девствено бели цветове. Видя бледорозови, малки и големи, с по две пъпки, виещи се по арката.

Зад него имаше нежна жълта роза. Храстът бе покрит с неразцъфнали пъпки и малки остри тръни. Той се наведе и вдъхна аромата им. Уханието бе нежно, неуловимо, мистериозно. „Жената — мислеше Майлз, като повдигна главата си — е като розата.“

— „Ние желаем прелестните създания да се умножат, за да не загине никога красотата на розата“ — изрецитира той.

— Какво казахте?

Маркизът се изкашля и бързо обясни поведението си. Един воин, наистина бивш воин, не се занимава с поезия.

— Докато пътувахме, Блант рецитираше Поуп, Милтън и Шекспир. Спомни си това, което е учил в часовете по драма. Това ми повлия някак си.

— Кой е Блант?

Реши да отговори колкото се може по-ясно:

— Моят спътник.

— Блант артист ли е? — Изглеждаше учудена.

Майлз се усмихна унило. Кой ли мъж, когато става дума за жени, не е артист.

— Да, наистина е артист.

— А стихът от кого е?

— От Шекспировите сонети.

— И аз си мислех това. — Алиса изведнъж промени темата на разговора: — Къде, за бога, сте тръгнали?

— В дома на абатството.

Тя примига учудено:

— Защо?

— Имам работа в абатството — каза й той.

Майлз усети арогантност в гласа на момичето.

Като навлажни устни с върха на езика си, тя каза:

— Останете за момент, сър. Тъй като сте тук, в градината, имам нужда от вас.

Той повдигна веждите си инстинктивно.

— Имате нужда от мен ли?

— Има една дива роза, която не може да се изкорени — обясни тя.

Маркизът се усмихна леко:

— Разбирам. Защо не ми покажете тази дива роза?

— Елате оттук — каза учтиво тя, като се изправи.

Майлз се протегна и предложи да й помогне. Алиса се поколеба, след това подаде малката си ръка. Това бе един обикновен жест, една учтивост, при който пръстите им се докоснаха. Внезапно той усети остър трепет по тялото си. Бе нещо необичайно за него.

Младата жена се изправи, оправи полата си, погледна мръсните си ръце, очевидно решавайки, че няма как да ги скрие, и посочи далечния ъгъл на розовата градина.

— Ето там, до Рицарския извор.

Той не си спомняше за такъв извор.

— Преди много векове, може би преди хиляда години, водата от Рицарския извор лекувала импотентни — каза му тя без всякакво притеснение.

Майлз прикри учудването си, като се изкашля. Някак не вървеше едно младо невинно момиче да говори за такива неща.

Освен ако не бъркаше. Освен ако не беше непорочна.

Има жени, които запазват външната си чистота много след като вече не са непорочни. Може би това ангелско създание с руса коса и огромни очи бе много по-опитно, отколкото той предполагаше.

Можеше да си представи как би изглеждала на слънчевата светлина. Беше висока, не много висока, подвижна, с плътна гръд, дай боже. С дълги крака. Стройна, но не и слаба.

Добре закръглена там, където една жена трябва да бъде закръглена.

— Някога в Корнуел и Девон е имало няколкостотин свещени извора — продължи тя, като че ли му предаваше урок по история. — Според легендата ранните светии Ки, Пирам и самият св. Патрик идвали тук от Ирландия. Благославяли местните хора и ги лекували с водите от техните извори.

— Колко странно!

— Сега много от изворите са забравени. Останали са само спомените за тях. Рицарският извор бе случайно открит от мен и Голсуърти миналата година.

— Кой е Голсуърти?

— Главният градинар.

— За Голсуърти ли работите?

— Работя с него.

След като каза това, момичето излезе от сянката на дърветата и сега Майлз Сейнт Алдфорд можеше да я види изцяло. Тя бе повече от прекрасна, дори по-желана, отколкото първоначално си я беше представял. Носеше обикновена черна кърпа на главата, с която приличаше на монахиня.

Може би е монахиня, помисли той.

Странникът я гледаше, като че ли бе хидра с девет глави. Така поне си мислеше Алиса, когато очите им се срещнаха.

— Моите извинения, сестро — промърмори маркизът, като че ли изведнъж изпита болка.

Сестро? Колко странно звучеше в неговите уста.

— Моля, не ви разбрах?

— Не — заекна той, като кимна с глава, — аз трябва да ви се извиня.

Мъжете са мистерия. Мъжете около нея поне бяха такива. Независимо от съвършеното си класическо образование под ръководството на мис Ема Пибъл и своя собствен баща, тя не можеше да разбере мъжете. Все повече неща бяха неясни за нея.

Алиса въздъхна тихо. Защо не бе учила по-малко за древните гърци и повече за съвременните англичани?

— Дивата роза — подсказа й непознатият.

Девойката стоеше учудена. Той я погледна загадъчно.

— Дивата роза, която искате да махнете.

— Точно тук — каза тя, посочвайки към един затънтен ъгъл.

Трябваше да се концентрира върху това, което трябва да прави, а не върху широките рамене на този мъж. И не трябваше да мисли за панталоните му за езда, които така прилягаха към мъжествената му фигура.

Известно време и двамата мълчаха и разглеждаха огромната дива роза, на места с дебелина на човешка ръка, която бе израснала около Рицарския извор, увиваща се около градинската стена.

— Голяма е — каза тя.

— Много е голяма — съгласи се той.

— Но е изсъхнала.

— Съвсем изсъхнала е.

Алиса обърна главата си:

— Е, какво ще кажете?

— Осмелявам се да кажа, че е тук отдавна.

— Да, така е.

— Възможно е да е тук от времето на Рицарския извор.

— Възможно е.

Алиса се протегна и отчупи един изкривен клон. Мислеше подсъзнателно, че унищожава нещо, което може би е било част от абатство Грейстоун, от времето, когато Хенри VIII, известен с многото си жени, е изгонил монасите и продал собствеността им на първия граф на Грейстоун. Може би изворът и тази дива роза бяха от времето, когато абатството е било основано от Едуард Изповедника.

— Ако искате да я махна, ще ми трябва брадва — каза й той.

— Не можете ли да я отскубнете?

— Искате да кажете с голи ръце?

— Мисля, че ще е добре да махнете ръкавиците си.

Маркизът се засмя отривисто.

— Струва ми се, че се заблуждавате в моите възможности, сестро, аз не съм Херкулес.

— Знам това.

— Знаете какво?

Как да му обясни? Понякога главата й бе лабиринт от идеи и мисли, спомени и впечатления, фантазии и мечти, които идваха в сънищата й от книгите, които бе чела. Да пренася мислите си от розовите градини към митологичните герои за нея бе много лесно и логично.

Алиса пое дълбоко дъх и продължи:

— Херкулес бе този, който съсече хидрата с деветте глави, от която се родиха Ехидна и Тифон.

Той стоеше смутен.

— Какво с девет глави?

— Хидрата. Според някои писания отровното същество е имало девет глави. Някои пък казват, че е имало около десет хиляди змийски глави.

Майлз се отпусна, скръсти ръце на гърдите си и кимна:

— Познавам една жена, която винаги цитира гръцката митология.

— Така ли? — попита Алиса. — Коя е тя?

— Жената на моя най-добър приятел.

— Разбирам.

— Дамата е американка.

— Не съм срещала американци, въпреки че понякога през долината пътуват чужденци.

— Дамата бе американка.

— А сега не е ли?

— Сега е херцогинята на Дикин. Джулиет е интелигентна, добре образована и най-организираният човек, когото съм срещал.

Той нарече херцогинята с малкото й име. Само много близък приятел би направил това, някой, който има подобен ранг или произход, някой… Алиса се опита да преглътне бучката, заседнала в гърлото й.

Когато се обърна, тя погледна мъжа, който стоеше до нея. Неговите широки рамене и спретнатите му дрехи само подчертаваха привлекателността му. Имаше тъмни дълбоки очи, волева уста, черна коса, леко посребряла около слепоочията. „Той — помисли си тя — има самочувствие на светски човек с голям жизнен опит.“

Алиса не искаше да бъде груба, но все пак трябваше да попита.

— Кой сте вие?

Очите му се свиха леко.

— Майлз Сейнт Алдфорд.

Тя пое дълбоко дъх. О, благословени светии, този човек бе пратеникът на кралицата. Това бе маркизът на Корк.

— Не приличате на маркиз.

— А вие не приличате на монахиня — отговори бързо той.