Сюзън Симънс
Сълзите на милейди (25)

Двадесет и пета глава

Сър Алфред Чаб знаеше, че някой върви след него. Отначало бе помислил, че е Том, котаракът на господарката на имението. Тя позволяваше на това чудовище да се движи навсякъде из абатството и градината свободно през нощта. След това разбра, че е самата господарка. Беше любопитна като котка.

„Любопитството уби котаната, задоволството я върна при каната.“ Детската рима звучеше в главата му.

А той можеше да мине без жени и котки. И едните, и другите бяха дяволски независими, имаха си собствено мнение, вървяха по свой път и никога не се приближаваха, освен ако не го пожелаят. Умееха да се промъкват навсякъде.

Веднъж на чаша бира в „Пи и Кок“ един приятел му бе казал, че има два дни, в които жената е удоволствие: денят, в който мъжът се жени за нея, и денят, в който я погребва. Алфред разбираше това много добре в момента. Чармел не бе престанала да плаче след грозната сцена в Балната зала следобед. Алфред не можеше да вини сър Хю, че си е свил опашката и е избягал при първа възможност. Честно казано, баронът се бе оказал по-умен, отколкото Алфред си бе помислил в началото.

Каролин и Франческа приготвяха багажа. Той не разбираше много френски, само някои основни думи, като мерси и бонжур и колко трябва да се плати за две речни риби. Знаеше по толкова на шест езика, но френската камериерка на съпругата му й бърбореше с часове и той не можеше да си представи, че някой имащ страх от Бога мъж би пожелал да узнае какво си приказват двете.

Майлз Сейнт Алдфорд беше съвсем друга работа. Маркизът не беше от онези сантиментални аристократи, които отказват да си цапат ръцете. Според онова, което сър Алфред бе чул, този мъж беше истински проблем. Страхотен проблем. Алфред не проумяваше какво си бе въобразявала Каролин, след като първо бе тръгнала против лейди Алиса, а след това и против маркиз Корк. Да, понякога Алфред изобщо не разбираше тази жена.

Понякога не разбираше жените изобщо.

Какво да направи с младата жена, която го следваше, питаше се той.

Благодарение на Каролин това беше последната му възможност да влезе в „Нишката на Ариадна“ и да разгледа всичко добре. Защо жена му не си бе държала устата затворена днес следобед! Тя беше обидила тяхната домакиня, беше очернила страхотно маркиза, бе успяла да се самоизрита от Балната зала и почти бе объркала цялото представление.

С това не бе улеснила никак неговата работа.

Хората не го мислеха за умен човек. Нито жена му, нито дъщеря му. Нито неговите бивши съдружници в бизнеса, на които той бе задлъжнял до шия, преди да приключат. Това не го тревожеше. Подценяването дава на човек преимущество, едно малко предимство, а понякога то е просто разликата между това да победиш или да загубиш. Той бе изминал твърде дълъг път, бе стигнал твърде далеч и бе работил твърде усилено, за да си позволи да загуби сега.

Какво да направи с младата жена, която го следваше, питаше се той.

Ще подмами дамата в „Нишката на Ариадна“. Както бе известно, много хора са влизали в лабиринти, загубвали са се и повече никой никога не беше ги виждал. Поне сър Алфред бе чувал за такива случаи.

Той знаеше най-доброто местенце за лейди Алиса. Или може би трябваше да каже лейди Корк? Може би някога то е било използвано от отшелник или монах като самонаказание или за покаяние за някакво солидно прегрешение. Щом Алиса, неговата „сянка“, бъде затворена там, той ще може да си свърши работата необезпокояван. Ще я пусне отново, разбира се, преди да затвори вратата на капана…

Майлз скочи в просъница и нададе вик.

Но той не беше в своето легло. Всъщност не беше в никакво легло. Не беше дори на канапето с басмената покривка във всекидневната на Алиса, където си спомняше, че бе легнал преди няколко часа. Изглежда, се бе проснал на пода във всекидневната: тук поне можеше да изпъне крака.

Колко беше часът? Какво го бе събудило? Защо не можеше да се движи?

Отговорът на последния въпрос му беше известен. Усещаше тежест върху гърдите си. Тежестта се раздвижи и издаде звук.

— Том? — Майлз повдигна ръка и попипа меката гъста козина. — Том, ти ли си?

Останалите въпроси все още нямаха отговор. Някакъв часовник отмери часа. Един.

Исусе, Марийо, Йосифе! Бе спал неприлично дълго. Точно три часа.

Майлз изведнъж разбра какво го бе събудило. Беше сънувал съня. Онзи сън, в който някой или нещо го преследваше в лабиринта. „Нишката на Ариадна“. Запита се дали по някаква ужасна случайност Алиса не бе имала същия кошмар отново.

— Съжалявам, Том, но трябва да стана — извини се той, отмести котарака от гърдите си и се обърна настрана, за да стане. Именно тогава обърна главата си и видя, че вратата на спалнята на Алиса е широко отворена.

В миг скочи на крака.

В следващата минута беше вече при вратата на спалнята на своята съпруга, търсеше лампа, свещ, кибрит, каквото и да било. Накрая се примири и с лунната светлина. Леглото беше празно. Стаята бе празна. Алиса я нямаше. Докато той беше спал, тя бе минала безшумно покрай него и бе излязла през антрето.

Защо? Къде би отишла по среднощ? В Беседката на милейди!

Майлз изтича до прозореца. В облятата от лунна светлина градина нямаше нито следа от Алиса, нито от някой друг човек. Това не беше гаранция, че тя не е там, разбира се… Но Том бе в къщата. Ако тя бе излязла за среднощна разходка в градината с розите, нейният ангел-пазител щеше да я придружи.

— Къде е тя, Том? — запита той огромния риж котарак, който се увиваше около краката му. — Знаеш ли къде е?

Отново го обземаше онова чувство. Чувството, което не обичаше, защото то винаги показваше, че бедата е съвсем наблизо. Чувство, което бе скъсило живота му, както и на Блант няколко пъти в миналото.

Двата въпроса продължаваха да звучат в него. Защо Алиса е станала по среднощ? Къде е отишла?

Тя бе твърде внимателна към всички и не би обезпокоила Ема Пибъл в този късен час. Беше достатъчно разумна, за да не напусне абатството за нощна езда или посещение на семейното гробище.

Списъкът не беше дълъг. Не е могла да заспи и е отишла да чете в кабинета. Била е гладна и е отишла в кухнята да хапне нещо. Чувствала се е неспокойна и е отишла в параклиса, за да се помоли. Майлз не искаше да си позволи да размишлява върху други възможности. Все още не.

— Ще започнем от кабинета и ще обиколим и другите места от списъка — чу се той да казва на котарака.

Зърна образа си в огледалото на Алиса. Изглеждаше ужасно. Не беше се измил и не беше избръснат. Косата му беше разрошена. Беше спал с дрехите си.

След едно бързо посещение в Рицарските стаи неразделният нож бе пъхнат в ботуша му, а револверът висеше на колана му. Майлз не желаеше да плаши ненужно никого, затова си сложи дрехата и прокара пръсти през косата си.

Затваряйки вратата и измъквайки се безшумно през антрето и оттам през спящата къща към кабинета, Майлз си помисли, че по природа не бе мнителен, но в това абатство имаше твърде неблагонадеждни хора и се случваха много необясними неща.

Едва когато се промъкна в пълния с книги кабинет, притисна се към стената и се огледа наоколо, разбра, че огромният котарак на съпругата му е до него. Алиса не беше в кабинета. Нямаше признаци тя или който и да било да е бил там наскоро. Дървата в камината бяха подредени за сутринта, но огън не беше пален. Лампата беше студена. Нямаше използвани свещи. Листата хартия бяха спретнати и подредени върху бюрото.

Придържайки се в сенките и избягвайки издайническата лунна светлина, Майлз се отправи по посока на кухнята. Тук историята беше много по-различна. Вратата на килера беше открехната. Върху масата бе оставена чаша бито мляко. Пресни трохи от маслен сладкиш, както изглежда, бяха разпръснати по пода.

Майлз клекна, протегна ръка и намери сред трохите една-единствена важна следа: дълъг копринен рус косъм. Алиса е била тук, при това немного отдавна.

Той сбърчи чело, размишлявайки. Какво бе накарало дамата да напусне среднощното си угощение с такава бързина? Нямаше признаци за борба, така че предположи, че е тръгнала доброволно. Дали беше чула нещо? Или бе видяла някого? Ако бе така, беше ли решила да направи разследването сама, без да включи в него партньора си?

Майлз знаеше, че Алиса е жестоко разочарована от него. Той се бе заклел, че ще бъдат партньори и равностойни, но след това не бе сдържал клетвата си. Не й бе казал истината за своето пътуване до Лондон. Не бе споделил с нея подозренията си, отнасящи се до семейство Чаб. Не бе споменал инцидента в библиотеката, когато бе хванал сър Алфред, че си пъха носа в нейната фамилна история. Майлз знаеше, че още по-важно бе това, че не бе успял да каже на Алиса колко много обича да я гледа, да я усеща, колко обича нейните очи, смеха, целувките и ласките й. Не бе казал на своята съпруга, че я обича, че вече не може да си представи своя живот без нея, че не би могъл да живее без нея. Не беше споменал, че тя е донесла радост за всеки негов миг, че е направила щастливо сърцето му, че е хвърлила брилянтна светлина върху тъмната страна на душата му.

Той не възнамеряваше да повтори тази грешка. Молеше се единствено да не е вече твърде късно. Грехът, че бе спестил някои истини, можеше да има висока цена: доверието и чувствата на неговата съпруга, неговият брак, неговата сигурност. Ако някой бе направил така, че да падне косъм от драгоценната глава на Алиса, той щеше да плати цена, която никога не би забравил, обеща си Майлз.

Маркизът се отправи към Параклиса на дамата. Преди две нощи бе идвал в малката средновековна църква по среднощ за своята венчавка. Това бе време на бели рози и светлина на свещи, свещена тържественост и размяна на клетви, приятели, събрани тук заради тях, и благослов от най-близките и обичаните.

Сега параклисът беше тъмен и пуст. Майлз пристъпи вътре и зачака. От дългите години на тренировки и изградения навик, можеше да стои, без да мърда, без да издава никакъв шум, почти без да диша. Беше станал част от параклиса: от каменния блок на стената, от дървените църковни пейки, от древната статуя. Алиса не беше и тук. Бе сгрешил. В параклиса имаше някой. В предната част, близо до олтара, имаше слаба светлина, може би от фенер. Можеше да се чуе стърженето на метал в метал. Този звук разпрати тръпки по гърба на Майлз. Но странното беше друго. Звукът не идваше иззад олтара, а отнякъде под него.

Беше време да разгледа по-добре.

— В името на Бога! — възкликна Майлз, когато се приближи към предната част на параклиса и откри, че олтарът е изместен настрани.

В пода на църквата зееше дупка и каменни стълбища водеха към подземна гробница. Майлз можеше да види на дълбочина петнайсет или двайсет фута, където на дъното друг фенер осветяваше няколко разклонения.

Трябваше да се сети! Трябваше да го предположи! Това не е било необичайно преди петстотин или хиляда години. Под Параклиса на дамата, загубена във времето и спомените, се намираше криптата на починалите.

Това бяха катакомби.