Сюзън Симънс
Сълзите на милейди (17)

Седемнадесета глава

Жената се наричаше Алиса.

Поне така я бе назовал тъмнокосият мъж — опасният мъж, който бе стоял като на стража пред входа на Пещерата на монаха, докато тя лично донесе втората кошница. Сред нещата този път имаше пълен комплект мъжко облекло, бръснач и парче сапун.

Искаше му се да закрещи от радост.

Тогава дамата му се бе усмихнала и бе попитала:

— Как се казвате?

— Наричат ме Отшелника, милейди.

— Но вие сигурно имате някакво кръщелно име — бе настояла тя с изключителна учтивост и доброта.

Отшелника бе разтърсил рунтавата си коса и бе пъхнал стиснатите си юмруци дълбоко в джобовете на старото сако. Беше се засрамил. Не желаеше тя да види ръцете и ноктите му, бяха все още мръсни, въпреки усилията му да ги изтърка и измие в езерцето. Накрая бе вдигнал поглед към нея и бе признал:

— Не си спомням името си.

Тя изглеждаше наистина загрижена за него.

— Спомняте ли си къде живее семейството ви? Къде е вашият дом?

Той бе повдигнал рамене. В главата му имаше неясни спомени, но му липсваха думи, за да пресъздаде картината. Изглеждаше някак си нахално да каже, че според усещанията му неговото семейство и дом са тук. Ако беше така наистина, някой щеше да го е разпознал досега.

Той искаше да благодари на младата жена за щедростта й, да й каже колко много значеха за него бръсначът и сапунът, но езикът му направо се върза, щом тя го погледна.

Причината бяха очите й. Нещо в тях му действаше хипнотизиращо. Отшелника разбра какво е то едва тогава, когато отиде да се изкъпе в езерцето следващия следобед. Тогава се бе навел за миг и бе зърнал своя образ в кристалночистата вода.

И бе разбрал.

Господарката на абатство Грейстоун му бе дала много. Всъщност всичко, което той имаше, бе дошло от нея: дрехите, които носеше, храната, която ядеше, одеялото, на което спеше, дървата, с които се топлеше в хладните летни нощи, дори пещерата, в която живееше. Той съжаляваше много, че няма нищо ценно, което да й даде от своя страна.

Отшелника продължаваше да размишлява върху това. Мислеше. Слушаше. Наблюдаваше. И очакваше.

Един ден разбра какво би могъл да даде на дамата с ангелски глас: своята протекция. Реши, че ще я пази като собствено дете. Ще се грижи да не й се случи нищо лошо. Ще я защити с живота си, ако е нужно.

В края на краищата той бе човекът, който я освободи, когато тя попадна в капана в Изкуствената пещера. Той предупреди джентълмена — сега вече знаеше, този мъж е маркизът на Корк, че това не бе обикновен инцидент, а злодеят нарочно я бе затворил в онова студено, тъмно и усойно място.

Маркизът прие присърце предупреждението. Цяла седмица той бе неотклонно с дамата. Където ходеше тя, той беше до нея. Повече нищо лошо не й се случи. След това, необяснимо защо, маркизът си бе заминал от абатство Грейстоун, а лейди Алиса остана сама. Сама и уязвима.

Същия ден Отшелника застана на пост. Очите и ушите му станаха нейни очи и уши, макар че се стараеше лейди Алиса изобщо да не го види, да не го чуе, да не узнае за присъствието му.

Това се случи на четвъртия ден следобед. Отшелника беше застанал зад храста от орлови нокти, когато лейди Алиса се появи на поляната. Отиваше към гробището. Спря пред двойна надгробна плоча, протегна ръка и докосна с пръсти буквите на имената, изписани върху гранита. Когато тя отстъпи назад, той можа да разчете имената: Анемари, обичана съпруга и майка. Томас, обичан съпруг и баща.

Отшелника внезапно усети, че го обзема чувство за загуба и тъга. Може би защото бе почувствал, че щом дойде на гробището, дамата се натъжава. Беше я виждал как коленичи и скръства ръцете си за молитва. Беше я наблюдавал как стои там с наведена глава. Беше виждал сълзите, които понякога се стичаха по бледото й лице.

Този път лейди Алиса започна да говори на глас, достатъчно високо, за да може той да я чуе:

— Мамо… Татко… Аз излъгах — призна си тя. След това снижи гласа си и Отшелника можеше да различи само някои от думите между хълцанията: — Не обичам сър Хю… никога няма да се омъжа за него… вие щяхте да ме разберете.

Отшелника не харесваше сър Хю. Докато се разхождаше по пътищата из района на абатството, няколко пъти го бе срещал да язди. Сър Хю имаше обичай да използва камшика прекалено често.

Лейди Алиса издигна ръце нагоре умолително:

— Знам, че девизът на нашето семейство е: „Истината побеждава всичко“.

Да, той се надяваше, че истината действително ще победи. Молеше се да е така.

Дамата се наведе, положи букет пъстри полски цветя на гроба на родителите си и отново се изправи. Погледна към Нормандската кула. Изражението й беше съсредоточено, изглеждаше така, сякаш се взира в нещо… или в някого.

Отшелника не виждаше нищо необичайно или необикновено. Затова се учуди доста, когато лейди Алиса бързо събра полите си и влезе в параклиса.

Единственото, което можеше да направи, бе да я последва.

Безшумно. Изглежда, това бе някакъв негов особен талант или придобито умение, необходимо му, за да оцелее.

Той пропъди разсейващите мисли за собственото си минало и се зае да следи лейди Алиса, която тръгна право към стената зад олтара. Тя явно знаеше какво ще търси там. Прокара леко пръсти по дърворезбата — много стара и примитивна, представяща Тайната вечеря и най-после намери онова, което търсеше.

— А-ха! — възкликна младата жена тържествуващо.

Тя натисна силно с ръка горния десен ъгъл, дървените пана се отместиха и се появи врата.

Отшелника зина от изненада. Това беше като в приказка от хиляда и една нощ.

Лейди Алиса отвори вратата и пъхна глава в Нормандската кула. От своето скривалище зад фламандски гоблен от петнадесети век Отшелника виждаше дебелите каменни стени, прозорците с решетки и част от грубо каменно стълбище. По него имаше трупани с векове прах и паяжини, парчета дърво и камъчета.

Младата жена поспря за не повече от миг, след това прекрачи прага и влезе в средновековната кула. Зад нея вратата остана открехната около педя.

Отшелника все още разсъждаваше дали е разумно да последва лейди Алиса във вътрешността на кулата, когато чу стъпки в преддверието на параклиса.

Туп. Туп, туп.

Стъпки от тежки ботуши. Ботуши на мъж. Но кой бе неочакваният гост? Приятел или враг?

Сърцето на Отшелника започна да бие бързо. Искаше да извика, да предупреди младата жена, че някой се приближава. Но беше твърде късно. Вратата на Параклиса на дамата се отвори и мъжът влезе вътре.

Отшелника го позна веднага. Беше онзи с модерната карета, който пътуваше с модните дами, имаше неприятно червендалесто лице и бакенбарди, мъжът, който го бе наругал тогава на пътя към абатството и бе казал на кочияша да продължи, оставяйки го, покрит с кал от пръските на каретата. Това бе човекът, който се бе отнесъл към Отшелника така, сякаш той бе най-нисшият от нисшите.

Отшелника отстъпи назад към стената, наблюдавайки едновременно вратата, през която бе влязла лейди Алиса, и новодошлия. Господинът извади ленена кърпичка от джоба на палтото си, изтри устата и носа си и се приближи към олтара. Не се държеше така, както подобава за свещено място.

Но присъствието му в параклиса не беше случайност. Ясно бе, че натрапникът има предвид нещо. Той пъхна кърпичката обратно в джоба си, извади някаква хартия и промърмори сякаш на себе си:

— Според бележките, които съм си направил от оригиналните планове, то трябва да е някъде близо до олтара.

Той вървеше по централната пътека, мина покрай саксонския купол от XI век, покрай стола на свети Виолфрид, някога място на свещено убежище за цялата долина, покрай средновековните дърворезби върху преградата между хористите и кораба на църквата, покрай прозорците с великолепните стъклописи и стигна до централния олтар.

После го обиколи. Разглеждаше всяко кътче от него. Отстъпи назад, почеса глава, след това отново впи поглед в парчето хартия в ръката си.

— Дявол да го вземе! Това явно не е нещо, което може да се свърши от сам човек, както си представях — оплака се той ядосано. — За тая скапана работа са необходими няколко мъжаги с лостове. — Той отново извади кърпичката и попи потта от челото си.

Потеше се като розово прасе без четина. Отшелника не смееше дори да диша. Молеше се дамата да остане още малко там, където се намираше, за да не разбере натрапникът, че тя е толкова близо.

— Ще трябва да дойда отново — измърмори мъжът и се запъти към изхода. — Не забравяй защо си тук, драги Чаб. Усилията си заслужават. — Явно се опитваше да успокои самия себе си. — Очаква те царска награда.