Сюзън Симънс
Сълзите на милейди (21)

Двадесет и първа глава

Лоурънс Гренфъл Уик, осми дук на Дикин, наблюдаваше как осветеният със свещи малък параклис се изпълва с хора. Той изсумтя от задоволство, наклони се към кумеца си, с когото някога бяха служили във войската, и попита шепнешком:

— Какви са тези хора, Корк? Бях останал с впечатление, че сватбата ще е тайна.

Майлз Сейнт Алдфорд призна пред кума си не без известно съжаление:

— Така трябваше да бъде. Но ти знаеш по-добре от мен какво става, когато един мъж се увлече по красива, интелигентна и вироглава жена.

— Знам какво е… — каза Лоурънс с пълно разбиране.

— Аз не желаех на сватбата да присъстват отвратителната лейди Каролин Чаб или който и да било от нейното семейство и приятели. Тъй като семейство Чаб в момента се намират в абатството, обясних на годеницата си, че проблемът може да се реши единствено, като държим всичко в тайна. Бях сигурен, че ти и Джулиет ще бъдете в този миг с нас. Но Алиса заяви, че не можела да изостави хората, които са близки на сърцето й. Така стигнахме до компромис.

— Компромис ли?

Майлз кимна утвърдително.

— Лейди Чаб и прочие не бяха поканени на сватбата. Всички останали са тук.

— Интересен компромис, бих казал.

Младоженецът въздъхна и поклати глава.

— Интересна млада дама, бих казал аз.

Лоурънс се засмя и приятелски го потупа по рамото.

— Тя те води под венчилото, Корк!

Майлз не му остана длъжен:

— Доколкото си спомням, и теб Джулиет те отведе там неотдавна, Дикин.

Майлз имаше предвид посещението им на обществото в Ню Йорк и Никърбокър. Там дукът беше срещнал своята избраница в лицето на госпожица Джулиет Джоунс, най-богатата американска наследничка. Няколко месеца по-късно, след като двамата танцуваха заедно на годишния бал на госпожа Астор, Лоурънс направи Джулиет своя дукеса.

— Защо тя все още се бави? — попита Майлз, вперил поглед във вратата за десети път през последните няколко минути.

Лоурънс направи героично усилие да успокои нервния си приятел:

— Твоята булка ще е тук след минута! Сигурно се е наложило да поприхванат на някои места роклята й. А Джулиет е настояла да спазят обичая и в тоалета й да има „нещо старо, нещо ново, нещо, взето назаем, и нещо синьо“. Ти не ни даде много време да се подготвим, приятелю. От мига, в който Блант се появи пред вратата на имението Грантли с писмото от теб, ни оставаха само три дни, в които да се справим с всичко. Аз трябваше да се разбера със свещеника и да извадя специалното разрешение. Джулиет се зае да достави булчинската рокля и подробностите по нея.

Майлз му беше признателен. Беше повторил пред Лоурънс това няколко пъти, откакто двамата бяха влезли в параклиса.

— Никога няма да го забравя, Дикин — каза той.

— И ти би направил това за мен. Всъщност вече си го направил. — Дукът гледаше току-що пристигналите сватбени гости. — Кои са джентълмените, които в момента сядат?

Майлз проточи врат към задните редове. Беше почти полунощ и свещите хвърляха по-скоро отблясъци, а не истинска светлина в дъното на малкия параклис.

— Единият е пасторът Блекмор. Другият е селският доктор Аристотел Саймт. Доколкото знам, и двамата са били дългогодишни приятели на графа и графинята.

— А онзи мъж, който явно се чувства неудобно и стиска в ръка вълнената си шапка?

— Това е Голсуърти, главният градинар. Работи тук от времето на единадесетия граф на Грейстоун. Прави чудеса с розите. — Докато чакаха появяването на Алиса и Джулиет, Майлз можеше да разкаже на приятеля си за всички присъстващи. — Двете жени на средна възраст са икономката и готвачката. Впрочем тукашната готвачка може да се мери с твоята, що се отнася до готвенето и поднасянето на лютиви ястия. Сериозно се замислям да я отмъкна от абатството.

— А как ще го направиш? Може би възнамеряваш да й плащаш два пъти повече?

Майлз поклати глава.

— Алиса ще бъде морковчето, което ще размахам пред носа на готвачката. Дошла е тук като миячка на съдове в седмицата, когато момиченцето се е родило.

— Умен си, дяволе! — изръмжа Дикин. — Я виж, и Блант се присъедини към гостите!

— Жената с него е госпожица Ема Пибъл. Някога е била гувернантка на Алиса, но с годините двете станали най-близки и доверени приятелки. Нищо не може да ги раздели, доколкото разбирам. Госпожица Пибъл ще се пренесе в замъка Корк заедно с булката.

— Изглежда, всички обичат твоята дама.

— Така е наистина. Впрочем и още някой ще трябва да се пренесе евентуално в замъка Корк.

— Кой?

— Май трябваше да кажа нещо, а не някой. Името на това създание е Том, но ти недей да се подвеждаш по простичкото и приятелско име. Том е сериозна сила, с която всички се съобразяват в този дом.

— Том е най-голямата домашна котка, която съм виждал в живота си! — заяви Лоурънс.

— Точно това си помислих и аз, когато го видях за пръв път — съгласи се Майлз и мисълта му отлетя към онази нощ в Беседката на милейди. Разбираше, че в много отношения всичко бе започнало точно тогава.

Лоурънс дискретно го побутна с лакът.

— Ей там има един доста странен човек!

В първия момент Майлз не успя да разпознае новодошлия. След това промълви с изненада:

— Боже мой, та това е Отшелника!

— Отшелника?!

— Да, той живее в Пещерата на монаха.

Лоурънс Уик не зададе повече въпроси и това беше, изглежда, най-разумното в случая.

Маркизът продължаваше да се взира в мъжа, когото той, както и всички останали от един месец наричаше Отшелника. Чорлавата брада и дългите до раменете коси ги нямаше. Мъжът явно се беше изкъпал. Беше свалил няколко пласта мръсотия и прахоляк. Облякъл бе дрехите, които Алиса му бе изпратила преди няколко седмици. За пръв път след неочакваното си появяване в абатството Отшелника изглеждаше като човешко същество.

Майлз с изумление установи, че странникът беше само няколко години по-възрастен от него. Преди си бе мислил, че Отшелника е стар човек. Той бе все още много слаб, но лицето и фигурата му показваха подобрение. Без съмнение това се дължеше на кошниците с храна, които Алиса редовно му изпращаше.

По необясними причини в главата на Майлз се появи стих, за който не можеше да се спомни нито къде го е прочел, нито кой е авторът му: „Мечтите ми в нощта се втурват след твоя поглед сив“.

— Изглежда, наистина си нервен — отбеляза Лоурънс, — щом в такъв миг рецитираш стихове. — Дукът се замисли за миг. — А може би твоята дама има сиви очи и сънищата ти тичат след нея?

Въпросът разсея мислите на маркиза.

— Отговорът и на двата въпроса е „да“ — каза той.

— Ето, идва и епископът! — Кумът сочеше с ръка, макар че Майлз виждаше и сам добре. — Сигурен ли си, че желаеш това, Корк? Все още не е късно да се откажеш.

— Сигурен съм, Дикин — отвърна той непоколебимо.

— Мисля ти единствено доброто — заяви приятелят му, станал неочаквано сериозен.

— Знам… Ти сам ще видиш! — увери го Майлз. — Тази жена е ангел.

— Два ангела току-що влязоха в параклиса — съобщи му Лоурънс.

Нямаше сватбено шествие, нито орган, нито тържествено обявяване. Чуваше се само как летният бриз люшка върховете на дърветата, в дъното на църквичката някой произнасяше тиха молитва, а полите на Джулиет и Алиса прошумоляха при влизането им в Параклиса на дамата.

Дукесата беше като приказно видение в нежната мека коприна с цвета на очите й. Роклята беше със семпла, но красива кройка. Както обикновено, Джулиет не носеше никакви други бижута, освен чифт дискретни обеци. След нея се показа Алиса и всички погледи се насочиха към булката. Майлз не можеше да откъсне очите си от нея. Господи, беше наистина прекрасна! Прекрасна, каквато я бе виждал винаги. Наблюдаваше я как се приближава към него по пътеката между редовете. Висока и стройна, с високо вдигната глава и вирната брадичка, с коси, блестящи като бяло злато на светлината на свещите, с прекрасна кадифена кожа под булото, облечена в бяло, с букет бели рози в ръцете и водопади от копринени рози по ръкавите и полите на венчалната рокля.

Майлз я гледаше като занемял.

Изведнъж разбра, че досега не бе виждал Алиса облечена в друго, освен в сиво и черно — заради траура. Но черното и сивото не бяха нейните цветове! Тя беше прекрасна в бяло.

Алиса беше великолепна.

За пръв път от много време Майлз Сейнт Алдфорд усети сълзи в очите си. Как биха се радвали майка му и баща му на този миг…

Алиса дойде при него и двамата коленичиха заедно пред епископа.

Нещо старо: Алиса носеше венчалното було на своята майка, баба си и прабаба си, предавано с любов от жена на жена в семейството, от поколение на поколение.

Нещо ново: беше облечена в бял атлаз и коприна, най-прекрасната булчинска рокля, която Майлз бе виждал в живота си. Роклята се бе появила по вълшебен начин само преди половин час, извадена от специалната кутия, донесена от Джулиет, дукесата на Дикин.

Нещо, взето назаем: обеците. Прекрасни бели перли, специално донесени от Ориента. Подарени на Ема Пибъл по случай нейния осемнадесети рожден ден от баща й, капитан на кораб, плавал в седемте морета.

Нещо синьо: По настояване на Джулиет Алиса бе завързала на корсажа си малка синя панделка от атлаз. Тя бе единственото не бяло нещо, което булката носеше.

Всички, които бяха скъпи на Алиса, се намираха с нея в параклиса тази нощ. Всички, които й бяха скъпи, изслушаха молитвата на епископа, видяха свещената церемония на бракосъчетаването й, чуха как Майлз Маунтбенк Сейнт Алдфорд и Алиса Констънс Грей си размениха клетви за вярност.

— Аз, Майлз Маунтбенк, вземам теб, Алиса Констънс, за моя венчана съпруга. Обещавам и се заклевам пред Бог и пред тези, които сега ни гледат, че ще ти бъда любящ и верен съпруг в богатство и бедност, в радост и мъка, в болест и в здраве до края на живота ни!

Беше ред на Алиса да говори. Тя чу как гласът й се извиси, нежен и ясен, набирайки сила и увереност с всяка следваща дума:

— Аз, Алиса Констънс, вземам теб, Майлз Маунтбенк, за мой венчан съпруг. Обещавам и се заклевам пред Бог и пред тези, които сега ни гледат, че ще ти бъда любяща и вярна съпруга в богатство и бедност, в радост и мъка, в болест и здраве до края на живота ни!

Майлз постави пръстена върху ръката й. Епископът ги благослови и обяви, че двамата са вече съпруг и съпруга. Воалът на Алиса бе вдигнат и тя бе целуната за пръв път от своя съпруг.

Точно така бе виждала тя своята сватба в мечтите си, когато изобщо си бе позволявала да мисли за това. В параклиса, в нейния роден дом, целият в свещи, и с всички познати и любими лица наоколо.

Без двете най-любими, разбира се. Но Алиса вярваше, че майка й и баща й са духом с нея в този миг.

Един по един гостите се приближаваха към Майлз и Алиса, поздравяваха ги и им пожелаваха щастие. Имаше и сълзи.

Необичайно развълнувана, мисис Фетчет притисна устни към бузата на Алиса. Готвачката не каза нищо, само я потупа по ръката и попи с кърпичка насълзените си очи. Голсуърти, разбира се, тъпчеше от крак на крак и мачкаше шапката в ръцете си. Извади от джоба си великолепна бяла роза. Каза, че я е нарекъл „Радостта на милейди“, защото „Сълзите на милейди“ не било подходящо за венчавка.

Сияещ от гордост, доктор Саймт си припомни нощта, когато го бяха повикали в абатството, тъй като графинята на Грейстоун щяла да ражда. Разбира се, бебето била Алиса!

Пасторът им даде своята мила и непретенциозна благословия, а Алиса се надигна на пръсти и го целуна по избръснатата до синьо буза.

Блант бурно разтърси ръката на Майлз и галантно се поклони на Алиса, докато Том се опитваше да се увие в полите на роклята й.

Ема се приближи последна.

— Никога не съм виждала по-красива и по-лъчезарна булка — прошепна тя на ухото на Алиса.

— Скъпа моя Ема, благодаря ти!

— Ти беше дъщерята, която аз не можах да имам — шепнеше тя. — Толкова се гордея с теб! Чувствам се изпълнена с щастие заради теб в този миг! Нека Господ винаги да те закриля!

И двете премигаха, за да задържат с усилие напиращите сълзи.

Параклисът се изпразни. Хората си тръгваха тихо, както бяха дошли. Епископът изчезна в каретата си със солидна сума в джоба — както от страна на дука, така и на маркиза като знак за благодарност за извършената венчавка. Друг подобен израз на изключителна признателност щеше да пристигне след няколко седмици от Нейно Височество кралица Виктория.

Останаха само четиримата: Лоурънс и Джулиет, Майлз и Алиса. Поне така им се струваше, преди Алиса да вдигне поглед и да забележи Отшелника, застанал в сянката.

Той й се усмихна за пръв път. Усмивката му й се стори позната. Не можеше да разбере каква е причината за това. После се поклони на групичката и се оттегли.

— Ще станем много добри приятелки — обеща Джулиет, дукесата на Дикин на Алиса, докато с дука се приготвяха да се завърнат с частния си влак.

— Надявам се да е така — каза й Алиса. Тя никога не бе имала приятелка на своята възраст. — Вие ме покорихте изцяло с вашата щедрост тази нощ.

— Това е нищо за вас и за мъжа, заради когото стана моята собствена сватба — заяви Джулиет.

Алиса погледна към двамата мъже, които стояха недалече от тях и разговаряха.

— Майлз наистина ли е направил нещо, за да ви събере с дук Дикин?

— Бих казала, че той беше направо незаменим. — Дукесата отметна назад глава и се засмя. — Ако не бях подслушала как двамата си говореха вечерта на моята венчавка и дърдореха колко са били умни и колко било прекрасно, че са намерили за жена на Лоурънс не някаква обикновена девойка с наследство, а най-богатата стара мома в цял Ню Йорк, аз никога не бих се вбесила като оса и не бих разбрала, че обичам съпруга си.

Алиса я гледаше с широко отворени очи.

— А което е още по-важно — може би той също нямаше да разбере колко много ме обича — заяви Джулиет.

Алиса не беше срещала жена като дукесата на Дикин. Може би й изглеждаше така, защото бе американка. Тя не познаваше други американки. Но вече беше сигурна, че би искала да познава и други.

Джулиет целуна сърдечно Алиса по двете бузи.

— Това е история, която ще ти разкажа друг път на друго място, скъпа моя. Един ден ще ти я разправя цялата! — Тя снижи красивия си контраалтов глас: — Ти трябва да ми разкажеш как Майлз Сейнт Алдфорд е дошъл в абатство Грейстоун, за да търси някакъв дух, а в крайна сметка си е намерил съпруга!

— Ще ти разкажа — прошепна в отговор Алиса.

— Време е да вървим, Джулиет — напомни мило съпругът й, като се приближи към нея и обви с ръка кръста й.

След като всички си тръгнаха, Майлз и Алиса останаха за миг сами в Параклиса на дамата. Не се чуваше никакъв звук. Нищо не помръдваше. И двамата го усетиха: бяха получили Божията благословия.

Майлз я погледна настоятелно и й предложи ръката си:

— Хайде, скъпа съпруго! Вече е късно и леглото ни очаква.