Сюзън Симънс
Сълзите на милейди (10)

Десета глава

Наричаха го Отшелника.

Поне така го нарече момчето, което преди четири дни му извика от входа на пещерата:

— Аз съм Ян Мак Кенит, моята господарка в абатството каза на Голсуърти, който каза на мисис Фетчет, която каза на мен да донеса тази кошница с храна и едно чисто одеяло в Пещерата на монаха и да ги оставя за отшелника.

В кошницата имаше прекрасни неща: прясно изпечен хляб, буца сирене, пай с месо като за царска трапеза, дори една бутилка бира. Тази нощ за първи път — той не можеше да си спомни откога — си легна с пълен стомах. Тази нощ той започна да мисли за себе си като за Отшелника.

Тръгна по пътя за абатството, денят бе особено приятен за разходка, когато срещу себе си видя прекрасна карета, в която седяха един джентълмен и две очарователни тъмнокоси жени. Кочияшът намали.

По-младата дама се показа от прозореца и го погледна, като че ли бе някакъв чудак от цирка, и викна силно, за да чуе и той:

— Мамо, виж, циганин.

Една елегантна ръка дръпна завесите на каляската и той видя лицето на другата дама:

— Той не е циганин.

Младата дама бе разочарована, че непознатият не е циганин, той бе развалил настроението й. Бе готов да се извини, когато я чу да казва:

— Тогава да не е скитник? Погледни отново, мамо. Сигурно е скитник. Може дори и да е пропаднал джентълмен.

Красивата жена със сини очи го погледна презрително и каза:

— Той е просто едно миризливо животно. — Бе сложила кърпа на носа си. — Дръпни се веднага от прозореца!

Джентълменът с червено лице и бакенбарди, който ги придружаваше, го наруга и заповяда на кочияша да продължи. Като минаваха покрай него, каляската го опръска с кал.

Отшелник.

Циганин.

Скитник.

Пропаднал джентълмен.

Миризливо животно.

Той не можеше да си спомни името си, само си спомняше мястото. Сега името му бе Отшелника, а мястото, което познаваше, бе абатство Грейстоун.

Отшелника вдигна ръка и опипа главата си. Почувства подутината. Това трябваше да му напомни, че някои хора и някои места трябва да се избягват. След това погледна ръцете си. Под ноктите си имаше мръсотия. Трябваше да ги изреже. Дрехите му също имаха нужда от пране, самият той имаше нужда от къпане.

Недалеч от пещерата, където се бе приютил, имаше езеро. Искаше да се изкъпе. Господарката на абатството нямаше да се разсърди. Беше я видял сутринта да язди с джентълмен в посока на изкуствената морска пещера. Те, разбира се, не го видяха. Дамата бе самата прелест, с глас на ангел. Мъжът бе тъмен и излъчваше опасност.

Отшелника стигна ръба на езерото и коленичи. Щеше да бъде хубаво, ако имаше кърпа и сапун, дори и бръснач, за да се обръсне.

Взе в шепата си малко вода и я изпи. Тогава видя коня. Сива кобила. Истинска красота. Тя пасеше под дърветата. Върху й имаше лъскаво кожено седло. Юздите висяха и се влачеха след нея, докато тя пасеше някак придирчиво. Сети се. Това бе кобилата на дамата от абатството, която бе видял сутринта.

Отшелника се изправи и започна да оглежда дърветата, тревата и всичко наоколо. Нямаше и следа от дамата или джентълмена, или пък от неговия едър червеникавокафяв породист кон. Той внимателно мина зад кобилата. Планът му бе прост: да се приближи достатъчно близко и да хване юздите й, преди да го е видяла.

Планът му пропадна.

Бе само на двайсет фута от животното, когато стъпи на един клон. Кобилата вдигна нежната си сива глава. Наостри чувствителните си ноздри. В един миг тя се впусна в галоп.

— Пуста да остане в името на Шива! — изруга тихо Отшелника, ядосан от неуспеха си.

Нищо не можеше да стори. Може би кобилата вече бе на половината път за конюшните. Той се върна до езерото, съблече ризата си и я хвърли в чистата вода. Бързо смъкна и другите си дрехи и се гмурна дълбоко.

Бе просто божествено.

Езерото бе кристалночисто, не много студено и не много дълбоко. Стъпи на дъното, водата стигаше само до брадичката му. Той плесна наоколо, гмурна се и отново се показа, като че ли бе безгрижно момче. След това се изправи и видя Изкуствената пещера пред себе си.

Изведнъж си спомни нещо.

Бе плувал в това езеро и преди това. Беше стоял по този начин във водата, гледайки пещерата. Опита се да си спомни кога, защо и кой… но колкото повече се напрягаше, толкова по-трудно му беше да си спомни.

Мъжът извика ядосано и плесна по водата със свития си юмрук. Водата около него се раздвижи. Изведнъж се ослуша. Беше ли чул нещо? Или това бе собственият му вик, израз на безсилие? Видя една чапла, която прелиташе над езерото. Някаква риба или жаба разплиска водата до брега. Нещо се плъзна между краката му.

След това отново чу някакъв звук, човешки вик. Идваше откъм Изкуствената пещера. Той заплува към отсрещния бряг и погледна през тръстиките. На вратата не се виждаше ключ, а някой умишлено бе подпрял дебел клон под дръжката, като по този начин беше я залостил. Чу слаби удари. Май че имаше някой вътре, който чукаше на вратата. Сърцето му започна да бие силно. Беше ли това дамата с глас на ангел? Тази, която му бе изпратила кошницата с храна и одеялото? Кой би искал да я затвори вътре? И защо? Отшелника излезе от водата и се сети, че е гол. Реши да импровизира. Взе малко мъх и го сложи отпред. След това се насочи към пещерата.

Не беше сбъркал. Някой беше затворен вътре, вратата бе залостена с дебело дърво. Той наостри слуха си.

— Ей, вие там — викаше някакъв сподавен женски глас. — Моля ви, обадете се.

Отшелника отскочи. Не можеше да махне дървото и да пусне девойката, защото беше гол. Ще дойдат и ще го приберат. А той не искаше това да става. Поне не сега.

От друга страна, щеше да му отнеме дълго време да преплува обратно, да облече дрехите си и да се върне в Грото.

Трябваше да действа. Разгледа храстите наоколо. Бяха достатъчно гъсти, за да го скрият, ако трябваше да не се показва. Знаеше как да стои тихо. Това му качество го бе спасявало неведнъж. Приближавайки отново вратата на пещерата, той разгледа внимателно как е залостена отвън. С един добър удар би раздробил дебелия клон. Вратата ще се отвори и дамата ще излезе на свобода. Отшелника пое дълбоко дъх и удари силно дървото. След това бързо се скри.