Сюзън Симънс
Сълзите на милейди (28)

Двадесет и осма глава

— Значи ме познахте по очите? — Джеймс Грей попита отново със задоволство Майлз Сейнт Алдфорд и отпи от чашката превъзходно бренди.

Стояха в кабинета на абатство Грейстоун. Беше късно вечерта, но никой от тримата не бързаше да напусне компанията. Събитията през тази дълга вечер ги държаха будни.

— Един стих беше непрекъснато в главата ми. — Майлз отпи от брендито и се обърна към Алиса. — Мислех за твоите сиви очи, скъпа моя. Сега разбирам, че чичо ти има същите сиви очи.

— Аз трябваше да те разпозная — оплака се Алиса на мъжа, който й изглеждаше толкова познат и все пак не бе успяла да каже кой е.

— Не, не би могла да го сториш — успокояваше я Грей. — Аз тръгнах за Индия, когато бях деветнадесетгодишен. По това време ти си била едва петгодишна.

— Било е през лятото, преди моето идване в абатството при вашия брат и неговата съпруга — каза Майлз. — Иначе сме щели да се срещнем като млади.

Джеймс Грей изглеждаше натъжен.

— Съжалявам, че никога повече няма да видя Томас и Анемари.

— Баща ми и майка ми често говореха за теб — увери го Алиса. — Вечер ту единият, ту другият четеше на глас писмата ти. Така че, както виждаш, чичо, аз наистина имам чувството, че те познавам.

Майлз се пресегна за ръката й, отпусната на дивана между тях.

— Аз мисля, че в сърцето си, ти си разпознала Джеймс още от самото начало.

— Може би именно затова ми позволи да остана в Пещерата на монаха и ми носеше провизии — предположи новият граф на Грейстоун. — Единственото, което знаех, е, че това бе първата прилична храна, която бях ял от… — По неговите измършавели, но красиви черти премина болка. — Не си спомням от колко отдавна…

— Кое е последното нещо, което си спомняш от времето преди да пристигнеш в долината? — попита го загрижено Алиса.

Знаеше, че паметта на нейния чичо е в най-добрия случай непостоянна. Джеймс Грей остави чашата с бренди върху масичката в стил „Кралица Ана“ и вдигна ръка към главата си. Разтърка мястото под ухото си.

— Спомням си писмото, с което ми съобщаваха за случилото се с Томас и Анемари. Незабавно започнах приготовление да се завърна в Англия, но ми отне няколко месеца, за да поставя работите си в ред. Отплавахме. Предполагам, че е имало буря в морето. — Отново разтърка главата си. — Не си спомням много от случилото се след това, до момента, когато се намерих тук.

— Ти не знаеше кой си, нито дори името си? — питаше тя нежно.

— Не, до вчера — потвърди чичо й. — По някакъв начин, само Бог знае как, съм успял да се добера до абатство Грейстоун. Чувствах се така, сякаш принадлежа на това място. Понякога имах малки проблясъци на паметта. Една вечер, когато плувах в езерото, изведнъж разбрах, че съм бил тук и преди, и съм правил точно същото. Изправих се във водата, видях Изкуствената пещера срещу езерото и знаех какво е то.

Алиса се сети нещо.

— Ти си бил, който ме освободи от пещерата в онзи ден.

Джеймс Грей кимна.

Тя го гледаше с удивление.

— Наблюдаваше ли ме?

— Да — отвърна графът просто.

— В такъв случай вие трябва да сте „истинският приятел“ — намеси се Майлз.

— Какъв „истински приятел“? — Алиса сбърчи чело, недоумяваща.

Съпругът й поясни:

— След инцидента в Изкуствената пещера аз получих съобщение, в което се казваше, че това не е било случайност и аз би трябвало да те пазя. Беше подписано с „истински приятел“.

Лицето на Джеймс Грей придоби твърдо изражение…

— В онзи момент аз не подозирах семейство Чаб, но също така и не им вярвах. Не им вярвах от първата ни среща с тях на пътя.

Алиса се съсредоточи върху своята малка чаша бренди. Беше болезнено да си представи как нейният чичо, по-малкият брат на баща й, законният наследник на титлата и имението, се е намирал в нужда, останал без храна, без дрехи и без покрив.

Майлз нежно стисна ръката й, сякаш знаеше за какво си мисли тя, и попита другия мъж:

— Доколкото разбирам, първата ви среща със семейство Чаб е била неприятна.

Джеймс стана и започна да се разхожда напред-назад в кабинета, пълен с лавици с книги.

— Госпожица Чаб в най-лошия случай е невежа, и може би малко небрежна към хората. — Той спря и се взря в картината на Каналето от другата страна на бюрото. — Това винаги е била една от любимите ми картини: „Венеция: палат, гондола и изглед от един мост“.

— И на мен, чичо — усмихна му се Алиса.

Той разтърси глава и се върна към темата за госпожица Чармел Чаб.

— Предполагам, ние всички на нейната възраст сме били малко небрежни. Но майка й и баща й има за какво да отговарят. У лейди Каролин Чаб няма капчица човещина.

— Аз също не я харесвам — призна на глас Алиса, допивайки брендито си.

— Нито аз — заяви Майлз. — Какво ще сторите със семейство Чаб сега, графе?

Джеймс направи многозначителен жест с ръка.

— Размишлявам върху това, откакто оставихме сър Алфред под грижите на Голсуърти и неговите момчета, които са го затворили в градинската барака, предполагам.

— Разбрах от мисис Фетчет, че лейди Чаб и нейната прислужница почти са приключили с опаковането на багажа, и каретата с кочияша вече ги очаква при входа, докато ние разговаряме тук — съобщи Алиса.

Джеймс Грей се изпъна за момент.

— Като граф на Грейстоун аз лично ще съпроводя семейство Чаб до тяхната карета или докато напуснат границите на моята собственост. Има няколко неща, които трябва да им станат ясни.

— В такъв случай няма да ги предадете на властите — каза Майлз, който следеше с поглед как графът отново закрачи из стаята.

Джеймс разтърси глава.

— Те ще бъдат изпратени в изгнание.

Алиса сбърчи чело.

— Изгнание ли?

Чичо й се усмихна.

— В едно малко имение на север, далече от Лондон, далече от нас, далече от всичко. Сър Алфред сподели пред мен, че съпругата му ненавижда това място.

— Строго наказание, наистина — каза Майлз сухо. — Лейди Чаб имаше идеи да се присъедини към обществото и да пътува с антуража на Марлбъро Хаус, пък и със самия принц…

Джеймс Грей се засмя под мустак.

— Може би ще поразмисля. Това може да се окаже дори по-строго наказание. — Той отново стана сериозен. — Трябва да покажа ясно, че семейство Чаб няма никога да са добре дошли тук, в Дивън.

— А що се отнася до претенцията на сър Алфред, че е следващият в семейството за наследяване на твоята титла, чичо?

Това все още тревожеше Алиса. Този път Джеймс Грей отметна назад красивата си глава и се разсмя гласно. Тя за пръв път чуваше чичо си да се смее. Това беше чудесен, великолепен смях: гласът му беше богат, дълбок баритон, не много различен от този на съпруга й. Алиса беше сигурна, че всичко ще бъде наред.

— Това, което каза моята съпруга, ви се стори забавно — отбеляза Майлз. — Самият аз откривам, че думите й понякога са такива.

Веднага научиха причината за задоволството на графа.

— Сър Алфред не е направил своето проучване достатъчно дълбоко. Пренебрегнал е цял един клон от семейното дърво. Проверих всичко с адвокатите вчера, след като се възвърна паметта ми. Има разклонение на семейството в Австралия. Един четвърти братовчед.

Алиса плесна с ръце доволно.

— Винаги съм искала да посетя Австралия!

Майлз обясни между другото:

— Вашата племенница ми каза, че не е пътувала никъде и не е правила нищо. В допълнение тя има и това незадоволимо любопитство към всичко.

За Майлз и Джеймс беше лесно да си правят шеги с нейната жажда за знания. И двамата бяха видели много от света и хората.

— Искам да пътувам и да видя света — каза тя.

Майлз впи в нея поглед, който тя не можеше да си обясни.

— И точно това ще правите, милейди.

Вниманието й се върна към нейния чичо.

— Нашият четвърти братовчед в Австралия има ли някакви наследници?

— Всъщност да.

— Колко деца има?

— Осем. — И Джеймс допълни лукаво: — Всичките са момчета.

Обстановката в кабинета се развесели, когато стана ясно какво следва от всичко това. Сър Алфред навярно щеше да е отдавна в ада, преди да наследи потомствения дом.

Преди да прогони семейство Чаб напълно от съзнанието си, Алиса имаше още един въпрос:

— А какво ще стане с Чармел Чаб и сър Хю?

Джеймс Грей направи пауза и се загледа през прозореца на изток, където се забелязваха първите признаци на идващия ден.

— Греховете на бащата и на майката… — Той поклати глава. — Не. Няма да искам госпожица Чаб да ги плаща. Тя не е отговорна за своите родители.

— Доволна съм от това. — Алиса стана от канапето и спря до чичо си. Те стояха и гледаха заедно през прозореца няколко минути, докато сивата светлина на зората премина в различните цветове на дъгата: розово и червено, оттенъци на блестящо жълто и тъмновиолетово, наситенолилаво и синьо. Тя протегна ръка и я сложи в неговата. — Искам да ти благодаря за това, че си бил мой ангел-пазител през изминалите седмици, за това, че си ме следил и си се грижил за мен.

— Исках да го правя — обясни Джеймс, — още преди да знам. Същото чувство ме накара да присъствам на твоята сватба с маркиза.

Алиса стисна ръката му.

— Толкова се радвам, че ти си тук, чичо Джейми!

Той застина.

— Предполагам, че така си ме наричала, когато си била малко момиченце?

Тя вдигна ръка и избърса една сълза от очите си. Гласът й беше разчувстван и я издаваше, когато промълви:

— Аз вече не съм малко момиченце.

— Сега ти си омъжена дама и новата маркиза на Корк. Добър избор си направила, скъпа моя.

На вратата се чу тихо подраскване.

Алиса отвори и пусна Том в кабинета. Той бе отпразнувал героичното си участие в среднощните събития, изяждайки парче риба и чиния прясна сметана под одобрителния поглед на готвачката.

— Какво ще правите сега, графе? — чу Алиса въпроса на съпруга си към по-възрастния мъж. По-възрастен впрочем, не повече от пет години, както се оказа.

— Относно наемането на иконом ли? — По отговора на чичо й Алиса разбра, че обичайното му чувство за хумор се възвръща. — Доколкото узнах, в абатството не е имало такъв в продължение на години.

— Може би Блант би могъл да помогне в това отношение — предложи Майлз. — Той би могъл също да препоръча някой господин за ваш компаньон. — Тук маркизът спря и се прокашля. — Можете също да помислите за обучението на нова готвачка.

— Нова готвачка ли? Какво й има на сегашната? — попита Джеймс озадачен.

— Нищо й няма. Всъщност тя прави истински чудеса в кухнята. Именно затова ви предупреждавам.

— Предупреждавате ме, Корк?

— Възнамерявам да я открадна, Грейстоун.

 

 

Грехът на мълчанието.

Как можеше един мъж да каже на една жена, че я обича? Не беше достатъчно, според Майлз Сейнт Алдфорд, да я засипеш с подаръци, без значение колко редки или безценни са те. Подаръците могат да бъдат дадени на някого и да му бъдат взети отново. Те са нещо твърде повърхностно, показно, нещо, без което човек може да мине и твърде бързо да се лиши от тях.

Един мъж би могъл да обещае нещо на една жена. Би могъл да изпълни тези обещания или да умре, докато се опитва да ги постигне: по този начин той ще каже на жената, че я обича.

Един мъж би могъл да люби с тялото си една жена. Той ще я целува, ще я милва, ще й доставя удоволствие, ще я доведе до безразсъден екстаз и ще го сподели с нея.

Или мъжът би могъл просто да каже на жената, че я обича.

Ще й го каже с думи. Неведнъж. Не два пъти. Ще й го повтаря цял живот.

Ще й го казва цяла вечност.

— Това отне вече цяла вечност, съпруже, и аз просто нямам търпение!

Алиса, гневна и ядосана, влетя като буря в неговата всекидневна. Към бельото й беше прикрепен на топлийки зелен атлазен корсаж, полузавършена наперена яркозелена шапка в тон с щраусовото перо на върха на главата й, с един зелен атлазен чехъл на крака си… Изумената, и според Майлз пребледняла моделиерка, която стоеше в пълна готовност в съседната всекидневна, с ято бъбрещи на френски помощнички, с карфици, игли, ножици и сантиметри в ръце, дотича по петите на жена му.

Той вдигна голямата си ръка.

— Спрете! Незабавно!

Мигом се възцари тишина и в двете всекидневни. Майлз изпита удоволствие от моментния мир и тишина.

— Милорд — започна неговата съпруга, с поглед, вперен в моделиерката. — Мен ме обличат и събличат. Слагат ми карфици, оглеждат ме, побутват ме, докато накрая цялата съм синя. Не желая да продължавам с тези проби. По-добре да не нося никакви дрехи, отколкото да понеса още минута от това мъчение. — Тя всеки миг щеше да се разплаче. Той виждаше първите безценни сълзи върху миглите й.

— Навън! — нареди Майлз и отпъди модната шивачка и нейния антураж само с едно махване на ръката си. — Маркизата трябва да си почине. Елате утре.

— Утре ли? — попита френската моделиерка най-после.

— Утре — отвърна той също на френски.

Спорът беше прекратен.

За десет минути Майлз бе освободил и двете стаи и отново бе сам с жена си.

— Ела, нека да ти помогна да махнеш тази смешна малка шапчица — каза той с успокояващ глас.

Алиса вдигна ръка и измъкна зелената шапка с перото от главата си. Държеше я пред себе си.

— Наистина ми стои смешно, нали?

Той трябваше да измисли и да каже нещо!

— Така е, защото стоиш в средата на твоята всекидневна само по риза и с една обувка.

Тя се засмя насила и остави шапката на близката масичка.

— Джеймс сигурно понякога се пита какво е нахлуло в дома му: френска шивачка, моделиерка, която може да направи за срам една почтена маркиза с измислиците си, ти и аз…

— Можехме да направим пробите в моя дом с много по-голямо удобство за всички участващи, но твоят чичо още не беше готов да остане сам тук.

— Знам това — каза тя нежно.

— Знам от какво имаш нужда, милейди. — Майлз взе ръката й и я поведе към Рицарските стаи. Затвори решително свързващата врата. — Нужно ти е да забравиш за зеления сатен и за бялата коприна, дантелените гарнитури, дали да си с или без пера и целия този шум.

 

 

Понякога мъжът може да каже на една жена, че я обича, като я разсмее.

Алиса се смееше с цяло гърло, с онзи смях, който Майлз обичаше да чува, докато махаше дрехите й една по една по пътя към спалнята. Когато двамата се хвърлиха в леглото, преплели ръце и крака, облеклото беше последното нещо, за което мислеха.

Майлз съсредоточено я целуна и прокара ръце около стройното й тяло. Преобърна се по гръб, пренасяйки я със себе си.

Тя го гледаше отгоре с усмихнати очи.

— Милорд, посред бял ден е.

— Милейди, вие винаги ми казвате, че сте отлична ездачка, обяснявате ми колко добре седите на седлото, колко много обичате енергична предобедна езда — измърмори той игриво, а вниманието и ръцете му се насочиха към двете прекрасни гърди пред него, розовите връхчета на които, бяха върхът на изкушението.

Майлз не издържа, всъщност не можа да устои на предизвикателството. Пресегна се и я привлече към себе си.

— Съпруже, за какво си мислиш? — попита Алиса, останала без дъх, макар че той не забеляза тя да се отдръпва.

Майлз изви тъмната си вежда.

— „Откъсни розата, докато можеш.“

Алиса се засмя с удоволствие. Простена от удоволствие. Отдаде му се и той я взе с удоволствие.

Понякога един мъж може да каже на една жена, че я обича, като я накара да се чувства желана, красива, неотразима.

— Виждам само теб, милейди.

— Виждам само теб, мой рицарю!

— За какво си мислиш, милорд? — попита Алиса по-късно, опряла лице във врата му. — Изглеждаш много сериозен.

Майлз сбърчи чело.

— За представлението — измисли той в последния момент.

Алиса се засмя.

— За представлението?

— Ще трябва да направим някои промени в ролите, боя се — каза той, сякаш това беше нещо изключително важно.

— Предполагам, че трябва да го направим, милорд. Първо, защото вече ни липсват тримата от семейство Чаб.

— Все пак бихме могли да вземем Чармел за Жулиета.

— Бихме могли.

— Твоята роля трябва да се промени, разбира се.

— Защо?

— Не изглеждаш убедителна като монахиня — заяви той, докато тя лежеше, свита в неговите обятия.

— Някога смяташе, че съм убедителна — подразни го Алиса.

— Само за кратко време през онзи първи ден. — Майлз си пое дълбоко въздух. — Питам се дали тогава започна всичко?

— Дали какво е започнало?

— Питам се дали тогава започнах да се влюбвам в теб — промълви той. — Обичам те, Алиса!

— Знам. И аз те обичам, Майлз! — Очите й блестяха от истината в тях.

Как би могъл един мъж да каже на една жена, че я обича? Той просто й казва, че я обича, установи Майлз Сейнт Алдфорд с доволна въздишка.