Сюзън Симънс
Сълзите на милейди (2)

Втора глава

Мъжете не са никак забавни, мислеше Алиса, докато работеше с градинарската лопата.

Разбира се, това се отнасяше за мъжете, които познаваше. Списъкът включваше пастора, мистър Блекмор, селския доктор, Аристотел Саймт, неколцина мъже от местните благородници, нейния собствен градинар — Голсуърти, и, разбира се, сър Хю Пюърхарт.

Сър Хю бе съвършен като пример. Той бе достатъчно висок, с добра външност, интелигентен и добре обучен. За съжаление липсваха му две неща: чувство за хумор и въображение. Гледаше на живота в черно и бяло. Нямаше никакви оттенъци на сиво, никакви сравнения не можеха да стават с колоритната реч на майка й или различните цветя в градината, където в момента плевеше.

Като повечето мъже, Хю Бабингтън Пюърхарт — сър Хю (титлата бе получил от своя чичо, баронета) бе обикновено същество. Лековерен човек бе думата, която блесна в съзнанието й. Не, по-скоро той бе праволинеен човек. Хю искаше да се ожени за нея и упорито се стремеше към това.

Алиса оправи обикновената кърпа, която бе сложила, когато напускаше абатството. Мразеше разните шапки, барети и тем подобни, но трябваше да пази кожата си от лятното слънце, за да не заприлича на цвекло в главата. Тя заби лопатката около мъхестите сиви листа на цветето с жълти цветове.

Отново говориха за женитба, когато Хю бе пристигнал, без да извести предварително за следобедния чай вчера.

— Просто минавах и реших да се отбия, за да те видя — каза той, като се извиняваше.

В момента, когато Ема Пибъл излезе, за да донесе още кифли, Хю постави отново въпроса за женитбата, заявявайки в своя стил, като че ли ставаше дума за продажба на някакъв предмет:

— Ако се ожениш за мен, ще вземеш най-изискания ерген от областта. — След това добави: — Ние вече не сме деца, Алиса. Време е да приемем неизбежното и да се устроим.

Хю бе двайсет и седем годишен, но изглеждаше по-млад. Винаги бе изглеждал по-млад.

Тя отвори уста, за да каже поредното си „не“, но в същото време влезе Ема с кифлите.

Сър Хю не за първи път й предлагаше женитба. Първото предложение бе получила преди пет години, когато бе едва на шестнайсет, а съдията Бийб бе три пъти по-голям от нея, достатъчно възрастен, за да й бъде баща, дори и дядо. Бе богат вдовец. Нямаше никакви съмнения и, слава богу, родителите й също бяха съгласни с нея, че не желае да се свързва с него. Той бе изпратен по реда си.

Оттогава нейните кандидати бяха: красивият, но екстравагантен син на херцог Н., надут бурбонски принц, чието име не можеше да си спомни, няколко господа, които имаха случая да посетят абатство Грейстоун, за да видят баща й на път за други места, и разбира се — Хю Пюърхарт.

Алиса изтръгна още един малък плевел с дълбоки корени около цветето. Разклати го, за да махне пръстта, след което го сложи в дървената кофа до себе си.

Сър Хю започваше да й досажда. Не искаше да приеме отказа й, въпреки че през последните няколко месеци тя на няколко пъти бе отговаряла отрицателно на предложението му. Тъй като не приемаше отговора й, Хю изобщо не приемаше и обясненията й. Тогава Алиса реши да измисли нещо по-рационално.

Планът й бе прост: няма да се омъжва, докато е в траур. И ще бъде в траур дотогава, докато сметне за добре.

Наистина родителите й бяха починали преди осемнайсет месеца, така че според официалните изисквания траурът й бе приключил. Бе загубила майка си и баща си след странна вирусна треска. Алиса остана сама и отчаяна. Анемари и Томас Грей бяха погребани през един студен зимен ден на 1877, но тя все още страдаше за тях.

Очевидно и самата кралица бе чула за призрака, който навестяваше старинния й дом. Миналата седмица Алиса бе получила писмо от една от придворните на кралицата. От Лондон щеше да пристигне пратеник, за да проучи странните неща, които ставаха в Грейстоун. Пратеникът на кралицата бе маркизът на Корк.

— Боже господи! — измърмори през зъби Алиса, като забиваше лопатката във влажната почва.

Последното, от което имаше нужда, бе едно денди от Лондон. Представи си маркиза: безукорен в спортния си костюм, несъмнено носеше сатенена или брокатена жилетка вечер и черен цилиндър. Косата му пригладена, ухае на изискан парфюм, ноктите му добре поддържани, ботушите — излъскани до блясък. „Боже, та такъв мъж е напълно ненужен!“

— О, татко, ако беше тук, за да ми помогнеш да държа всички на разстояние! — тихо промълви Алиса. Сълзи изпълниха очите й. — Мамо, толкова неща не познавам, толкова съм несигурна! Колко бих искала да си с мен, за да ме посъветваш!

Но нейните родители бяха мъртви и погребани в семейната гробница до Параклиса на дамата. Не можеха да й помогнат да се справи с упорития сър Хю, с поддържането на Грейстоун, със слуховете за неспокойните духове и древните проклятия, които се носеха из долината, нито пък с изчезването на чичо й на връщане от Индия или с предстоящото пристигане на маркиза.

Това, от което се нуждаеше, помисли си Алиса, като изсуши сълзите си, не бе парвеню, което яде хайвер и омари, а рицар в лъскави доспехи.

Тряс!

На няколко инча от себе си видя огромен ботуш, който стъпи върху земята, безцеремонно мачкайки цветята й. Алиса извика уплашено:

— По дяволите!

— По дяволите какво? — повтори баритонът над нея.

— Погледни какво направи!

— Какво съм направил?

— Смачка цветята ми — извика тя.

Негодникът се опита да стъпи на пръсти върху лехата, но това се оказа безполезно, тъй като краката му бяха твърде големи. След това промърмори:

— Съжалявам, мис. Моите извинения.

Не изглеждаше да съжалява и тя не прие извиненията му. Алиса се закани с изцапания си пръст. Винаги започваше да копае с ръкавици, но скоро ги махаше и работеше с голи ръце. Обичаше да чувства допира на хладната пръст. След това каза осъдително:

— Сър, прекалявате.

— Да, наистина — отговори той лаконично и тя усети, че леко й се надсмива.

Играта на светлини и сенки от дърветата над нея й пречеше да види ясно неговото лице. Той стъпи на каменната настилка и застана пред нея с разкрачени нозе, с ръце на хълбоците.

Тя започна да го разглежда. Започна от краката му. Бе обут с черни кожени ботуши. Те бяха изцапани с кал. Забеляза, че кожата им е първокласна и са направени от истински майстор.

Бричът му бе също черен, изцапан от калта, но първо качество. За първи път видя брич да прилепва така съвършено върху фигурата на един джентълмен.

Погледът й се насочи към мускулестите му крака и бедрата. Имаше нещо толкова мъжествено, необичайно голямо там, където се събираха бедрата му.

Алиса си представи класическите статуи в градината на абатството — тези, които нейните родители бяха купили по време на медения си месец в гръцките острови. Струваше им твърде скъпо, за да ги транспортират у дома. Статуите бяха на богове и богини, издялани от мрамор и камък. Най-младият титан, Кронус, бе изобразен в момента, когато кастрира Уран — от разкъсаната плът излизаха гиганти, фурии, нимфи, богинята Афродита, прекрасният Аполон в силата на своята мъжественост, Арес, безмилостният бог на войната, размахващ сабята си високо над главата.

За разлика от джентълмена, Алиса имаше живо въображение. Веднага си представи голата му фигура. В името на Хера, той бе като гръцки бог и в най-малките детайли. Разбира се, тези детайли не бяха толкова малки.

Алиса преглътна трудно. Почувства, че руменина заля лицето й. Бузите й пламнаха.

Бе глупачка. Мъжът пред нея не беше нито деформиран, нито уродлив. Бе сложен точно така, както трябва да бъдат всички мъже.

Тя бързо вдигна очи. Странникът не носеше сако. През разтворената му бяла риза видя бронзовата кожа на шията, мускулите му и окосмената му гръд.

Продължи да разглежда врата му, изпъкналата му брадичка, тънките му устни. Устата му би изглеждала напълно различна, ако трябваше да прелъсти една жена. Носът му бе аристократичен, правейки лицето интересно и очарователно. Изсечени черни вежди, високо чело, тъмна гъста коса, дълга и къдрава. Като повдигна очи, тя срещна погледа му.

Ако има очи, които да отразяват душата, то тогава той бе изключителен мъж. Това, което видя Алиса, бе интелигентност, хумор, сила, решителност, любопитство и опасност. Пред нея стоеше опасен мъж.

Той бе коварно, прелъстително, дяволски красив.

Усети странен трепет от върха на пръстите си до косата си, небрежно прибрана под старата й кърпа.

Несъмнено това бе самият дявол.