Сюзън Симънс
Сълзите на милейди (12)

Дванадесета глава

Гърлото на Алиса бе пресъхнало. Ръцете и раменете я боляха от умората. Викаше за помощ и чукаше от време на време по вратата, откакто разбра, че Изкуствената пещера е станала нейният капан. Всичко бе напразно.

Нямаше прозорци и не проникваше никаква светлина. Последната клечка бе използвала, за да запали свещите, когато влязоха с Майлз. В тъмнината бе загубила и всякаква представа за времето.

Беше й студено, бе изморена и гладна. Слава богу, не бе жадна. Наоколо имаше много вода. Пипнешком успя да стигне до един от многото фонтани.

Алиса си спомни, че някъде бе чела, че човек може да оцелее една, дори няколко седмици без храна, докато има вода. Все някой щеше да дойде да я спаси. Сигурна бе, че мисис Фетчет или милата Ема, или някой от нейните гости ще забележат вечерта, че я няма.

Алиса се загърна в сакото на Майлз. Усещаше неговата миризма. Тази смесена миризма на мъж и кожа я успокояваше.

Позволи си да въздъхне. При тези обстоятелства нямаше място за самосъжаление. То с нищо не би й помогнало. Освен това Майлз щеше да дойде да я намери. Вярваше в това с всяка частица на тялото си.

Алиса замръзна на мястото си. Чу ли нещо? Или просто това бе плод на нейното въображение. Наостри слух и долепи ухото си на вратата. След това разклати дръжката и извика:

— Ей, има ли някой там?

Никой не отговори. След това чу приглушен удар, като че ли нещо тежко падна на земята. Кръвта й замръзна. Сърцето й заби лудо. Ръката й се разтрепери, когато посегна и натисна бравата. Сега вратата се отвори.

Тя бе свободна.

Алиса се измъкна от пещерата. Ръцете и краката й бяха вкочанени. Трябваше й малко време, за да свикне със светлината. След това се огледа. Слънцето залязваше зад дърветата. Над езерото падаше синкава мъгла. Наоколо нямаше никой. Никакъв човек. Нито Майлз, нито Бюти. Никога не бе се чувствала толкова самотна.

— Ти си една глупава гъска, Алиса Грей — каза тя високо. — Не за първи път си сама и те предупреждавам, че няма да ти е за последен.

Собственият й глас я освежи. Разтърка ръцете си и започна да подскача. Вечерта бе топла, но тя бе страшно изстинала. И как иначе? Бяха я затворили в студена влажна пещера в продължение на часове.

Може би някой умишлено бе залостил вратата? Или може би тя сама се бе затръшнала? Ако бе така, как тогава се отвори сама?

Огледа се наоколо. Видя един голям клон до стъпалата, които водеха към Изкуствената пещера. Предположи, че са го използвали за лост, за да не може да си отвори вратата. Сега това нямаше никакво значение. Най-важното бе, че беше на свобода. Имаше доста път до абатството и затова реши да побърза. Щеше да се стъмни, преди да се върне у дома.

Беше вървяла около миля, когато чу познатия тропот на конски копита. Впери взор през синкавата мъгла. Там, на края на Старата гора, видя ездач. Тя вдигна ръка и понечи да извика, но нещо я спря. Страхуваше се да привлече вниманието му към себе си.

Почака, наблюдавайки го. Конят беше огромен, мускулест и тъмен. Мъжът, който яздеше, размахваше заплашително голяма сабя. Тя не виждаше лицето му, но нещо на туниката му й напомни кръста на Кръстоносците.

Може би ако не беше прекарала целия ден, затворена в пещерата, изплашена и самотна, сега би се паникьосала. Тя стисна очи и изрече молитва. След това погледна. Вечерната мъгла бе станала по-гъста, но ездачът и конят бяха изчезнали. Като въздъхна облекчено, Алиса бързо продължи по пътя си.

Не бе изминала много, когато отново чу удари от конски копита. Точно по пътя пред себе си. Ездачът изскочи от мъглата. Бе нейният рицар в блестящи доспехи.

— Спри, Бул Рок! — С плавно движение Майлз Сейнт Алдфорд дръпна юздите и скочи от седлото.

— Милейди!

Тя раздвижи устни.

— Милорд.

Погледът му се плъзна по тялото й.

— Алиса!

Тя се опита да се усмихне, но разбра, че не ще може.

— Майлз! — След това, за свое голямо учудване, припадна в ръцете му.

Когато отвори очи само след секунди, Майлз я държеше. Тя бе в прегръдките му, главата й лежеше на рамото му, ръцете й бяха обгърнали врата му.

— Не знам какво стана с мен — каза младата жена, като че ли се извиняваше.

— Боже господи, замръзнала си — възкликна той бурно.

— В пещерата е студено — отговори тя дрезгаво.

Майлз се протегна зад седлото и откачи една торба. Извади от нея малко сребърно шише, махна капачката и го приближи до устните й.

— Пийни си малко.

Алиса погледна шишето.

— Какво е това?

— Бренди.

Тя пое глътка. Усети приятно затопляне по цялото си тяло.

— Още една — настоя Майлз.

Подчини му се, без да задава въпроси.

— Още една — повтори той.

Тя отново се подчини. Никога не бе имала склонност към силните напитки. При определени случаи можеше да си позволи само чаша шампанско. Но брендито, което й даде Майлз, я затопли добре.

— Можеш ли да яздиш?

Алиса стъпи на крака, макар и малко несигурно, изчисти полата си с опакото на ръката си — имаше съчки и кал по нея, и тръгна към Бул Рок.

— Разбира се, че мога да яздя — заяви тя. — Аз съм превъзходен ездач.

— Но не и сега, след преживяното — отбеляза нейният спасител повелително. — Ще яздим заедно — каза той, като я сложи върху коня си и след това скочи зад нея.

— Сър, вие ме държите така здраво, като че ли съм в пипалата на октопод — каза Алиса. — Не ми е удобно.

— Милейди, трябва да ви хвана, за да държа здраво юздите — обясни й Майлз.

— О! — Тя се опита да се държи изправена, но това й костваше твърде много усилия. Алиса се отпусна, опря се на него и сподели: — Знаех, че ще дойдеш.

— Така ли?

Тя кимна.

— Просто бе въпрос на време. Защо трябваше толкова дълго да чакам?

— Разбрах, че те няма от мис Пибъл — призна той. — Тя те е търсила навсякъде и когато отишла в конюшнята, видяла, че Бюти се връща. Естествено, мис Пибъл се безпокоеше какво е станало с теб.

— Да, разбира се.

— Беше обезпокоена до смърт.

— И аз на нейно място бих се тревожила.

— Бе готова да заплаче.

Алиса цъкна с език съчувствено и се сгуши в него.

— Бедната Ема. — Очите й тежаха. Не можеше повече да ги държи отворени.

— Да не би да си паднала?

Опита да се изправи.

— Какво каза, милорд?

— Да не би да те е хвърлила кобилата?

Как можа да си го помисли!

— Бюти никога не би ме хвърлила — отговори тя.

— Какво се случи тогава?

Алиса свъси вежди.

— Не съм напълно сигурна. Мисля, че бях затворена в Изкуствената пещера. Мисля, че някой отвън е заключил вратата, но може и да са я залостили.

Боляха я мускулите на ръцете. Краката й бяха схванати.

— Важното е, че си на сигурно място — каза Майлз нежно.

— Да, на сигурно място съм.

— Не трябваше да те оставям — произнесе маркизът с укор към себе си.

Той не беше виновен. Тя бе настояла да я остави.

— Боже господи, ти не си виновен.

— Имаш нужда от пазач — каза той сериозно.

Нямаше нужда от пазач. Можеше да се грижи за себе си. Вече две години се грижеше сама за себе си.

Алиса почувства, че няма сила да спори с Майлз. Когато стигнаха в дома, тя му позволи да я отнесе до нейната стая. Там Ема Пибъл пое нещата в свои ръце. Суетеше се край нея, помогна й да си сложи нощницата, зави я в леглото, дори й даде малко от специално приготвеното лекарство на мисис Фетчет. Сигурна бе, че основната му съставка е бренди.

Като заспиваше, Алиса си спомни, че не е благодарила на Майлз Сейнт Алдфорд. Тя обърна главата си на възглавницата и промълви сънено:

— Ема, забравих.

Ема Пибъл премести стола си до леглото и хвана ръцете й.

— Какво си забравила, скъпа моя?

Тя видя бръчка между очите й.

— Забравих да благодаря на маркиза за това, че ме спаси.

По-възрастната жена погали ръцете й и каза окуражително:

— Сигурна съм, че той го е разбрал.

Алиса пое дълбоко дъх и прошепна:

— Знаех, че Майлз ще дойде.

— Така ли?

Тя кимна и затвори очи.

— Той е рицар в бляскави доспехи.

 

 

— Твърде рано се събудихте, милорд — забеляза Блант, когато видя, че Майлз се разхожда в стаята.

Той хвърли ръкавиците си и камшика за езда върху масата.

— Бях навън — каза рязко маркизът.

Хортенз Хорацио Блант бе добре обучен като джентълмен, който обслужва друг джентълмен. Ако Майлз имаше нужда от него, той винаги бе на негово разположение. При други случаи неговият господар разполагаше със себе си.

Блант почистваше фрака на маркиза.

Майлз прекоси стаята, за да опита закуската, която му бяха донесли в негово отсъствие, и си наля чаша кафе. След това погледна подноса, но не хареса нищо.

— Аз съм кретен.

Блант продължаваше да почиства фрака.

— Аз съм идиот.

Блант погледна едно копче, което се бе разхлабило.

— Пълен глупак съм. — Майлз се спря с чашата кафе в ръка. — Кажи поне нещо.

— „Те също служат на онзи, който стои и чака“ — изрецитира тихо Блант.

Господарят му протегна ръка.

— Това пък какво е?

— Милтън, сър.

Майлз знаеше, че е някой от тримата англичани класици — Поуп, Милтън или Шекспир. По време на пътешествието им спътникът му цитираше все някого от тях.

— Исках да съм там на зазоряване, преди нещо да се е променило.

Блант взе игла и конец от несесера си и започна да зашива разхлабеното копче.

— Видяхте ли нещо?

Майлз започна да разглежда дланите си.

— През нощта е валяло.

— Това не е хубаво.

Маркизът прекоси стаята и погледна през прозореца към розовата градина и зад Старата гора. Сутрешната мъгла започваше да се вдига. Денят щеше да бъде топъл, истински летен ден.

— Около храстите пред Изкуствената пещера има пресни следи — счупен клон, счупени съчки.

— Някакво животно?

— Възможно е и това.

— Елени?

— Възможно е — каза Майлз умислено. — Може и да е някакъв човек, който се е скрил.

— С каква цел? — Блант го провокираше като адвокат на дявола.

— Не мога да кажа — призна Майлз, като прокара пръсти през косата си. Винаги правеше това, когато търсеше решение на някаква загадка. — Намерих един голям клон.

— Така ли?

— Около езерото, върху тревата има следи.

Блант бе свършил с копчето и сложи фрака в гардероба.

— Какво има от другата страна на езерото?

— Първо — започна да изброява на пръсти маркизът, — една ливада с хубава трева, която е подходяща за паша.

— За съжаление дъждът е измил следите?

— Да, за съжаление. — Майлз се опря с ботуша си на един шкаф. — Освен това разговарях с коняря, който се грижи за кобилата на лейди Алиса. Той каза, че Бюти не е искала да яде от това, което й е предложил, когато се е върнала. Той дори се е опитал да я примами с нещо по-добро. Не е пожелала.

— Сигурно добре се е напасла с прясна трева — заключи Блант.

Маркизът кимна.

— Второ — каза той, — недалеко от езерото и ливадата се намира Пещерата на монаха.

— Където е отседнал Отшелника ли?

— Точно така.

— Говорихте ли с него?

— Той не беше там. — Майлз сръбна от кафето.

— Какво ви каза лейди Алиса снощи?

Той присви очи.

— Каза ми, че вътре в Изкуствената пещера е било студено, и че след като съм я оставил, вратата се е затворила. Тя е стояла там около осем часа.

Блант поклати глава и съчувствено въздъхна.

— Било е ужасно за нея, милорд.

— На вратата няма ключалка.

Това веднага привлече вниманието на компаньона му.

— Няма ключалка ли?

— Да, няма.

Блант повдигна вежди.

— Възможно ли е да се залости вратата отвън?

— Да, възможно е.

— С големия клон — казаха едновременно и двамата.

Майлз усети, че очите му светнаха застрашително.

— Ако е така, то тогава някой нарочно е залостил вратата на пещерата, знаейки, че лейди Алиса е вътре. — Той плесна с ръка по хълбока си. — И защо ли?

— Защо?

— Какви са мотивите на едно такова действие?

Блант помисли малко.

— Да я изплашат.

— Защо трябва да я плашат?

Той сви рамене.

— Да й причинят зло?

— Ако някой злодей иска това, има безброй по-добри начини.

Слугата му се поколеба и каза:

— Да си направят лоша шега.

Лицето на Майлз се изопна.

— Това е една възможност.

— Не мога да си представя, милорд, кой би си направил лоша шега с ангел като лейди Алиса?

— Аз също. — Маркизът продължаваше да рови нервно в косата си. — Цялата тази дяволска работа е безсмислена. — Той изпъшка. — Може би виждам злото там, където го няма.

— Може би.

— Вратата може да се е залостила от само себе си.

— Възможно е.

Майлз реши да закуси, вдигна сребърния похлупак на един от съдовете и взе една голяма узряла ягода. Беше вкусна. След това хапна от тъмночервеното грозде, няколко парчета от сочната диня. Апетитът му се възвръщаше.

— Мога да направя само едно нещо — каза той, като си наля втора чаша кафе.

— Какво е то, милорд?

— В бъдеще не трябва да се откъсвам от дамата!

По-късно, следобеда, Майлз се разхождаше сам в градината. Мис Ема Пибъл го бе уверила на няколко пъти, че лейди Алиса си почива и че няма оплаквания, освен от изтощението.

С други думи маркизът щеше да я види едва вечерта. Майлз бе решил да се поразходи в градината, когато изведнъж пред него застана момче с шапка в ръка.

— Извинете, милорд.

— Да, момчето ми. Кой си ти?

— Аз съм Ян Мак Кенит, милорд.

— Какво искаш, Ян Мак Кенит?

Момчето стоеше пред него, без да трепне. Майлз хареса това.

— Един човек ми даде да ви предам нещо.

— Човек ли? Какъв човек?

Ян Мак Кенит свъси чело объркано.

— Той ми каза, че ако питате, трябва да ви предам, че е истински приятел.

— Истински приятел? — повтори маркизът с лек цинизъм в очите.

— Точно така ми каза, милорд.

— Какво ще ми предадеш?

Ян Мак Кенит бръкна дълбоко в джоба си и извади внимателно кора от дърво, обвита в широко листо. — Той не е имал хартия. — Момчето се приближи и подаде кората. — Е, добре, мога ли сега да си върша моята работа?

— Да. — Майлз бръкна в джоба си, за да му даде пара. — Благодаря ти за посланието, Ян.

Лицето на момчето светна, когато видя монетата.

— Благодаря ви, милорд.

Когато остана сам, Майлз внимателно разгърна кората. Видя, че нещо е написано. Той я вдигна към светлината. Успя да прочете думите:

„Не е случайно. Пазете дамата. Един истински приятел“.

Майлз прочете отново написаното, като се надяваше, че то не е вярно. Но веднага разбра, че човекът, който се бе нарекъл истински приятел, е прав. Не беше случайно. Алиса е била затворена в Изкуствената пещера.

Някой по някакъв начин трябва да плати за стореното, закле се Майлз.