Сюзън Симънс
Сълзите на милейди (26)

Двадесет и шеста глава

Тя трябваше да го предвиди!

Още от самото начало това си беше явен капан. Алиса не толкова се страхуваше, колкото бе ядосана и недоволна от себе си. Не че имаше слабост към сър Алфред Чаб. Ема Пибъл беше права през цялото време: този човек не беше джентълмен.

Алиса го бе последвала в параклиса и бе наблюдавала като омагьосана как той бе отместил олтара настрани и бе използвал специален стоманен лост, за да отвори прохода в пода. За нейно удивление само след няколко мига сър Алфред сякаш изчезна. Естествено, тя се бе приближила, открила бе входа към катакомбите и внимателно се бе отправила надолу по старинните каменни стъпала.

Прекрасно бе налапала въдицата.

Бе подала любопитно глава в малката килия в дъното на стълбището, това бе просто ниша, изкопана в стената на подземната зала, когато една силна ръка я бе хванала за раменете и я бе блъснала напред. Вратата на килията се затръшна след нея и в ключалката се превъртя ключ.

Тя беше затворничка.

След това бе чула как сър Алфред си мърмори нещо под носа, докато влачи краката си нататък по разклоненията на подземния мавзолей.

— Така младата дама ще ми се махне от главата — каза той. — Но къде съм оставил картата на „Нишката на Ариадна“?!

„Нишката на Ариадна“?

В главата на Алиса започна да се оформя някаква идея. Всъщност не една, а няколко. Първата се отнасяше до това, че трябва да излезе от тази смешно малка стаичка. Нямаше никакво намерение да седи тук, на твърдата студена каменна пейка, и да чака покорно някакъв рицар в блестящи доспехи да я спаси. Този път възнамеряваше да се спаси сама.

Алиса зарови пръсти в разбърканите коси, които се издигаха като купол над главата й, повечето от тях се спускаха по раменете, и започна да търси фиби. Първата беше твърде малка. Но втората беше точно онова, от което имаше нужда: голяма и здрава, със заострен край.

Тя пъхна фибата в старата ключалка и започна енергично да я движи вътре. Ако крадците и обирджиите, и всички мръсници можеха да проникват в заключени стаи, тогава, каза си Алиса, и една умна жена с пъргави пръсти би могла да направи същото.

Вече сякаш имаше мъничък напредък, помисли си тя оптимистично, когато изведнъж чу мъжки глас, идващ иззад вратата на килията.

— Алиса, вътре ли си? — Въпросът бе прошепнат.

— Майлз?

— Да.

— Да. Тук съм — прошепна тя развълнувано.

— Какво, по дяволите, правиш там? — Усети гнева в гласа на съпруга си, както и нещо друго, нещо, което й заприлича на страх.

— Опитвам се да отключа с фиба.

— Дяволска работа, милейди! — Майлз изруга невъздържано, забравяйки да снижи гласа си.

— Не говорете високо, милорд — предупреди го тя от затвора си.

— Да не ви е страх, че ще разбудя умрелите? — достигна до нея неговият подигравателен шепот.

— Не, не ме е страх. Но така ще накарате сър Алфред бързо да избяга.

— Застани назад! — нареди й нейният мъж. — Ще се опитам да отворя вратата от тази страна.

Да застане назад? Та Алиса нямаше къде да се обърне в малката килия.

След миг нещо изпращя и вратата се отвори. Онова, което бе останало от ключалката, висеше от рамката, останалото бе разбито на парченца, разпръснато в праха под краката им. Майлз се наведе и измъкна нещо от опустошението.

— Вашата фиба, милейди.

— Благодаря ви — каза тя учтиво, като я забоде обратно напосоки в косите си. — Сигурно изглеждам ужасно.

Маркизът поклати глава и протегна ръка към нея.

— Вие страхотно ме изплашихте.

Съпругът й я притисна силно към гърдите си. Мили боже, колко бе прекрасно да го докосва, да се притиска към него, да усеща топлината му, да чува силните и спокойни удари на сърцето му. Алиса разбираше, че не желае нищо друго, освен да остане така завинаги, с ръце около кръста на Майлз.

Най-после отметна глава назад и впери поглед в очите му.

— Как го направихте?

— Кое?

— Как счупихте ключалката на килията?

Той освободи едната си ръка, пресегна се отзад и извади револвера си.

— Използвах дръжката вместо чук. Един хубав удар…

— Мислех, че ще отворите ключалката по някакъв начин.

— Това беше следващата възможност.

— Знаете ли как да отворите ключалка с шперц?

— Разбира се. — Майлз върна револвера в кобура му. — Това е част от стандартното обучение.

Алиса повдигна вежди учудено.

— За шпиони?… Бяхте ли добър в тези неща?

— Бях най-добрият — информира я Майлз с нахална усмивка.

— Наистина ли?

Той вдигна дясната си ръка и раздвижи пръстите си.

— За мен казваха, че докосването ми е вълшебно.

Докосването на мъжа й наистина е вълшебно, помисли си Алиса и се изчерви.

— Благодаря ви, милорд, че ме освободихте.

— Удоволствието е за мен, милейди. — Той я сграбчи за лакътя. — Сега хайде да се махаме оттук.

Тя се запъна.

— Не можем да си тръгнем.

Майлз сбърчи чело.

— Не можем ли? Защо?

— Аз разбрах какво е „Нишката на Ариадна“ — заяви тя с развълнуван шепот.

Маркизът заговори с нисък, но достатъчно разбираем глас:

— И аз знам какво е „Нишката на Ариадна“. Това е бил лабиринт. И двамата видяхме онова, което е останало от него, през прозореца на Нормандската кула. Хайде сега да вървим.

Алиса разтърси глава.

— Сър Алфред си мърмореше нещо сам, преди да изчезне в катакомбите. Чух го много добре, когато каза: „Къде съм сложил картата на «Нишката на Ариадна»?“.

Съпругът й присви очи. Огледа множеството галерии, малката зала, в която стояха, мъничката килия.

— Това ли е?

— Да, това е — потвърди Алиса. — Катакомбите представляват един лабиринт. Господ знае колко зали, ниши и галерии има тук. Според мен същият модел се повтаря отново и отново.

Майлз явно напълно схващаше онова, което тя му казва.

— Гербът на вашето семейство. Средновековната градина. Прозорецът на Нормандската кула. Планът на катакомбите. Разбира се, че е така.

— Да, разбира се — повтори тя, доволна, че двамата са съвсем единодушни.

Той я погледна изпод вежди.

— Това оставя без отговор само два въпроса.

— Два ли?

— Какво прави сър Алфред тук?

— Нямам представа.

— Както и аз. — Той спря за по-голям ефект. — И къде се намира центърът на лабиринта?

Алиса захапа долната си устна.

— Мисля, че знам къде е. Трябва само да се уверя, че е така.

Майлз въздъхна.

— Имах чувството, че точно това ще кажете.

Тя вдигна поглед към него.

— „Винсит омниа веритас.“ Истината побеждава всичко. Вярвам, че истината може и да ни освободи.

— Нас ли, милейди?

— Всички нас, милорд.

— Добре, но трябва да бъдем нащрек и да внимаваме къде стъпваме. Алфред Чаб е все още тук и търси нещо — предупреди Майлз, като й подаде фенер.

— Питам се какво ли търси.

Майлз повдигна рамене.

— Може би минотавъра? — Той взе друг фенер от стената и провери дали двата са в ред, преди да тръгнат из лабиринта.

Алиса прошепна зад него:

— Ако имаме късмет, може би минотавърът ще открие сър Алфред.

— Добре ли е въоръжен Чаб?

— Видях само, че носи голям стоманен лост.

— Безпокоят ме онези оръжия, които не сте видели. — Майлз пъхна ръката си отзад. Алиса разбра, че той отново проверява револвера си. — Ще си дадем само един шанс, милейди. Ако не намерим онова, което търсите вие, ще се върнем обратно, за да излезем оттук. Разбрахте ли ме?

Алиса разбираше, че той е абсолютно сериозен.

— Да.

— Честно казано, искам да ви кажа, че се изнервям от това, че тръгвам в стратегическа ситуация, за която знам, че има само един изход.

— Не вярвам, че сър Алфред е опасен.

— Всеки човек може да стане опасен, ако неочаквано открие, че е притиснат в ъгъла — информира я Майлз с мрачно изражение.

Алиса усети познато присъствие, погледна надолу и видя Том, който търкаше муцунка в полите й.

— Не ми казахте, че водите помощ — отбеляза тя.

— Помощ ли?

Тя се пресегна и погали котарака по ушите.

— Том има чудесно чувство за ориентация. Ще ни помогне да намерим пътя към центъра на лабиринта.

С фенери в ръце, те се отправиха към „Нишката на Ариадна“ — Майлз напред, Алиса една стъпка зад него. Том сновеше напред-назад между тях, от време на време отиваше на разузнаване, след това се връщаше и изчакваше човешките същества да го настигнат.

След около петнайсет минути стигнаха до кръстопът. Това беше зала с висок таван и тесни галерии в четири различни посоки.

— Всички те изглеждат еднакви — отбеляза ненужно Майлз.

— Изглеждат еднакви, но не са такива — каза му Алиса.

Знаеше, че няма друг избор сега, освен да вярва на инстинкта си. Тя затвори очи и застана неподвижна.

— Милейди — повика я съпругът й след две или три минути на напрегната тишина. — Какво правите?

— Мисля — каза тя.

— Смятате ли, че това е точното време и място за такова нещо?

Алиса кимна и продължи да държи очите си затворени.

— Опитвам се да си представя „Нишката на Ариадна“.

— Едно дяволски добро чувство за ориентация и компас биха ви свършили по-голяма работа.

Тя не беше съгласна.

— Веднъж вие ми доверихте, че вашият инстинкт за опасност ви е спасил няколко пъти живота. Моят инстинкт сега ми казва, че ако искаме да открием сърцето на лабиринта, трябва да се ръководим от вярата, интуицията или доверието, както и да го наречете. — Тя отвори очи. — Ето насам.

— Приближаваме се към нещо — предупреди я Майлз. — Нека да не говорим, преди да видим какво е то.

Алиса разбираше тревогата му, че това може да бъде и липсващият сър Алфред.

Стигнаха до сводест вход, който водеше в едно по-голямо помещение. Макар че разполагаха само с фенерите, Алиса успя да различи, че това е малка църква. Върху стените й имаше изсечени в камъка фигури, а на тавана — майсторски изработен свещник. Отпред се намираше олтар с великолепен каменен кръст в центъра.

— Какво е това място? — попита Майлз с приглушен глас. — Прилича на църква.

— То е църква — отвърна тя с шепот.

— Виж — каза той, като посочи с ръка. — В средата има нещо.

Вдигнали високо фенерите, те се приближиха заедно към сърцето на лабиринта.

Алиса видя два огромни блока гранит. След това ясно различи очертания, които не можеха да бъдат сбъркани.

— Мили боже, Майлз! — Тя сграбчи ръката му. — Това е тяло.

— Това не е тяло — поправи я Майлз, когато двамата се приближиха към гробовете, — а статуя. Всъщност две статуи. Искам да стоиш на едно място, Алиса. Аз ще видя дали факлите по стената на криптата все още имат нещо, което би могло да ги накара да горят.

Оказа се, че факлите са направени от материал, пропит с газ. Майлз скоро запали три-четири от тях. Не горяха много ярко, но светлината беше достатъчна, за да се вижда наоколо. Той се обърна към жена си. Тя беше като статуя — не мърдаше. Не говореше. Просто стоеше и се взираше в двата погребални ковчега и мраморните фигури, изсечени върху тях.

Първата фигура беше на красив рицар. Чертите му бяха силни, интелигентни и учудващо младежки. Беше изобразен с туника на кръстоносец, с познатия кръст отпред. Ръцете му бяха поставени една върху друга и той стискаше в тях огромен каменен меч.

Майлз разгледа статуята на мъжа пред себе си, след това прехвърли поглед към другата фигура. Това бе жена и в нея имаше нещо смътно познато. Той заобиколи гроба на рицаря, вдигна фенера и се загледа с изумление.

Жената беше красива. Лицето й беше младо, ведро и интелигентно. Носеше дълга, свободно падаща дреха. Ръцете й бяха протегнати, стиснали букет каменни рози.

— Това е лицето от прозореца! — каза Майлз.

— Това е „неговото лице“ — каза Алиса с прегракнал шепот, докато се взираше в статуята на рицаря.

— Това е „нейното“ лице — повтори Майлз, който нищо не разбираше. — Аз само я зърнах онзи следобед, но въпреки това познавам лицето й.

— Дамата и нейният рицар.

Майлз отиде до гранитните саркофази.

— На края на всеки от тях има надпис на латински.

Заедно, Алиса и Майлз преведоха думите, изсечени с длетото върху камъка преди столетия.

— „Хик яцет“ — тук лежи — прочете на глас Алиса — Роберт Смелия, верен рицар и кръстоносец на краля, искрен слуга на Бога, предан баща и любящ съпруг. — Гласът й се пречупи при последните две думи. — Роден в 1166 година — умрял в 1209 година.

Майлз прочете на глас написаното върху саркофага на жената:

— Тук лежи Ариадна, дама с храбро сърце и служителка на кралицата, искрена слугиня на Бога, предана майка и любяща съпруга. Родена в 1169 година — умряла в 1209 година.

— Тя е била само на двадесет години, една година по-млада от мен, когато Роберт я е оставил, за да придружи крал Ричард до Йерусалим — промълви Алиса.

Майлз погледна датите върху саркофага на Роберт.

— Тогава той е бил на двадесет и три.

— Били са много млади.

— По-млади от нас сега. — Майлз бе вече на тридесет години.

Алиса пъхна ръката си в неговата и каза:

— Роберт се е завърнал при нея.

Майлз погледна възторженото лице на съпругата си.

— Да, наистина се е завърнал при нея.

Сега Майлз можеше да разбере защо любовта на истинската жена можеше да запази мъжа жив през ужасите на войната, смъртта на бойното поле, пожарите, глада, епидемиите. Нищо нямаше значение, ако мъжът имаше нещо, всъщност някого, при когото да се завърне. Майлз би преминал през ада, за да се завърне отново при Алиса.

Съпругата му разказа края на историята на дамата и нейния рицар.

— Те се оженили. Имали деца. Живели щастливо и когато дошло време, погребали ги заедно тук, на това свещено място, така че да бъдат заедно във вечността.

— Във вечността, във вечността. — Майлз повтори тези думи, сякаш бяха свещена клетва. След това се обърна към Алиса: — Сега разбирам как се е чувствал Роберт Смелия. Аз искам да бъда с теб във вечността, моя любов.

Алиса му се усмихна през сълзи.

— И аз искам да бъде с теб във вечността…

От вратата на криптата се чу рязък смях.

— Колкото и да е странно, това може да се уреди.

Двамата скочиха на крака и се обърнаха по посока на гласа.

— Върви по дяволите, Чаб! — избухна Майлз.

— Сър Алфред!

Мъжът се изхили гадно.

— На вашите услуги, лейди Алиса. Или може би трябва да кажа, лейди Корк?