Сюзън Симънс
Сълзите на милейди (14)

Четиринадесета глава

— Порочните не знаят почивка, нали така, сър Алфред? — каза приятелски Майлз, влизайки в библиотеката на абатството рано сутринта.

Алфред Чаб вдигна очи от книгата, която четеше. Върху масата имаше пръснати много хартии и томове с кожена обвивка. Той покри книгата, която проучваше задълбочено, когато маркизът влезе в стаята, и премигна.

— Какво казахте, милорд?

„Този човек няма чувство за хумор“ — помисли си Майлз. Сър Алфред бе много сериозен и много тъп. След като прекара една седмица в компанията на фамилия Чаб, му се струваше, че и за месец не би могъл да разбере какво искат те.

Сър Алфред Чаб бе преуспяващ бизнесмен с гениални заложби за правене на пари. Това бе факт. Сега той бе аматьор историк, както вече говореха за него. Така поне му бе казала Алиса. Джентълменът беше тромав, без въображение, трудно се приобщаваше. Той бе второкласен играч на карти, но постоянно провокираше Майлз да играят всяка вечер след вечеря.

Той винаги губеше. След снощната игра сър Алфред дължеше на Майлз около двайсет лири.

Лейди Каролин Чаб, от друга страна, бе умна, находчива, общителна. Говореше интелигентно, макар и превзето, на различни теми. Имаше вид на професионална красавица и без съмнение щеше да се присъедини към групата на лейди Рандолф Чърчил, с моминско име Джени Джероум, родена в Ню Йорк и след това живяла в Париж. Това общество включваше и дукесата на Манчестър, която веднъж бе придружила Берти на музикално представление, където, както говореха, бе играла канкан, както и новата забележителност от кръга на Уелския принц, чаровната Лили Лангтри. У лейди Чаб имаше нещо, което му напомняше на жените от Марлбъро Хаус.

За Едуард Чаб знаеше само това, което му бяха казали — близък приятел и компаньон по време на пътешествията на дука на Б. Чармел Чаб бе истинска дъщеря на майка си. Той й предричаше звезден дебют следващата година в обществото. С красотата си и парите на баща си тя щеше да си намери изгодна партия. Майлз можеше да се обзаложи, че момичето ще се ожени за барон, а може би и за виконт.

— Мога ли да ви услужа с нещо, милорд? — попита сър Алфред, като махна очилата си, почесвайки нос с палеца и показалеца си. Очевидно бе работил известно време.

— Търся една книга — отговори Майлз.

— На някаква определена тема ли?

Той кимна:

— Градинарство.

— Градинарство ли? — повтори сър Алфред, като вдигна гъстите си вежди.

— Интересувам се от рози.

— Не смятах, че сте градинар, маркизе — подметна Алфред Чаб, като постави очилата си на масата, бутна назад тежкия стол и се изправи.

— Напоследък се интересувам от това — отговори маркизът.

— Твърде прозаично за воин като вас.

— Бивш воин.

Сър Алфред махна с ръка при тези думи.

— След като веднъж си бил воин, оставаш винаги такъв.

Майлз се усмихна и промени темата:

— Разбрах, че сте историк.

— Чопля в историята — отговори скромно Алфред. — Когато се оттеглих от бизнеса преди няколко години, милата ми съпруга реши, че ми трябва хоби, за да се занимавам с нещо. — Алфред Чаб направи неволно някакъв жест. — И така започнах да се интересувам от историята на Уест Кънтри.

Майлз се облегна на гравираните дървени перила на стълбата зад гърба си, която водеше към втория етаж на библиотеката, и скръсти безгрижно ръце на гърдите си.

— А защо точно историята на Уест Кънтри?

Като обикаляше из стаята, сър Алфред продължи:

— Моят род произхожда от тук. Винаги съм се интересувал от родословието на Чаб. — Той се спря и погледна рафта с книги пред себе си. — Градинарство ли казахте?

Майлз погледна дебелите томове, струпани върху масата. Заглавията бяха доста сериозни: История на Уест Кънтри, Легенди, традиции и пейзажи от Девон, Свещените извори на Корнуел и Девон, Западният полуостров и заветите на ирландските светии.

Но това, което му направи впечатление, бе книгата, която Алфред Чаб явно задълбочено четеше преди малко. Тя бе отворена и съответната страница бе покрита с лист хартия. За съжаление книгата бе обърната надолу и това, което Майлз успя да прочете, бе: фамилната история и произход на…

По дяволите! Повече не можа да види.

Като се приближи по-близо и вдигна листа хартия, докато Алфред Чаб бе с гръб, той видя края на заглавието: графовете на Грейстоун.

Защо Алфред Чаб проучваше книга за семейството на Алиса? По-странното бе, че се опитваше да прикрие този факт. Защо просто не си признаеше, че се интересува от тази фамилия?

— Разделът земеделие, ботаника и градинарство се простира оттук до ъгъла на стаята — каза сър Алфред, привличайки вниманието на Майлз към другата част на библиотеката.

— Благодаря ви, Чаб. Спестихте ми много време и безпокойство — каза Майлз. — Ще намеря това, от което имам нужда, и ще ви оставя да работите спокойно.

— Радвам се да ви услужа. — Той се върна към масата, като мърмореше: — Тишина и мир! Това ми е необходимо сега.

Майлз прокара ръката си по кожените корици, като търсеше книгата за розите, която бе чел като млад. Чудеше се дали ще я познае след толкова години.

Именно тук, в тази библиотека, в тази стая, благодарение на своя домакин Томас Грей, Майлз разбра, че макар и сам, човек може да не е самотен. За първи път в живота си той четеше не по задължение, а по желание.

Е, може би не от самото начало. Бе твърде нетърпелив, напорист и самоуверен, когато пристигна в абатство Грейстоун. Но с течение на времето започна да посещава библиотеката, за да чете. Направи това преди всичко, защото нямаше какво друго да прави в абатството, ако не чете, не разговаря или не работи в градината. След това откри, че книгите могат да му бъдат приятели. Те му отвориха един нов свят, не — безброй нови светове.

Преди онова лято Майлз бе посредствен ученик. След това, когато дойде време, той отиде в Оксфорд — повече, за да угоди на дядо си, спечели си репутация на учен, бе блестящ както в класическите, така и в съвременните езици. Там се сприятели с хора като Лорънс Линдсей, сега дук на Дикин.

Всичко това дължеше на добрината и великодушието на граф и лейди Грейстоун.

Майлз извади една позната червена книга от дъното на рафта. Отвори я и прочете с чувство на задоволство: „История на старите рози, особено онези, които растат и се отглеждат в абатство Грейстоун“. Автор бе Томас Грей, дванайсетият граф на Грейстоун.

— Най-накрая — възкликна той.

Алфред Чаб погледна през очилата си. Не успя да скрие задоволството си от това, което чу.

— Радвам се, че намерихте каквото търсехте, маркиз Корк.

Майлз мушна книгата под мишница.

— Благодаря за помощта, сър. Оставям ви да работите спокойно.

Ясно беше, че Чаб иска да остане сам. За това има няколко причини, помисли Майлз, като прекоси Големия хол. Наистина ли Алфред Чаб бе сериозен учен? Или кроеше нещо друго? Той почука на вратата на кабинета и влезе. Алиса не беше там. Видя само мис Ема Пибъл.

— А, мис Пибъл — каза той, като кимна. — Мога ли да ви запитам нещо?

Жената премести книжата настрани.

— Да, милорд.

— Къде е лейди Алиса?

Ема Пибъл се намръщи.

— Не сте я загубили пак, нали, маркиз Корк?

— Не, мис Пибъл. Не съм я загубил. — Той дори не бе я виждал днес. — Имам нещо, което искам да й покажа — каза Майлз, като посочи книгата, която носеше.

— Спомена, че ще се срещне с Голсуърти. Мисля, че ще ги намерите в градината с розите, милорд.

— Благодаря ви, мис Пибъл. — Той тръгна да излиза от кабинета. — Вашата информация е винаги ценна.

Ако беше прав, а той вярваше, че е, Алиса щеше да се зарадва на това, което щеше да й каже, помисли си Майлз и тръгна към Беседката на милейди.

— Добро утро, милорд — каза Алиса, като вдигна глава и видя, че Майлз се е надвесил над нея.

Само за три дни плевелите бяха избуяли.

— Добро утро, милейди — поздрави я той, от своя страна. — Вече се възстановихте напълно, нали?

— Да, почти се възстанових, милорд.

— Плевим, така ли?

— Да. Плевя само аз — поправи го тя.

— Къде е забрадката ти, милейди?

Алиса отметна глава и се засмя. За разлика от мъжете, които познаваше, Майлз Сейнт Алдфорд бе наистина забавен.

— Нямам забрадка, сър, но какво е това, което носиш? — попита тя.

— Книга за Старите рози — бе отговорът.

Алиса онемя. Само маркизът имаше такова въздействие върху нея.

— Не знаех, че се интересуваш от Старите рози.

— Отскоро се интересувам. — Лицето му се озари от тайнствена усмивка. — Или по-скоро това са интереси от миналото, които сега възстанових. — Той извади малката червена книга изпод мишницата си.

Алиса я позна. Бе писана от нейния баща.

— Книгата на баща ми за розите. Не съм я виждала от години. Къде я намери? — попита тя, като избърса ръцете си в полата. — Не трябва да я докосвам — призна със съжаление. — Ръцете ми са мръсни.

— Намерих я в библиотеката с помощта на сър Алфред — каза й Майлз, като добави: — За първи път прочетох тази книга на баща ти, когато бях на петнайсет години.

— Това е било през лятото, когато си гостувал у нас.

Той кимна.

— Преди ден-два си спомних, че баща ти е писал в нея за легендарната бяла роза.

За момент Алиса отново онемя.

— Легендарната бяла роза? Повечето Стари рози са розови.

— Точно така.

Сърцето й започна да бие бързо.

— Ти сигурно не мислиш…

— Възможно е — рече Майлз.

— Може би.

— Старият розов храст — казаха едновременно и двамата.

— Видя ли отново бялата роза? — попита я той.

Алиса поклати глава. Чакаше да я видят заедно.

— Мисля, че е време да погледнем този чуден цвят, нали, милейди? — Майлз й предложи ръката си, като я увери, че това, дето се е изцапала малко, не му пречи.

Те тръгнаха по каменната пътека, минаха покрай Беседката на милейди и се насочиха към ъгъла, където древният розов храст се увиваше на свобода около стената на градината.

— Не е само една бяла роза! — възкликна тя и дъхът й спря болезнено за миг.

Майлз я следваше.

— Боже господи, Алиса, има поне десет или дванайсет бели рози!