Каси Едуардс
Дива илюзия (8)

Осма глава

Песните на жетварките, наподобяващи глухо бръмчене, заглушаваха шумоленето на памуковите дървета, докато Джолена се провираше под клоните.

Гърлото й бе пресъхнало от страх. Досега трябваше да види Петнистия орел. Започваше да мисли, че е по-добре да се върне назад, в безопасността на лагера.

Тогава забеляза мускулестото тяло на индианеца, облян от лунната светлина. Той седеше до реката, потънал в мисли.

Сърцето й лудо заби. Дали Петнистия орел мисли за нея? Дали не я е накарал да го последва?

Почувства се глупаво. Не трябваше да се поддава на илюзиите, подхранващи вярата й в невъзможното. Не биваше да живее с мисълта, че точно този индианец е мъжът от нейните сънища само защото по време на съня си бе изпитвала непознати сладострастни чувства. Трябваше да престане да си въобразява невъзможни неща.

Въпреки това краката й сякаш я понесоха към индианеца. Колкото повече се приближаваше до него, толкова по-силно биеше сърцето й. Съзнаваше, че не бива да постъпва като лека жена, която търси компанията на мъж и то не какъв да е, а красив индиански воин.

Но само гръм, който би я поразил на място, можеше да я спре да не отиде при Петнистия орел. Копнееше да говори с него, да…

Изчерви се. Засрами се от това, че отново се поддаде на илюзиите си. Трябваше да овладее своите мисли и желания, преди да го приближи. Пристъпи към брега, облян от лунна светлина. Бе на крачка от Петнистия орел, когато изцвилиха вързаните близо до потока коне.

Младата жена стреснато подскочи. Петнистия орел бързо се изправи на крака, извади стрела от колчана и се обърна. Остана безкрайно изненадан, когато видя Джолена. Стоеше прикована към земята и втренчено го гледаше с изплашени очи.

Петнистия орел върна стрелата в колчана и остави големия лък на земята до себе си, вперил поглед в девойката.

Сърцето му лудо заби. Тя бе още по-затрогващо красива на лунната светлина. Гледаше великолепното й тяло, което се открояваше под плътно прилепналите от напора на вятъра блуза и пола. Отметнатата назад черна коса очертаваше изящните линии на лицето й. Пожела я така, както не бе желал никоя друга от времето, когато бе юноша, влюбен в два пъти по-възрастна от него жена.

Почувства се като някогашното момче, изпълнено със страст. Трябваше да се бори със себе си, за да не произнесе името на Сладката гълъбица, изпратена му навярно от боровете, за да я обича със сърцето и с тялото на мъж.

Джолена се изчерви от прикованите в нея изучаващи очи, които сякаш твърдяха, че тя принадлежи на индианеца. Въпреки това продължи да го гледа. Вдигна брадичката си и изправи рамене, при което още по-ясно се очерта великолепният й бюст.

— Не исках да нарушавам твоето уединение — най-после промълви тя. Сърцето й биеше лудо, докато стоеше до него и усещаше възхищението в погледа му. — Ако искаш, ще се върна в лагера.

Петнистия орел остана няколко мига безмълвен, после се съвзе и й подаде ръка.

— Не, не го прави — намръщено отвърна той с укор в гласа. — Неразумно е да се отдалечаваш без придружител. Но щом си тук, ела, седни до мен. Нощта е топла. Наслаждавай се на луната и на звездите заедно е мен.

— Благодаря ти. Ще ми бъде приятно — отвърна Джолена, усетила слабост в коленете при мисълта, че ще докосне дланта му.

Когато ръцете им се срещнаха и той я притегли към себе си, тя остана без дъх и се олюля замаяна. Преглътна, успокои се и пристъпи към него.

Коленете й трепереха, когато той й помогна да седне на топлата земя. Съжали, че пусна ръката й. Не можеше да откъсне погледа си от голите му гърди. Никога не бе виждала такива мускули. Кожата му беше гладка, за разлика от тази на белия й брат и баща й, чиито гърди бяха покрити с руси косми. Бакърената му кожа съблазнително лъщеше на лунната светлина. Тя не се осмели да го докосне, за да види дали цветът му е същият като нейния. Спомни си как като малка стоеше пред огледалото и прокарваше ръка по тялото си, учудена защо се различава по цвят от приятелките си.

Тогава откри колко гладка и нежна е кафеникавата й кожа и започна да се гордее с нея.

— Последвала си Петнистия орел до реката — каза той, без да я погледне. — Постъпила си глупаво. Много същества дебнат в нощта.

Джолена се почувства неловко. Съзнаваше, че да каже истината бе равносилно да разкрие своето сърце и душата си пред него. Вместо това предпочете да му каже нещо друго, което би го заблудило поне за момента.

— Не можех да заспя — тихо отвърна тя. — Аз също тръгнах по лунната пътека към реката. — Лъжеше, но смяташе, че трябва да постъпи така. — Нямах представа, че си тук. Съжалявам, ако съм те обезпокоила. Само кажи и ще си отида.

Петнистия орел я стрелна с поглед.

— Ще си тръгнеш заедно с мен. Моето оръжие ще те пази.

Джолена се изненада от това, че е твърде разговорлив с нея. През целия ден бе безмълвен, сериозен и резервиран.

Сега се държеше по-свободно с нея и това я зарадва. Искаше й се да го попита какво познато намира в нея и да му обясни за своите сънища и за това, което те са предсказали.

Копнееше да го предизвика да отговори на въпросите й за индианците в района, да й каже знае ли нещо за един баща, чието дете се е изгубило преди осемнайсет години.

Но сега, когато имаше възможност за това, не намираше думи да попита за каквото и да било. Ако той е от нейното племе, тя ще пожелае да я заведе в селото, за да срещне истинските си роднини и своя действителен баща. Може би тогава няма да иска да се върне в Сейнт Луис при човека, който я отгледа с много обич и топлота. Изведнъж почувства силна привързаност към Брайс Едмъндс.

— Ще бъда благодарна да се възползвам от твоята защита, когато пожелаеш да се върнеш в лагера — промълви Джолена, подви крака под себе си и придърпа полата си.

Петнистия орел я погледна, усмихна се и кимна с глава. Сключиха безмълвно споразумение. В главата му нахлуха многото въпроси, които искаше да й зададе, а в същото време не виждаше никакъв смисъл да я разпитва как така е отгледана като бяла жена, защото бе уверен, че вече знае отговора. Ще чака най-подходящия момент, за да й каже истината. Когато разбере, че сърцето на Джолена принадлежи единствено на него…

— Ти обичаш звездите, а аз — пеперудите — неловко се засмя Джолена и отмести поглед от индианеца, усетила опасността от хипнотизиращия му поглед.

Чувстваше, че този загадъчен мъж я привлича все по-силно и че жадува да бъде в обятията му. Искаше да изпита с него всичко. Копнееше да сподели най-съкровените си чувства, ако той допусне това.

Засега обаче трябваше да говори с индианеца само за незначителни неща. Постепенно щеше да опознае и него, и народа му. Не искаше по-късно да съжалява за нещо, което може да направи сега под въздействие на сладострастната летаргия, породена от неговата близост.

Желаеше да бъде съвършено чиста, когато той я вземе в обятията си и й покаже какво означава любовта.

— Ти търсиш една особена пеперуда — тихо каза индианецът. — Виждал съм я. Надявам се и ти скоро да я намериш.

Радваше се да разговаря с нея за обикновени неща и да отлага това, което копнееше да направи. Беше я чакал цял живот и бе твърде мъчително да не я вземе в ръце, за да й каже, че тя вече е всичко за него, дори и без тази първа целувка.

„Трябва да мине време — каза си той. — Ще дойде моментът, когато ще я прегърна, ще я целуна, ще я притисна до себе си и ще знам, че тя ми принадлежи.“

Засега само трябваше да се радва, че е с нея, да поглъща всяка нейна дума, движение и усмивка. Всичко това му доставяше по-голямо удоволствие, отколкото можеше да си представи, че ще изпита с жена.

Но тя не бе някаква случайна жена, а огледалният образ на Сладката гълъбица. Дъщеря на Сладката гълъбица.

— Дано да си прав — промълви Джолена с мила усмивка. Очите му сякаш й казваха, че за него тя е нещо скъпоценно. Девойката погледна встрани. — Благодаря ти, задето си съобщил във форта, че си видял еуфедрата. Доставя ми удоволствие да наблюдавам и да изучавам интересния живот на пеперудите. Най-голямото желание на баща ми е било да намери това рядко, неуловимо насекомо. Надявам се да осъществя неговата мечта, като занеса вкъщи екземпляр за колекцията му.

— Колекция ли? — Петнистия орел произнесе думата толкова предпазливо, че Джолена се обърна към него. — Какво означава „колекция“? Ралф спомена за това във форта. Не разбирам. Мислех, че идвате само да изучите пеперудата, да отнесете знанията си на белите хора, които се интересуват от такива неща.

Джолена кимна.

— Ще опиша тази пеперуда, но освен това ще взема и един екземпляр — обясни тя. — Баща ми трябва да я види и да оцени нейната красота. Не е възможно да кажеш на другиго, че нещо е красиво и да му го опишеш, та той да добие пълна представа за него така, както ти самият си го видял. Ако намеря рядката пеперуда и я уловя, ще я занеса на моя болен баща. Това е целта на експедицията ни.

— Болен? — попита Петнистия орел и сбръчка чело. — Твоят бял баща не е добре?

Пулсът й се ускори при намека на индианеца за нейния бял баща. Очевидно той знаеше, че истинският родител на Джолена не е Брайс Едмъндс.

Извърна очи, почувствала, че моментът не е подходящ да го разпитва за това, което копнееше да научи. Щеше да го направи по-късно.

По-късно, когато се сближат, ще се разберат без всякакво затруднение.

— Баща ми не е добре — промълви тя. Очите й се насълзиха при спомена за Брайс Едмъндс. — Краката му са парализирани. Става все по-слаб. Ужасно се страхувам за него. Трябва да намеря пеперудата преди… преди… — Ридание се изтръгна от гърдите й при мисълта, че той ще умре, преди да го види отново. Смущаваше се, че твърде бързо разкри своите чувства пред мъжа, чието лице бе виждала в сънищата си. Изправи се на крака — Трябва да се върна в палатка си — промълви тя и избърса солените сълзи от устните си. — Стоях повече, отколкото трябва.

Опита се да побегне, но той я хвана през кръста и рязко я спря. Краката й отмаляха и сърцето й сякаш спря да бие. Бавно се обърна и се взря в тъмните му очи. Стояха един срещу друг и се гледаха на лунната светлина.

— Защо ме спря? — попита Джолена, останала без дъх от бурните чувства, бушуващи в гърдите й.

— Нали ти обещах да те придружа до лагера?

Джолена отвърна с усмивка:

— Навярно съм забравила. — Погледна пръстите му, които все още обгръщаха кръста й, после се взря в тъмните му очи. — Можеш да ме пуснеш сега. Не е необходимо отново да ми го напомняш.

Сърцето на Петнистия орел заби до пръсване, докато я прегръщаше с устремени в нея очи. Притегли я по-близо до себе си.

— Остани с мен тази нощ — думите несъзнателно се изтръгнаха от устните му. — Толкова си красива! Позволи ми да те целуна.

Джолена се смая, развълнувана от внезапното му решение връзката между тях да бъде нещо повече от обикновен разговор за пеперуди и за звезди. Усети, че й прималява от страстта, която думите му породиха в нея. Без колебание се отпусна в ръцете му. Целунаха се опиянени и той я привлече по-близо до себе си.

Наблизо се чу шум и те бързо се отдръпнаха един от друг. На поляната изскочи черна пантера. Зелените й очи проблясваха под лунната светлина. Обезумяла от страх, Джолена побягна в противоположната посока.

Пантерата я последва. Петнистия орел стоеше като вкаменен.