Каси Едуардс
Дива илюзия (12)

Дванадесета глава

Лекият ветрец донесе аромата на цветове и жуженето на пчели. През цялата сутрин небето бе ясносиньо. Постепенно въздухът се нажежи, крясъците на птиците замлъкнаха. По пладне над гората затрептя мараня, докато експедицията се движеше сред дърветата.

От доста време Джолена очакваше точно такъв ден!

Ден за пеперуди!

Бяха навсякъде — разноцветни, различни по големина.

Трепетно вълнение обзе Джолена, докато тичаше с мрежа из гората. Кърк я следваше с накиснат в спирт памук, който бързо обездвижваше и умъртвяваше пеперудите. По този начин те не можеха да повредят крилата си, като се удрят в стените на съда, където ги пускаха.

Разнообразието бе добре дошло за Джолена, тъй като отклоняваше мислите й от Петнистия орел и от издирването на нейните истински роднини. Единственото нещо, върху което можеше да се съсредоточи сега, бе събирането на пеперуди, които да занесе на баща си в Сейнт Луис. Надяваше се, че сред стотиците, които бе съзряла днес, ще намери най-рядката.

— Не бързай, сестричке! — подвикна Кърк на тичащата Джолена. Тя замахна с мрежата си, съзряла невиждана досега пеперуда. — Имаш цял следобед на разположение.

— Едва ли — отвърна запъхтяна младата жена. — Навярно те ще изчезнат така бързо, както се появиха.

Продължи да лови, завладяна единствено от мисълта да занесе пеперуди на баща си и на всички в Сейнт Луис, които биха пожелали да ги видят и да ги опишат в своите списания. От време на време се спъваше в дългата си пола. Бялата й блуза с дълги ръкави се изцапа и се просмука с влага. Косата й се развяваше. Лицето й бе поруменяло от вълнение и от горещина и капки пот оросяваха челото й.

— Кърк, виж! — извика Джолена, забелязала няколко дяволски пеперуди. — Последвай ме! Трябва да уловя поне една от тях.

Дяволските пеперуди, изпъстрени с оранжево, жълто и черно, летяха на групи по стотици. Бяха известни с това, че се придвижват на по-големи разстояния от всички други насекоми. Много от тях зимуваха в Мексико, а през пролетта и лятото отлитаха на север.

След като хвана една дяволска пеперуда и я затвори в буркан, Джолена продължи да обикаля под дърветата, като зорко се оглеждаше. Слънчевите лъчи, проникващи между клоните, подчертаваха тъмните сенки на най-гъстата и непроходима част на гората. Джолена изтръпна при спомена за пантерата, нападнала я в онази незабравима нощ.

Ахна от изненада, когато откри друга пеперуда. Знаеше, че баща й ще се зарадва, ако я види. Това ципокрило насекомо — colotis etrida — има малки крила със златист кант, които променят окраската си в зависимост от сезона. Тази пеперуда бе лятна заради наситеночерните петна, които по-късно щяха напълно да изчезнат.

Джолена продължи да търси и хвана още една пъстра пеперуда от друг вид.

Денят преваляше. Най-после тя се завърна уморена при фургона. Боляха я краката и гърбът. Бе плувнала в пот и леката мъгла, появила се при залез-слънце, приятно охлаждаше лицето й.

— Надявам се, че Двата хребета скоро ще намери място, подходящо за лагер — измърмори Кърк. — Никога не съм те виждал да препускаш както днес. Господи, сестричке, представям си колко си отпаднала. Самият аз усещам, че всяка кост ме боли.

— Така е, защото не се упражняваш физически — отвърна Джолена, докато изтриваше лицето си с ръце. — Прекарваш твърде дълго време, забил нос в книгите. Трябва да излизаш на открито. Татко те е разглезил, наел е слуги за всичко, вместо да те остави да вършиш сам някои неща.

— Ти си не по-малко разглезена — отвърна Кърк с нежелание.

— Сигурно е така — Джолена повдигна рамене, — но аз поне правя дълги разходки. Обичам гората около имението в Сейнт Луис. Там винаги съм се чувствала спокойна и независима. Понякога ми се струва, че съм създадена да живея в гората, вместо в голяма къща.

Тя замълча. Тъжната въздишка на Кърк показа нежеланието му да слуша приказки, които намекват за индианския й произход.

Джолена се замисли за Петнистия орел. С него навярно ще може винаги да говори за всичко.

Погледна към гората, потънала в мрак, и се намръщи. Скоро ще настане нощ и отново ще я обземат тревожни мисли за индианеца. Ще се чуди къде ли е сега и дали не се връща обратно.

Погледът й попадна на Двата хребета, който яздеше на няколко метра пред техния фургон. Почувства се самотна. Как й се искаше този индианец да е Петнистия орел.

Кога ли ще се върне той? Ами ако въобще не го види никога повече?

Какво ще прави, ако лепидоптеристите открият рядката пеперуда и решат да отпътуват обратно за Сейнт Луис, а Петнистия орел не се е върнал?

Дали ще трябва да се качи на парахода, без да го види отново? Не би искала…

Не след дълго Двата хребета дръпна юздите и спря коня си.

— Тук ще направим лагер — каза той, поглеждайки най-напред Джолена, а после Кърк.

Братът кимна. Отпусна юздите и скочи от капрата. Преди да заобиколи фургона, за да помогне на сестра си, тя бе вече слязла и уморено се протягаше. Погледна я, учуден от нейната издръжливост, сетне се залови да сваля необходимите за пренощуване вещи.

Джолена се протегна още веднъж и се зае слуша в някакво странно бучене и съскане, идващо откъм дърветата. Звучеше така, сякаш някакъв поток преминава стръмни прагове и пада в дълбока пропаст.

Любопитството и жаждата й за приключения я подтикнаха да тръгне през гората. Скоро тя се озова на стръмна полянка.

Девойката повдигна полата си и започна да се изкачва все по-нагоре. Спря, щом стигна върха на висока скала, откъдето се разкриваше гледка към водопад и река, която правеше широка извивка около гранитен хълм, преди да закриволичи из долината.

Водата бе гладка като стъкло, а реката в далечината напомняше поток от матово сребро.

Лъчите на залязващото слънце озаряваха хълмовете на изток и разкъсвайки мъглата, проникваха в долината.

Джолена погледна към водопада и въздъхна, запленена от красотата му. Залязващото слънце все още осветяваше водата и тя трептеше в хиляди цветове. Облак пръски се издигаше високо в небето, сякаш бе дим от горски пожар, после се стелеше над земята като мъгла и овлажняваше растителността на ръба на пропастта. От слънчевите лъчи и влагата се образуваха дъги — огромни и толкова ярки, сякаш можеха да се докоснат с ръка. Променяха се от светлината, избледняваха и отново се появяваха под различен ъгъл и с различна големина, така че понякога се виждаше откъде започват и къде свършват.

Джолена стоеше на скалата, завладяна от Красотата на залеза. Внезапно се сепна, когато край нея прелетя някаква пеперуда.

— Господи, това е nymphalid! — възкликна тя. Бе пеперуда, също така рядко срещана, както еуфедрата.

Наблюдаваше я, докато тя променяше окраската си пред очите й. Това свойство помагаше на насекомото да се защити от врагове.

Пеперудата сякаш я дразнеше. Леко докосна носа й и се спусна надолу, като че ли се канеше да кацне на ръката й. Сърцето на Джолена лудо затуптя. Тя отчаяно се огледа, осъзнала, че мрежата и бурканите са в лагера.

Пеперудата кацна на ръката й. Затаи дъх, докато наблюдаваше насекомото. То свиваше и разгръщаше пипалца, сякаш проверяваше дали Джолена е цвете с цвят на бакър.

Младата жена внимателно посегна към пеперудата, ала в момента, когато се готвеше да я хване за крилцата, тя литна и закръжи около главата й.

— Трябва да я имам! — възкликна Джолена. Отстъпи крачка назад от ръба на скалата, като не изпускаше от очи пеперудата. За момент й се стори, че насекомото я следва. Сърцето й лудо затуптя.

Изведнъж пеперудата направи завой и кацна на самия ръб на скалата.

— Само стой там — прошепна Джолена. — Моля те, не мърдай, докато се върна с мрежата.

Възбудена и забързана да се върне в лагера, тя една не падна по стръмния склон. Все пак успя да запази равновесие и заслиза по хълма с уверена крачка, след което лудешки се втурна през гората. Стигна до лагера, където огънят вече бе запален, бързо измъкна мрежата си от фургона и извика:

— Кърк, вземи стъкленицата и ме последвай!

— Джолена, спри! — извика брат й, без да се помръдне. — Никъде няма да ходя. Също и ти. Скоро ще се стъмни.

Младата жена се обърна и разочарована го погледна.

— Кърк, открих nymphalid. Ела с мен. Сигурно ще я изпусна. Вече може да е отлетяла.

Братът въздъхна, грабна стъкленицата и се затича след младата жена.

Двата хребета намръщено наблюдаваше Джолена. Знаеше каква пеперуда е видяла в гората. Познаваше това насекомо. Всички индиански племена се страхуваха от него.

Нещастие очакваше всеки, който зърне тази пеперуда.

Спусна се след Джолена с мисълта, че на всяка цена трябва да я спре. Тя не биваше да се доближава до нея, а още по-малко да я улови и носи със себе си до края на експедицията.

Ако не успее да й попречи, всички ще бъдат в опасност.

Задъхана от възбуда, Джолена се втурна нагоре по стръмния хълм. Въздъхна с облекчение, когато се изкачи на скалата и видя, че пеперудата все още кръжи около самия ръб и сякаш я чака.

Стиснала здраво дръжката на мрежата, младата жена приближи до скалата и възкликна:

— Кърк, не мога да повярвам, че все още е тук. Сякаш ме чака.

— Не се приближавай до края на тази проклета скала — предупреди я той, докато избърсваше потта от челото си. — Наблюдавай я, Джолена. Недей да правиш и крачка напред.

Ала девойката не го чу поради оглушителното бучене на водопада. Нещо й подсказваше, че непременно трябва да улови тази пеперуда и да я занесе на баща си. Пристъпи напред, но внезапно се закова, когато стигна до ръба на скалата, под която бързеите образуваха водовъртежи.

Пеперудата сякаш я дразнеше, защото прелетя само на няколко сантиметра от мястото, където тя можеше да стигне. Джолена смело се приведе, замахна с мрежата и направи отчаян опит да хване пеперудата. В този миг се олюля, изпищя и се изтъркаля надолу по склона.

Кърк спря с разширени от ужас очи и прошепна с пресъхнало гърло: — Джолена… Джолена…