Каси Едуардс
Дива илюзия (35)

Тридесет и пета глава

Пет години по-късно

 

Денят бе дълъг и изморителен за Джолена. Беше ходила с другите жени от селото да изравя сладки корени, докато растението още не бе прецъфтяло. Изкопаха голяма дупка, накладоха огън и пекоха корените в продължение на няколко часа.

Слънцето залязваше. Повяваше хладен пролетен вятър. Джолена седеше до баща си край огнището в колибата на Петнистия орел. Току-що бяха привършили вкусната вечеря, състояща се от прясно изпечени корени с вкус на сладък картоф.

Младата жена гордо погледна към Петнистия орел, който обясняваше на сина им, Жълтия орел, как да пресмята попаденията си.

Макар и само четиригодишен, малчуганът бе схватлив и знаеше много от обичаите на племето Черните крака. Вече можеше да язди и да стреля с малък лък, направен от баща му.

Приличаше изцяло на Петнистия орел по външен вид, държане и навици. Това правеше Джолена горда и щастлива.

Липсваше им само Сивата мечка. Той вече беше в отвъдния свят, в Пясъчните възвишения. В деня на неговото погребение Петнистия орел застана пред племето и се обяви за негов вожд.

Индианците го насърчиха с викове, тъй като очевидно виждаха в него човека, който ще запази мира. Петнистия орел се гордееше с факта, че никога не е воювал с белите хора.

А ето че сега подготвяше своя син за бъдещ вожд.

— Отдавна, когато бях тригодишен, седях до баща си, както ти сега, и той ме учеше на много неща — обърна се той към момчето.

Внезапно замълча, заслуша се и свали детето от скута си.

Тропотът на приближаващи коне наруши тишината в селото.

— Кой може да е? — зачуди се Джолена и стана.

Приближи до Петнистия орел. Той отметна завесата от еленова кожа на входа на колибата и надникна навън. Сетне излезе, последван от жена си.

Тя го хвана под ръка, докато чакаха пристигащите. Бяха десет конници, съпровождани от хората на Петнистия орел, които охраняваха селото.

Когато конниците се приближиха, Джолена разбра, че са бели мъже не само по дрехите, но и по дългите им бради.

— Много отдавна бели хора не са идвали неканени в нашето село — промълви Петнистия орел. — Не искам да пуша лулата на мира заедно с никого от тях. Завземат твърде много територии, които не им принадлежат. Ако някога реша да воювам, ще бъде с тези натрапници.

— С война нищо не се постига — отвърна Джолена. — Надявам се да не заприличаш на сиукса Седящия бизон, който само търси поводи да нападне белите войници. Вярвам, че ще послушаш сърцето си, скъпи. Никога не си бил убеден, че войната е единственият начин нашият народ да получи полагащото му се.

Петнистия орел я погледна и се усмихна:

— Винаги ми е приятно да чуя да казваш „нашият народ“, Сърничке, след като не си живяла дълго сред индианците — каза той. Замълча и сетне продължи: — Не искам да воюваме. Не приличам по нищо на Седящия бизон. Все още държа моите воини да не проливат кръвта си. Ако има начин за мирно уреждане на конфликта между нашия народ и бледоликите, винаги ще го избера.

— Ами крии, твоите най-големи врагове? — осмели се да попита тя. Откакто бе дошла да живее тук, враждебно настроеното племе не беше нападало селото.

При споменаването на крии очите на младия индианец проблеснаха от гняв. Той стисна зъби и предпочете да не отговори.

Джолена отново се обърна към приближаващите конници. Зави й се свят, когато разпозна водача им.

Беше Кърк!

Нямаше вест от него след раздялата им преди пет години. Не получаваше отговор дори на писмата, които от форт Чене изпращаше на баща си и на своя брат.

Обзе я предчувствие за нещо лошо.

Кърк й липсваше, но тя не искаше белият й брат да усложнява живота й с разкази за Сейнт Луис, за приятелите и за семейството, което бе изоставила.

Ако пак заговори за живота там, тя ще откаже да го слуша. Никога не се бе чувствала толкова щастлива, както през годините, които прекара в индианското село като съпруга на Петнистия орел.

Жълтия орел изскочи от колибата и се хвана, за полата й. Последва го дядо му и застана от дясната страна на Петнистия орел. Джолена изправи рамене. Нищо не можеше да я раздели от тях.

Ала все пак, изпита тревога, когато Кърк слезе от коня и тръгна към нея. Дълги години го бе обичала и считала за истински брат по онова време, когато и през ум не й минаваше, че е възможно да заживее със своя народ. Кърк безсъмнено имаше влияние над нея.

— Кърк! — възкликна младата жена. Изтича към него и се хвърли в обятията му. — Защо не отговаряше на писмата ми? Защо? Какво става с татко? Как е той?

— Точно заради него съм тук — отговори младежът и я пусна. — Джолена, той почина преди няколко месеца. Легна си… и не се събуди повече. Умря, без да се мъчи.

Сърцето й за миг престана да бие. Тя си представи своя бял баща такъв, какъвто го знаеше и обичаше от детството си. Беше споделяла тайните си, беше се смяла и шегувала с него. Всичко това й липсваше през последните пет години.

— Кърк, намразил ли ме бе той преди смъртта си? — попита разплакана.

— Не, сестричке — тихо отговори младежът. — От мига, когато те взе от твоята майка, татко знаеше, че един ден ще го напуснеш. Мъчно му бе, но се беше примирил. През изминалите пет години беше щастлив. Пишеше своите дневници и се радваше на твоя принос за колекцията му от пеперуди.

— Моят принос? — учудено попита Джолена.

— Да, сестричке. — Усмихна се Кърк. — Когато стигнах във форт Чене, незабавно се върнах с група войници на мястото на злополуката. Докато те погребваха мъртвите, намерих част от твоите дневници и от колекцията от пеперуди. Някои екземпляри не бяха повредени и татко много им се зарадва. Той най-после успя да напише книга за пеперудите и за своя живот. Нося ти една.

Сърцето й лудо заби, докато тя чакаше Кърк да отиде до коня и да извади книгата от чантата на седлото. Младата жена я взе внимателно и я разгледа. Почувства се горда, когато видя името на баща си на корицата. Притисна книгата към гърдите си и промълви:

— Благодаря ти, Кърк, че си изминал толкова път само за да ми я донесеш. Това е най-скъпият спомен от белия ми баща.

Младежът се загледа в индианците, които излизаха от колибите си, за да разберат кой е дошъл посред нощ, сетне се обърна към Джолена:

— Сестричке, има и друга причина да дойда. Погледът му се местеше от лице на лице, сякаш търсеше някого.

— Какво искаш да кажеш? — попита Джолена, забелязала, че той подробно разглежда всеки жител на селото. Изведнъж разбра каква е причината. Лунното цвете излезе от колибата си. Кърк възкликна, когато неговата любима бавно приближи, придружена от Бързия бегач. И двамата държаха по едно дете, а Лунното цвете беше бременна.

Младежът пребледня и побърза да извърне очи.

— Трябваше да предположа, че се е омъжила — каза той и прокара пръсти през косата си. — Трябваше да дойда по-рано.

— Ако я обичаше, нямаше да я прогониш. — Джолена си спомни деня, когато Лунното цвете се върна в селото с разбито сърце. — Бързия бегач е добър съпруг. Тя го обича. Децата им са красиви, нали?

Кърк отново се обърна към Лунното цвете и срещна погледа й. После погледна децата и промълви с наведена глава:

— Да.

— И синът на Двата хребета е красив — сковано промърмори Джолена. — Често играе с моя.

Кърк погледна детето до сестра си.

— Твоят син?

Трепна, когато осъзна приликата между него и Петнистия орел.

— Красиво момче — с мъка произнесе той. Негодуванието му към индианеца бе същото, както преди пет години. Все още мислеше, че ако не беше Петнистия орел, Джолена нямаше да остане в племето Черните крака.

— Казва се Жълтия орел — каза тя и побутна сина си към Кърк. — Жълт орел, това е твоят вуйчо Кърк.

Момчето го погледна втренчено за миг, после се усмихна и рече:

— Струва ми се, че вече те познавам. Мама често ми е говорила за теб.

Очите на Кърк засияха и той грабна детето в ръце.

Момченцето доверчиво го прегърна през врата, втренчи се с обожание в лицето му и попита:

— Колко дълго ще останеш? Искаш ли да пояздим заедно?

— Да, много бих искал — отговори Кърк и засмян погледна Джолена, но след миг лицето му помръкна.

— Няма да остана тук дълго. — В гласа му се долавяше тъга. — Аз съм с няколко лепидоптеристи, дошли да търсят неуловимата пеперуда. Този път съм решил да я уловя.

— Неуловима ли? — попита Жълтия орел учуден.

— Имам предвид пеперудата, наречена еуфедра — отговори Кърк и погледна Джолена.

— Често съм я виждал — простодушно отговори детето и сви рамене. — И мама я е виждала. Гледали сме я как лети сред дивите цветя в нашия край. Красива е с нейните тюркоазнозелени, черни и оранжеви цветове. И ти ли искаш да я видиш?

Джолена наблюдаваше Кърк, който очевидно беше поразен, че не е уловила пеперудата. Но тя нямаше да разреши на никого да я хване, дори това да я скараше завинаги с белия й брат.

— Да, виждах я често — промълви тя. — Но не и напоследък. Кажи на приятелите си, че напразно са дошли.

Погледна разтревожена Жълтия орел, който я наблюдаваше озадачено. Надяваше се детето да не каже, че пеперудите току-що започват да излизат от своите пашкули.

— Сестричке, мислиш ли, че отново е мигрирала в Южна Америка? — Кърк тъжно въздъхна. — По дяволите!

— Точно така — потвърди Джолена и го изгледа невинно.

— Е, добре. Навярно утре ще потеглим обратно към форт Чене. Поне имаме възможност да уловим други пеперуди.

— Да, прав си — съгласи се Джолена, притиснала към гърдите си книгата.

— Има ли място за още един човек в твоята колиба тази нощ, сестричке? — тихо попита Кърк.

— Имаме много одеяла — отговори Петнистия орел вместо Джолена и сложи ръка на рамото му. — Ти си добре дошъл, бели братко.

Кърк колебливо погледна индианеца. Чувстваше се виновен, че още мрази Петнистия орел и че никога няма да промени отношението си.

— Ела — вождът посочи към входа на колибата, а Джолена повдигна кожената завеса. — Тази вечер ще поделим храната си с теб и ще пушим заедно. Утре моите воини ще те изпратят до форт Чене.

Джолена благодари с усмивка на своя съпруг. Той й намигна и също се усмихна.