Каси Едуардс
Дива илюзия (14)

Четиринадесета глава

Когато отново потеглиха на път, Джолена седна във фургона, вместо на капрата до Кърк. Разпръсна дневниците около себе си и внимателно се залови да забожда уловените пеперуди.

След няколко минути спря и с увеличително стъкло заразглежда една от най-красивите пеперуди, които бе виждала. Крилцата й бяха покрити с нещо подобно на люспи, обагрени в ярки цветове.

Толкова бе увлечена от работата си, че не чу гръмотевицата, донякъде заглушена от дърветата. Допреди няколко минути бе пътувала на капрата редом с брат си и се беше радвала на оранжевите цветове на увивните растения, чийто аромат се носеше из въздуха. Веднъж дори беше видяла гущер, който се припичаше на скалата под слънчевите лъчи, проникващи през листата.

Нямаше представа за усилията, полагани от водачите на мулетата. Те се мъчеха да преминат с фургоните по тесния горски път, прокаран от миналите преди тях, за да не бъдат принудени участниците в експедицията да се придвижват на мулета или пеша.

Сега, докато се занимаваше с колекцията от пеперуди, която събираше за баща си, мислите на Джолена бяха заети с друго.

— Петнистия орел — прошепна тя. Обзе я трепетно вълнение само при споменаването на неговото име.

Никога не бе допускала, че влюбеният човек е толкова енергичен и изпълнен с живот. Сякаш усещанията й се изостриха и душата й пееше.

Наблизо проблесна светкавица, разнесе се гръм. Джолена се сепна и вместо да забие иглата в дъската, убоде пръста си. Изохка и потръпна при вида на кръвта. Взе чист памук и го постави на раната.

Подскочи разтревожена, когато отново проблесна светкавица и зловещата светлина проникна през чергилото на фургона. След нея по-силно изтрещя гръмотевица.

Като малка Джолена винаги се завиваше през глава, ако през нощта имаше буря и тя бе сама в своята спалня. Сега се промъкна до предната част на каруцата и уплашено погледна към небето. Черни облаци се виждаха през короните на дърветата. Светкавица заля гората със синьо-бяла светлина и само след секунда отекна гръм. Джолена сграбчи ръката на Кърк.

Той я погледна през рамо със свъсени вежди и извика:

— Очаква ни страшна буря! — Вятърът зафуча в клоните на дърветата. — Точно в центъра й сме. Няма как да я избегнем.

— Мога ли да ти помогна? — попита тя. Чергилото на фургона се изду, сякаш щеше всеки момент да се изтръгне от придържащите го винтове.

— Мини отзад и завържи платното колкото е възможно по-стегнато! — извика Кърк. — Закрий и челния отвор, защото всичко, което имаме, може да бъде отнесено от вятъра или намокрено от дъжда.

Джолена побърза да изпълни нарежданията му.

Пропълзя до задната част на фургона и стегнато завърза платното. Провря винтовете — за щастие, бяха на мястото си.

Дневниците и прекрасната й колекция бяха разпръснати на пода. Джолена ги покри с брезента, донесен за тази цел.

След като се убеди, че всичко е наред, тя се обърна и погледна втренчено Кърк и празното място до него. Замисли се дали да седи отпред по време на бурята, или да остане във фургона.

Предпочете да бъде вън, до брат си, защото се страхуваше да е сама. Премести се на капрата, обърна се и здраво завърза платнището.

Хвана се за седалката и неспокойно се огледа за Петнистия орел. Обикновено той яздеше близо до техния фургон, но този път го нямаше. Навярно минаваше от каруца на каруца, за да провери дали всичко е подготвено за бурята.

За сметка на това забеляза Двата хребета, който яздеше малко зад техния фургон. Тръпки я побиха, когато срещна мрачния, втренчен поглед на индианеца.

Не можеше да разбере защо поведението му поражда тревога у нея. Не се дължеше само на факта, че се показа страхливец и не й помогна, когато падна от скалата. Чувстваше се по същия начин и преди инцидента. Нещо, свързано с него, караше сърцето й да се свива, сякаш го бе познавала в друго време, в друг живот.

Усещането бе различно от това, което изпитваше към Петнистия орел. Той се явяваше в сънищата й и беше станал реален за нея още преди да го срещне.

Докато Двата хребета й бе напълно непознат. Но още от пръв поглед помежду им възникна странно необяснимо чувство.

Отново светкавица проряза въздуха и обля дърветата със сребриста светлина. Последва я гръмотевичен тътен. Джолена впи пръсти в седалката. Застрашителни черни облаци се надпреварваха по небето, тласкани от ураганния вятър, огъващ дърветата.

Заваля пороен дъжд, който обля лицето й. Джолена изпищя, когато дърветата се превиха почти до земята, изплашена, да не би да я улучи счупен клон.

— Влизай във фургона! — извика Кърк. С едната ръка изтри дъждовните капки от лицето си, докато с другата се опита да задържи юздите на мулетата, които се изправиха на задните си крака.

В този момент се появи Петнистия орел, яхнал великолепния си жребец, грабна юздите от Кърк и обузда животните, сетне извика на Джолена:

— Скрий се във фургона!

Мократа коса на младата жена падаше в очите й. Тя отметна сплъстените кичури, но плътната дъждовна завеса й попречи да види добре индианеца.

Джолена се обърна да развърже кожените ремъци, които придържаха челното платнище на фургона, сетне спря и се загледа в небето.

В този миг бурята внезапно спря, сякаш някой бе замахнал с магическа пръчка и беше заповядал на небето да се изясни.

Джолена прокара пръсти през мократа си коса и се огледа. Щом слънцето се показа, цветовете сякаш станаха по-ярки, въздухът се освежи и птиците весело запяха.

С лекото затопляне на въздуха отделилата се от листата пара минаваше през короните на дърветата и лениво се кълбеше към небето. Гората изглеждаше така, сякаш под клоните тлееха хиляди лагерни огньове.

Джолена тъкмо се канеше да излезе от фургона, но спря и изпищя, защото съзря до пътя нещо, разкрито от силния пороен дъжд.

Петнистия орел скочи от седлото и се втурна да види какво я е уплашило. Погледът му попадна на гроб. Очевидно пръстта бе бавно отмивана с течение на времето.

Изгарящ от любопитство, Кърк се надвеси над Джолена, но не видя нищо, тъй като Петнистия орел му пречеше.

— Какво има, сестричке? — попита той.

— Не съм сигурна — промълви Джолена и потръпна под загрижения му поглед. — Прилича… на бебе.

— Бебе ли? — пребледнял възкликна Кърк. Младата жена слезе от фургона, застана до Петнистия орел и сложи ръка на устата си, вперила поглед в останките на детето. То лежеше свито, сякаш в майчина утроба. Одеялото в гроба, очевидно направено от пуйчи пера, бе изгнило.

Петнистия орел коленичи и започна да зарива гроба.

— Детето е било от племето пуебло — тъжно каза той. — За тях пуйките са свещени. Погребано е с пера, за да полети към другия свят.

При вида на останките Петнистия орел си спомни за деня, в който разбра за смъртта на Сладката гълъбица и за съдбата на нейното бебе. Изпита благодарност към белите хора, които бяха намерили новороденото и го бяха отгледали като свое. Без тях навярно то щеше да има същата участ като детето, почиващо в плиткия гроб.

Може би бащата щеше да намери жива дъщеря си до тялото на своята съпруга, но това бе малко вероятно. Без храна, изложено на палещите слънчеви лъчи, незащитено от минаващи животни, шансовете на детето да оживее бяха минимални.

— Колко самотно изглежда бебето… — промълви Джолена, натъжена от гледката. — Навярно сърцето на майката се е късало, докато го е погребвала. Не бих понесла смъртта на моето дете.

— То е умряло преди много години — обясни Петнистия орел, който почти бе заринал гроба. — Навярно и майката вече е покойница. Може би гробът й е наблизо. Никога няма да узнаем.

Избърса калта от ръцете си с листа от храстите и се обърна към Джолена, без да го е грижа, че Кърк е достатъчно близо, за да го чуе:

— Ние ще имаме много здрави деца! — Кърк ахна от изумление, но Петнистия орел не му обърна внимание. Не забеляза и гневния поглед на Двата хребета, който яздеше зад фургона. — За нашите деца няма да са необходими гробове, нито за тяхната майка. Ще бъда до теб, когато раждаш. Никога няма да те изпратя далече от нашето село, за да родиш сама.

Очите й се разшириха от ужас.

— Искаш да кажеш, че някои индиански жени напускат селото си, за да родят своето дете? — попита смаяно тя. — Защо съпрузите им го допускат?

— Не мога да преценя дали мъжете са прави, когато се съобразяват с обичаите — отговори индианецът, изправи се и докосна лицето й. — Колкото до нас, когато наближи времето, ще постъпим така, че да няма опасност за теб и за детето. Не ще допусна нещо да заплашва живота ти.

Джолена осъзна, че два чифта очи са устремени в тях, и се изчерви. Отбягна втренчения поглед на Двата хребета, но изгледа Кърк през рамо. Потръпна, забелязала раздразнението на брат си от това, че Петнистия орел така откровено говори за деца. Ето защо побърза да смени темата:

— Студено ми е — прошепна и обгърна раменете си. — Най-добре ще е да се преоблека. — Огледа любимия си от глава до пети. Дрехите му бяха мокри и плътно прилепнали към тялото като втора кожа. Смути се, щом погледът й спря на онази част от анатомията му, където се съединяват бедрата.

Усмихна се смутено и бързо отмести очи, но не достатъчно бързо, защото забеляза развеселения поглед на Петнистия орел.

Той също преоткриваше тялото й. Под плътно прилепналите блуза и пола се очертаваха чувствените извивки на бедрата и гърдите й. Сякаш всяка част от тялото й, докосната от погледа му, се възпламеняваше.

Внезапно Джолена осъзна, че са център на внимание. Всички вече се бяха върнали в своите фургони и очакваха командата на Петнистия орел да продължат пътуването. Ето защо побърза да се обърне с гръб към него и понечи да се качи в каруцата.

Дъхът й спря, когато той неочаквано я хвана през кръста и й помогна.

Искаше й се да му изкрещи, че моментът не е подходящ да демонстрира близостта помежду им, ала усети, че се разтапя в ръцете му. Страхуваше се, че учестеното дишане и блясъкът в очите разкриват истинските й чувства.

Отново погледна Кърк и разбра, че той навярно не ще допусне да се зароди любов между нея и красивия индианец. Страхуваше се от скорошен скандал и не искаше да възникне неприязън между мъжа, с когото бе отрасла, и този, когото обичаше и с когото искаше да прекара живота си.