Каси Едуардс
Дива илюзия (33)

Тридесет и трета глава

Джолена се опита да заспи, но разбра, че е невъзможно. През цялата нощ заедно с Лунното цвете бяха приготвяли специалната храна за Петнистия орел. Момичето я учеше как да сготви различните видове месо, които Джолена не познаваше. Ярките утринни лъчи на слънцето проникваха през димния отвор в колибата на Кафявия лос, където ухаеше на отбрани ястия, приготвени от неговите запаси — питки от най-качественото бизонско месо, бизонски език и рибици — деликатес за племето Черните крака.

— Виждам, че дъщеря ми вече е готова да занесе ястията на мъжа, който скоро ще стане неин съпруг — отбеляза Кафявия лос. Приближи до огъня, протегна се и се прозина. Кимна одобрително на Лунното цвете и продължи да разговаря с Джолена. — Навярно на Петнистия орел никога не е устройван такъв пир, какъвто ще му поднесеш днес.

Младата жена се усмихна и го прегърна.

— Никога не съм била толкова напрегната. Не мога да повярвам, че днес ще се омъжа за Петнистия орел. Дали не сънувам?

— Дори да е сън, той е хубав, нали? — дяволито се усмихна старецът, протегна ръка и приглади косата й, паднала върху челото.

— О, да — отвърна Джолена и плесна с ръце. — Всичко е чудесно. Всъщност се радвам, че не е сън.

— Шатрата, която си направила за моя зет, е много красива. — Кафявия лос седна на кушетката, покрита с меки кожи. — Остави ли вече там своята сватбена премяна?

— Да, татко — отвърна Джолена и погледна към Лунното цвете, която побърза да сипе яхния от бизонско месо на стареца. — Готова съм да занеса храната на Петнистия орел. Мислиш ли, че вече е станал?

Баща й пое подадената му чиния и я погледна учуден.

— Дали е станал? Дъще, съмнявам се, че изобщо е мигнал!

— Джолена припряно приглади косата си и едва сега забеляза петната по полата си. Обърна се разтревожена към Лунното цвете:

— Навярно ще е най-добре да се изкъпя в реката и да се преоблека.

— Изкъпи се, преди да облечеш сватбената си премяна — тихо предложи момичето, — за да миришеш на чисто и да си свежа, когато по-късно отидеш при съпруга си. Това ще стане, след като преместиш своята шатра отвъд селото, близо до гората. Там ще се уедините далеч от любопитните очи и от подслушващите уши.

— Трябва ли да премествам шатрата, след като изгубих толкова време да я издигна — озадачено попита Джолена. — През цялата нощ подклаждах огъня, за да е топло и уютно, когато дойде Петнистия орел. Исках всичко да бъде наред. Защо трябва да я местя?

— Оказана ти е голяма чест, като са ти разрешили да издигнеш шатрата насред селото — обясни Лунното цвете. — Само важните хора издигат там сватбеното си жилище. Един ден Петнистия орел ще стане вожд. Ти си направила за него чудесна шатра, с която той ще се гордее. А има и друго значение, което ще разбереш по-късно.

Отначало Джолена си бе помислила, че усилията й да направи сватбената шатра са отишли напразно, но сега осъзна, че се е лъгала.

— Твоят воин не бива да чака прекалено дълго ястието, приготвено от неговата любима — напомни й Кафявия лос. — Върви при него, Джолена. Придружи я, Лунно цвете. Вземете храната и я занесете на храбреца, който скоро ще се ожени. Джолена кимна. Сърцето й се разтуптя, докато подреждаше разнообразната храна в кошницата. След като Лунното цвете се приготви, двете излязоха от колибата. Утринта бе чудесна, повяваше тих хладен ветрец, а небето бе синьо. В гората запяха събудилите се птички.

Джолена вървеше до Лунното цвете с гордо вдигната глава и с разтуптяно сърце. Ръцете й трепереха. Усещаше любопитните погледи, вперени в нея. Чуваше шепненето на хората, които се тълпяха около тях двете, за да наблюдават началото на сватбената церемония. Усети, че се изчервява. Все повече мъже и жени прииждаха и я оглеждаха, а децата се кикотеха.

Джолена се престори, че не се притеснява от погледите им, и отправи взор към колибата на Петнистия орел. Сърцето й заби по-силно, когато тя забеляза, че млад боец държи повдигнато платнището на входа.

Тя ускори крачките си, защото съжали бедния момък — кой знае колко време я бе очаквал.

Щом стигна до колибата, усмихната благодари на красивия младеж и влезе вътре, последвана от Лунното цвете. Примря, когато видя Петнистия орел. Той седеше до огъня само по къси бричове, със скръстени крака и ръце, опрени на коленете.

Когато любимият я погледна и изкусително й се усмихна, тя почти залитна от силната страст, пламнала между тях.

Трябваше да преглътне, за да се успокои и да продължи да прави това, което се изискваше от нея, преди да станат съпрузи. През дългата напрегната нощ, когато приготвяше храна за Петнистия орел, мислеше единствено за това, че ще бъде негова съпруга.

Копнееше крадешком да се промъкне в колибата му и да се сгуши до него. Искаше й се любимият да я държи в прегръдките си и да й нашепва нежности.

Ала в момента имаше по-важна работа. Последва Лунното цвете и сложи ястията пред Петнистия орел. Той безмълвно започна да се храни; избягваше дори да я погледне, което я обезкуражаваше.

Скоро угощението свърши.

Двете с Лунното цвете излязоха от колибата му и забързаха към дома на Кафявия лос пред погледите на всички обитатели на селото.

Извадиха празните съдове от кошниците и ги измиха в предварително поставения до огнището съд с вода.

Междувременно Джолена наблюдаваше баща си, който очевидно се готвеше да излезе и се чудеше защо е толкова мълчалив.

— Не го разпитвай — прошепна Лунното цвете. Тя миеше съдовете, а Джолена ги избърсваше с ивица еленова кожа. — Моментът сега е тържествен за баща ти и за Петнистия орел. Скоро ще разбереш защо.

С крайчеца на окото си Джолена забеляза, че Кафявия лос излезе от колибата. Продължи да подсушава паниците и да ги нарежда една върху друга. Скоро приключиха със съдовете и ги прибраха.

— Мисля, че вече можем да надникнем навън — каза Лунното цвете, хвана Джолена за ръка и я поведе към входа на колибата. — Погледни към сватбената шатра и виж каква зестра оставя там баща ти.

Младата жена повдигна кожата, закриваща входа. Смая се, когато видя как Кафявия лос дава указания на няколко момъка, водещи петнайсет коня към шатрата, които привързаха на стълбовете, забити в земята.

— Моята зестра? — прошепна Джолена. — И… толкова много?

— А сега се махни от входа — нареди й Лунното цвете, почти насила издърпа Джолена и я накара да седне до огъня. В този миг баща й влезе в колибата, следван от момците, които бяха водили конете.

Джолена смаяна гледаше как Кафявия лос събра своите оръжия — копие, щит, лък и стрели в колчан от кожа на видра, както и бойните си доспехи — шапка, риза и гамаши, украсени със скалпове. Накара момците да изнесат всичко и гордо излезе след тях.

— Отново можем да погледнем — Лунното цвете се засмя и скочи на крака. — Ела Джолена! Виж какво става!

Слисана от всичко, случило се до момента, Джолена стана и отиде до входа. Ахна от изненада, когато видя, че младежите подреждат бойните принадлежности на баща й върху триножници пред нейната шатра.

— Подаръците на баща ти за Петнистия орел доказват колко много уважава зет си — обясни Лунното цвете. — Много! Виж какво дава! Подарява му всичко, което е било ценно за него.

Петнистия орел наблюдаваше от своята колиба, затрогнат от даровете на стареца. Няколко воина до него чакаха разпорежданията му, за да отнесат неговите подаръци на Кафявия лос. Вече бе решил, че ще подари на тъста си двойно повече коне от дадените като зестра на Джолена.

— Вървете — нареди им той. — Вземете конете пред шатрата на жена ми и ги отведете в моя обор, а бойното снаряжение на баща й занесете в колибата ми. Изберете трийсет от най-хубавите ми коне и ги закарайте прел дома на Кафявия лос.

Щом старецът и придружаващите го младежи оставиха подаръците за младоженеца и напуснаха сватбената шатра, Петнистия орел излезе от дома си усмихнат, с гордо вдигната глава, и се отправи към нея.

Когато влезе вътре, завари да гори огън, а около него бяха постлани меки кожи. Както повеляваше обичаят, той седна в дъното на шатрата и зачака идването на жена си.

В далечината монотонно забиха барабани. Жените запяха, а децата весело подвикваха — това бе началото на празничния ден за цялото племе.

Петнистия орел се усмихна и скръсти ръце на голите си гърди. Наслаждаваше се на всяка минута от този ден — ден, който бе очаквал цял живот!

Засмени, Джолена и Лунното цвете побягнаха към реката. Намериха закътано място, където да се изкъпят, съблякоха се и едновременно се гмурнаха във водата. Когато изскочиха на повърхността, весело се засмяха и започнаха да се пръскат една друга. След като излязоха от реката, Лунното цвете бързо се приготви и помогна на Джолена да облече сватбената премяна на своята майка, която бяха взели от шатрата преди изгрев-слънце.

Дрехата й стоеше прекрасно и подчертаваше чувствените извивки на тялото й Лунното цвете разреса косата й, силете я и я закичи с маргаритки.

Накрая постави на ушите й седефени обеци. После отстъпи крачка назад, за да я огледа. Засмя се и заяви:

— Зъбите от лос, с които е украсена твоята рокля, струват около два хубави коня. — После изрече напълно сериозна: — Ти си прекрасна булка.

Очите й се насълзиха при мисълта, че самата тя вече два пъти бе лишена от възможността да изживее всичко това.

— Чувствам се прекрасно — прошепна Джолена с разтуптяно сърце. — Какво трябва да правя сега? Толкова съм развълнувана, Лунно цвете! Струва ми се, че ще припадна.

— Върви при Петнистия орел тихо отговори момичето. — Той те очаква в шатрата.

— Нима? — възбудено възкликна Джолена. Ударите на сърцето й отекваха в ушите. — Мислиш ли, че е харесал шатрата?

— Разбира се, щом ти си я правила — успокои я Лунното цвете и я прегърна. — Върви. Бъди щастлива.

Джолена се разплака от радост. Освободи се от прегръдките на момичето, обърна се и тръгна с отмалели колене към шатрата, където я очакваше нейният любим. Чувстваше се така, сякаш се бе отделила от тялото си и наблюдаваше някаква непозната жена, изживяваща блажено щастие.

Погледна усмихната към небето и промълви:

— Господи, винаги ще ти бъда благодарна!

Знаеше, че никога няма да отвикне от този навик, наследен от бледоликите. Вярата в нейния бог бе непоклатима в душата й.

Когато наближи шатрата, спря и впери поглед в нея, питайки се дали Петнистия орел я очаква с нетърпение.

Сетне, с гордо вдигната глава, Джолена тръгна напред, като си проправяше път между тълпите индианци, които вече празнуваха.