Каси Едуардс
Дива илюзия (18)

Осемнадесета глава

Следващата сутрин бе мъглива. На слабата светлина предметите придобиваха тайнствени очертания, фургоните се движеха край стръмен склон. Мулетата пристъпваха тромаво и цвилеха, когато каруцарите ги ругаеха и плющяха с камшици над главите им.

Джолена здраво се бе вкопчила в капрата. Обзе я страх, когато черни буреносни облаци затъмниха небето и светкавици започнаха да го прорязват.

— Кърк, задава се страшна буря — наруши тишината тя.

Брат й стисна устни и сърдито погледна към небето.

— Кърк, чу ли какво ти казах? — настояваше Джолена. — Днес като че ли си някъде другаде. Дали не се дължи на падането ти?

Тя разгледа подутината на тила му. Навярно главата го болеше, но въпреки това Кърк не позволи на Петнистия орел да сложи на раната му билките, които бе събрал в гората. Макар че Джолена още не бе го уведомила за намерението си да остане с индианеца, когато дойде време за завръщане в Сейнт Луис, брат й сякаш се досещаше. Сигурно затова не прие помощта на Петнистия орел.

— Проклета експедиция! — най-после измърмори Кърк и погледна намръщен Джолена. — Омръзна ми. Искам да се върна в Сейнт Луис. И двамата едва не загинахме, докато се опитвахме да уловим дяволската еуфедра. А сега ти си си наумила да хванеш и нимфалида. — Млъкна и я погледна в очите, сетне впери поглед в движещите се пред тях фургони. Джолена тъкмо се канеше да му отговори, когато той продължи: — И ако питаш мен, сестричке, легендите за нимфалидата не са безпочвени. Примами към пропастта и двама ни. Не искам да бъда наоколо, когато тя се появи отново и започне да ни изкушава. — Погледна сестра си и умоляващо рече: — Джолена, нека обърна фургона и да потеглим обратно към Сейнт Луис. Щом татко разбере на каква опасност сме се изложили, за да уловим мечтаната пеперуда, ще оправдае решението ни да се върнем вкъщи.

Джолена промърмори, като го потупа по коляното:

— Това, което преживя вчера, бе страшно. Самата аз изпитах ужас, когато едва не умрях. И двата пъти бе нещастен случай, не деяние на пеперудата. Навярно вече нищо няма да ни се случи.

Дръпна ръката си от коляното му и отново здраво се хвана за капрата, когато колелата попаднаха в дупка на пътя и фургонът опасно се наклони.

— Не мога да се върна в Сейнт Луис, Кърк — промълви тя, принудена да му каже истини, от които ще го заболи. Не можеше повече да продължава играта между тях. Ако той бе решил да се връща, при това скоро, не й оставаше нищо друго, освен да му съобщи, че няма да се качи на парахода с него.

Кърк я погледна изненадано и прошепна:

— Какво… искаш да кажеш?

Младата жена понечи да отговори, но внезапно заваля силен дъжд. Сякаш някой изсипваше огромни кофи с вода върху пътниците.

Когато светкавица разцепи близкото дърво, мулетата обезумяха от страх.

Джолена изпищя.

Животните, теглещи другите фургони, зареваха и се опитаха да побегнат. Каруцарите ругаеха и ги шибаха с камшици, което караше мулетата да опъват още повече поводите.

Осите заскърцаха, когато, ужасени, животните слепешком затеглиха фургоните към ръба на скалата.

Когато се разрази бурята, Петнистия орел бе изостанал от кервана и обсъждаше с Двата хребета плана за деня. Внезапно около тях настъпи пълен хаос.

Потресен, той видя през дъждовната завеса как мулетата тръгват към скалата и фургоните един по един падат в пропастта.

Когато фургонът на Джолена се обърна, той се почувства така, сякаш някой изтръгна сърцето му, но не можа да реагира. Всичко стана много бързо. За един миг изгуби своята любима.

— Нима е възможно? — възкликна Двата хребета, обзет от паника, и сграбчи ръката на приятеля си. — Кажи ми, че не сънувам.

Петнистия орел го отблъсна, пришпори коня си и се втурна към пропастта. Изпитваше много по-голяма мъка, отколкото в деня, когато научи за смъртта на Сладката гълъбица.

Този път той бе загубил своята съпруга. Тя бе неговото бъдеще, майката на децата, които никога нямаше да се родят от тяхната любов.

Сълзи обливаха лицето му. Когато стигна до скалата, скочи от коня, хвана го за юздите и пристъпи. Едва събра смелост да погледне надолу и да види смазаното тяло на любимата си.

Не можеше да си отиде, без да се увери, че тя е мъртва.

Двата хребета бе твърде замаян от случилото се, за да се помръдне. Със затаен дъх гледаше как Петнистия орел направи още една стъпка към ръба на скалата.

Очакваше да чуе отчаяния вик на приятеля си.

Откъсна очи от него и се опита да забрави ужасяващата гледка на фургоните, падащи в пропастта. Огледа се и забеляза, че дъждът почти е спрял. Все още не поглеждаше към Петнистия орел, макар да бе озадачен, че не чу вика на приятеля си, съгледал тялото на любимата.

Това изпълни Двата хребета със слаба надежда — навярно бакърената принцеса все пак не е мъртва и това, което е видял, е било видение, предизвикано от светкавиците и поройния дъжд.

При тази мисъл сърцето му затупка. Реши да слезе от коня и да провери какво се е случило.

Внезапно нещо в близкия храст привлече вниманието му.

— Джолена? — дрезгаво прошепна той, стреснат при вида на една слаба ръка, подаваща се сред зеленината. — Възможно ли е? — промърмори той. Нима е паднала от фургона, преди той да полети в пропастта?

Нямаше търпение да се увери. Понечи да извика на Петнистия орел, но някакво злобно гласче му прошепна, че това е идеалната възможност да осъществи плановете си.

Ако това е Джолена, тя ще му принадлежи.

Ще я отнесе далече и ще излекува раните й. От благодарност тя ще стане негова жена, не на Петнистия орел.

Замаян от тази мисъл, скочи на земята и хе втурна към храста. Пристъпи зад него и отмаля, като видя Джолена в безсъзнание, но жива.

Усмихна се, осъзнал, че състоянието на Джолена му дава възможност да постъпи както желае. Ще я отвлече, преди тя да предупреди Петнистия орел за измяната на неговия приятел. Дори не се замисли за последиците от своята постъпка.

Тя ще бъде негова, а това оправдаваше всички средства. Вдигна я и я понесе към коня си. С крайчеца на окото си видя как Петнистия орел, коленичил на ръба на скалата, се моли за душата на своята жена. Двата хребета сложи Джолена напряко на седлото и се метна на коня.

Без да изпуска от погледа си своя приятел, той прегърна Джолена, взе юздите и подкара коня.

Мекият мъх заглушаваше звука от копитата на животното. Сърцето на индианеца лудо биеше. Бе щастлив. Знаеше къде ще отиде. Ще отведе Джолена в пещерата, за която никога не бе споменал пред Петнистия орел, нито пред някого друг. Тя бе скривалището му. Там играеше като дете и се молеше, когато порасна.

Единствено с Джолена щеше да сподели своята тайна.

Щом навлезе в сянката на гората, облекчено въздъхна. Пришпори коня и се понесе напред. Стана му много приятно, когато Джолена изстена и се размърда в ръцете му. Подробно разгледа лицето й. Стори му се, че сега, когато я държеше в ръце, красотата й бе по-различна отпреди.

В изражението на заспалата Джолена откри слаба прилика с изражението, което толкова често бе виждал на лицето на своя баща по време на сън.

Имаше чувството, че тя се усмихва в съня си.

Двата хребета се удивяваше на тази отличителна черта на баща си. Той бе така сърдечен и внимателен с всеки, дори с непознати, че неговата доброта се изписваше на лицето му даже докато спеше.

Това откритие го накара да изтръпне от странно предчувствие, но младежът го отхвърли с насмешка. Макар и индианка, което се виждаше от нейните черти, тази жена не бе роднина на никого от неговите познати.

Със сигурност Джолена не бе дъщеря на неговия баща!

Внезапно си спомни разказа за първата жена на Кафявия лос и за изчезналото бебе. Никой досега не бе видял детето и не се знаеше дали е момче или момиче, бе неизвестно дали то е още живо.

„Това не е дъщерята на баща ми“ — опитваше се да убеди себе си той.

Тази жена се усмихваше в съня си, тъй като бе мила и внимателна с всеки.

Джолена ще бъде негова съпруга дори ако се наложи той да измени на приятеля си, за да спечели любовта й.

Хванал здраво девойката, сякаш от това зависеше животът му, Двата хребета препускаше неуморно. Надяваше се да стигне пещерата, преди Петнистия орел да научи за предателството му.

 

 

Петнистия орел подробно оглеждаше терена. Сърцето му се сви от мъка, когато видя смазаните човешки тела и отломки от фургоните, разпръснати навсякъде. Не можеше да разпознае мъртвите, преди да ги огледа отблизо.

Бавно се изправи на крака. Измъчен, неспособен да мисли за каквото и да било, освен за обичната жена, той се качи на коня и тръгна да търси пътека, за да слезе в пропастта. Казваше си, че Двата хребета ще му помогне, ала когато погледна към мястото, където стоеше приятелят му, ахна от изненада — младежът бе изчезнал.

— Какво ли го е накарало да ме напусне? — прошепна той. Огледа се с надежда, че ще види Двата хребета, но очакванията му не се сбъднаха.

Недоумяващ и разочарован, той реши да забрави човека, изоставил го в такъв момент, и открил сравнително безопасна пътека, заслиза по стръмния склон.

Хвана здраво юздите и притисна колене в хълбоците на коня си, за да не падне, когато копитата на жребеца се подхлъзнаха по ронливата скала. Решително продължи да слиза, докато стигна мястото, осеяно със смазани тела, разпръснати дневници и останките от фургоните.

Не се чуваше никакъв звук. Дори птичките не пееха. Само слънцето сипеше жар. Очите на индианеца се насълзиха, когато тръгна от тяло на тяло. Дъхът му спираше при вида на тези, които бяха така обезобразени, че не можеше да ги разпознае.

Дрехите на жертвите бяха така разкъсани и потънали в кръв, че едва ли по тях щеше да разпознае любимата си.

Отчаяно извика към небесата, съсипан от мисълта, че Джолена така бързо си е отишла от него.

Продължи да търси. Най-после изгуби надежда да открие сред труповете своята любима и се отказа. Не му оставаше нищо друго, освен да напусне мястото, където е вилняла смъртта.

Не разпозна тялото на Джолена, нито това на Кърк.

Бе невъзможно да ги отдели от другите и да ги погребе. Единственото нещо, което искаше сега, бе да избяга и да заличи от съзнанието си този ужас, макар и да знаеше, че не е в състояние да го забрави.

Щеше да се запечата в ума му завинаги, както листата, вкаменени в скалите.

Покрусен, отново възседна коня си.

С клюмнала глава и опустошена душа се заизкачва по стръмния склон. Навярно Двата хребета го чака горе. Беше невероятно приятелят му да го изостави в такъв момент, когато Петнистия орел се нуждаеше от близък човек.

Най-после конят му стъпи на здрава почва. От едната му страна бе сенчестата гора, а от другата — отвесната скала. Засенчи с длан очите си, за да ги предпази от ослепителните слънчеви лъчи, и се огледа наоколо за своя приятел. Не го видя и гневно стисна зъби. Разбра, че Двата хребета е страхливец, който бяга, вместо да погледне смъртта право в очите.

Опитвайки се да забрави предателството му, Петнистия орел се отправи към своето село, изпълнен с отчаяние.

Никога преди не се бе чувствал толкова самотен. Сякаш за втори път бе изгубил Сладката гълъбица. Знаеше, че никога няма да се съвземе от този удар.