Каси Едуардс
Дива илюзия (4)

Четвърта глава

Три месеца по-късно, областта Монтана

 

Монтана. Безкрайни стръмни гористи хълмове и покрити с цветя планински поляни, където лъкатушещи потоци образуват водопади и сини езера блестят сред тихи долини.

Листата на памуковите дървета шумоляха, полюшвани от вятъра, и сякаш отвръщаха на нежния шепот на ручея, чиито кристалночисти води ромоляха и се плискаха в скалите.

Луната изплува на кадифеночерното нощно небе и огря могилата, покрита със зелени клончета и с диви цветя, сред които изпъкваха белите маргаритки.

Петнистия орел бе коленичил до гроба на Сладката гълъбица. Някакъв безмълвен, непонятен зов го накара да дойде тук. Беше дошъл в момента, когато слънцето залезе зад високите планини. Молеше се и покриваше с цветя гроба на жената, която отдавна бе напуснала този свят, но бе останала в мислите и в сърцето му все така красива, както някога.

Когато тя умря, частица от него отиде в гроба заедно с нея.

Чувствата му към Сладката гълъбица все още бяха толкова силни, че не можеше да сравни с нея никоя жена. Макар и двайсет и осем годишен, прекарваше нощите си сам.

— Петнист орел, ок-ю, ела. Уо-ка-хит, слушай, приятелю. Трябва да тръгваме, за да пристигнем във форт Чене до сутринта — промълви Двата хребета с риск да прекъсне уединението на своя приятел.

Бяха му непонятни чувствата на Петнистия орел към Сладката гълъбица. Шестнайсетгодишният младеж изпитваше удоволствие от компанията на момичета. Красиви негови връстнички бяха споделяли плътските наслади в леглото му. Знаеше, че Петнистия орел не е заклет ерген, но все още не бе избрал спътницата в живота си.

Двата хребета възнамеряваше да направи избора си скоро, за да изглежда по-възрастен и по-мъжествен в очите на своя зрял приятел. Понякога му се струваше, че Петнистия орел изпитва досада от неговото присъствие.

Така се почувства и сега, когато приятелят му го погледна сърдито, задето е прекъснал неговото безмълвно бдение на гроба.

Младежът не се почувства неловко. Беше прав да напомни на Петнистия орел, че закъсняват. Вече трябваше да са на конете си, вместо край гроба на жена, чието сърце и душа принадлежат на друг мъж.

Петнистия орел втренчено погледна Двата хребета. Отдавна бе приел младежа за свой приятел. В началото се забавляваше от момчето, което го следваше по петите. През изминалите години дружбата им укрепна. Младият мъж се възхищаваше от умението на Двата хребета да стреля, да язди и да ловува. Приемаше с усмивка успеха му сред жените. Понякога си мислеше, че в известен смисъл би могъл да се поучи от поведението на приятеля си с момичетата.

Един ден той ще е могъщ вожд. Трябва да е горд и сдържан.

Погледна за последен път гроба, докосна топлата земя, изправи се в цял ръст и се обърна към Двата хребета:

— Прав си. Трябва да тръгваме за форт Чене. Интересно ще е, нали? Кой от нашите хора е виждал някога — как им казваха? — ле-пи-до-пте-рист? Питам се дали тези бледолики са странни на вид, каквато е титлата им?

Засмя се, прегърна през рамо Двата хребета и двамата се отправиха към пасящите наблизо коне.

— Щастлив съм, че ме избра за твой придружител, докато водиш тези хора. Ще им помагаме да се пазят от отстъпниците от племето крий, докато търсят рядката пеперуда, която си забелязал в този край — отвърна Двата хребета. Той се възхищаваше и малко завиждаше на приятеля си, който щеше да е вожд след своя баща. — Ще ме научиш на много неща по време на пътуването. Това, което вече знам от теб, ме прави привлекателен за жените.

— Един ден ще видиш, че животът е хубав както с жените, така и без тях — засмя се Петнистия орел. — Щом намериш своята жена и заживееш с нея, ще имаш други цели пред себе си. Тя ще запълва нощите ти и през деня няма да местиш поглед от една жена на друга и да копнееш за всяка от тях. Ще станеш мъж. Ще завиждат на съпругата ти за подвизите, които ще извършиш като достоен воин на нашия народ.

— Да, скоро ще избера жената, която ще стопли моето легло през нощта и ще озари палатката ми със своята усмивка. Мисля, че Лунното цвете е подходяща за мен. Ти също трябва да постъпиш така. Не искаш ли да имаш син и да го научиш на всичко, което знаеш? Но за да го постигнеш, трябва първо да се ожениш.

— Не е необходимо да ми казваш какво да правя, за да имам синове — сърдито отвърна Петнистия орел, ядосан от нахалството на младежа. — След време и аз ще имам в ръцете си жена, която ще сгрява моите нощи. Досега никоя не ме е заинтригувала.

— С изключение на първата съпруга на баща ми — осмели се да каже Двата хребета и предпазливо погледна своя приятел.

— Внимавай какво говориш! — озъби се Петнистия орел. Замълча, сетне продължи: — Тогава бях момче, но чувствата ми към нея бяха такива, каквито мъж изпитва към жена. Но аз не ги показвах. Все още я обичам и скърбя за нея повече, отколкото твоят баща.

— Той много е тъгувал за Сладката гълъбица и се е оженил скоро след смъртта й, защото не е могъл да понесе болката и самотата — защити младежът баща си, Кафявия лос. — И ако не беше се оженил за моята майка, ти нямаше да имаш най-добрия си приятел, който е с теб навсякъде. Щеше да си тъжен, нали?

— Не, защото, ако не беше се родил, нямаше да мисля за теб — сухо обясни Петнистия орел.

— Така е — замислено отвърна Двата хребета. След това широко се усмихна на своя приятел. — Радваш се, че баща ми се е оженил повторно и има син, нали?

— Да, това ме прави щастлив. — Разговорът събуди спомените му отпреди осемнайсет години. Тогава Кафявия лос имаше друго дете. То бе откраднато от мъртвата му майка и никой не го видя.

Петнистия орел мислеше често за това дете. Чудеше се дали е момче или момиче. То щеше да е природен брат или сестра на Двата хребета. Дали приятелят му знаеше за детето? Никога не беше го питал.

Бащата, Кафявия лос, трябваше да каже истината на сина си.

Стигнаха до мястото, където пасяха конете им. Петнистия орел извика своя черен жребец с бяло петно и се метна на седлото.

Двата хребета възседна широкоплещестия си петнист кон.

— Да тръгваме! — извика Петнистия орел и заби петите си в мускулестите хълбоци на коня. Вятърът развяваше ресните на панталоните и на ризата му от еленова кожа, докато той яздеше в бърз галон в лунната нощ. Редом с него препускаше приятелят му.

На зазоряване съзряха форт Чене и високата ограда, която го заобикаляше. Вниманието им бе привлечено от огромния параход, плаващ по Мисури, с висок, бълващ пушек комин. Около парапета на горната палуба имаше много хора, очакващи спирането на парахода в Монтана.

Двата хребета дръпна юздата и спря коня. Смръщи чело, посочи към парахода и учудено запита:

— Това не е ли нещо като кану? Твърде голямо е. И превозва толкова много хора…

Петнистия орел спря коня си до приятеля си, но не проговори. Мислеше за Сладката гълъбица. Предполагаше се, че детето й е взето от тези, които са пътували с големия речен параход преди много години.

Реши да не мисли повече за това.

Отдавна баща му бе сключил мир с белите хора. Беше изкопал дупка в земята, в която племето Черните крака зарови своя гняв. Вече не воюваха. Вождът се отнасяше миролюбиво с белите хора.

Другите индиански племена, с които си съперничеха, бяха техните най-големи врагове. Благоприятно влияние върху дружбата на Черните крака с белите хора оказва общуването с ловци на бобри, които бродеха в техните планини. Петнистия орел реши да живее в мир с бледоликите. Разбра, че е важно да спечели благоразположението на хората, на които принадлежеше бъдещето.

Много воини от племето спасяваха живота на емигрантите, като ги превежда през областта и ги защитаваха от враждебно настроените индианци. Така и Петнистия орел се съгласи да закриля от племето крий хората, които пристигаха сега с речния параход.

Нямаше да му е трудно, защото достатъчно добре говореше английски. Бе в близки взаимоотношения с хората от форта.

Каза си, че твърде дълго гледат големия речен параход. Заби пети в слабините на коня си и се понесе към форта, последван от своя приятел.

— Има много красиви бели жени — промълви Двата хребета и дяволито се усмихна на Петнистия орел.

— Твоята работа е да разузнаваш, не да гледаш жените — отвърна младият мъж и сърдито погледна своя приятел. Влечението на Двата хребета към жените щеше да му донесе някоя неприятност.

Мълчаливо приближаваха към мястото, където корабът щеше да акостира.

 

 

Облегната на парапета, Джолена приглади с ръка разрошената си от вятъра коса, изцяло погълната от приближаването на парахода към брега.

Въздухът бе чист, слънцето — жарко.

Развълнува се от красотата на един петнист орел, който величествено се рееше в небето. Видяла бе много природни чудеса по време на дългото уморително тримесечно пътуване. От Сейнт Луис сега ги деляха повече от три хиляди километра. Бяха прекосили прерията, чието еднообразие се нарушаваше само от няколко избуяли гори по брега на реката и от потоците, вливащи се в нея. Видяла бе елени и антилопи, бизони и най-различни птици с изумителна окраска.

От време на време ахваше при вида на някоя прелитаща пеперуда, бързо отнасяна от вятъра.

Това й напомняше за целта на нейното пътешествие до Монтана, но дълбоко в себе си знаеше, че истинската причина е да последва зова на своите сънища.

Надяваше се да намери щастието си.

Скоро големият параход влезе в пристанището. Широкото дървено мостче бе спуснато на няколко крачки от форт Чене, който заемаше територия от три хиляди квадратни метра и бе от съществено значение за държавата. В него се помещаваше един от пунктовете на Америка Фър къмпани.

Още преди да си поеме дъх, Джолена, заедно с другите учени от групата, бе повлечена от блъскащите се хора, нетърпеливи да слязат на брега. Натоварена с пътни чанти, натъпкани с изследователски материали и със списания, тя тромаво си проправи път през тълпата.

Петнистия орел и Двата хребета оставиха конете си в двора на форта, застанаха на брега и любопитно наблюдаваха слизащите хора. Вниманието на младия мъж бе привлечено от една жена с дълга до кръста черна коса, нетипична за бяла жена. Сладката гълъбица имаше такава коса — дълга и по-черна от въглен. Не разбираше как е възможно една бледолика да прилича на жена от племето Черни крака.

Продължи да я наблюдава. Присви очи, когато един бял мъж застана до нея и взе багажа й. Сигурно беше неин брат, защото изглеждаше твърде млад за съпруг. Но косата му бе с цвят на пшеница, съвсем различна от нейната.

Интересът на индианеца растеше. Нещо го заставяше да продължи да я наблюдава. Най-после видя лицето й. Тя въобще не бе бяла жена. Цветът на кожата и чертите й бяха индиански.

И това не бе всичко.

Задуши се от вълнение, поразен от приликата между тази жена и Сладката гълъбица. Стоеше безмълвен, вцепенен.

Спомени нахлуха в съзнанието му и той се пренесе в своето детство, когато бе запленен от по-възрастната от него жена.

Сякаш отново стана юноша, увлечен по красивото лице на Сладката гълъбица.

Бе необичайно да види индианка, която общува с белите хора и е облечена като една от тях.

Продължи да се взира в нея, обзет от вълнение. Ударите на сърцето отекваха в ушите му.

Тази жена с изключително интелигентен поглед и черни очи излъчваше естествена, завладяваща красота. Изразителното й лице подсказваше, че е способна да изпитва силна скръб.

Приликата й със Сладката гълъбица бе очебийна. И тя имаше коси, по-черни от въглен, падащи до тънкия кръст и изящни съвършени черти на лицето с бакърен цвят като неговото.

Дланите му се изпотиха и гърлото му пресъхна, когато той дойде до единственото възможно заключение. Тя трябва да е отдавна изчезналото дете на Сладката гълъбица.

Всяка черта на лицето й му напомняше за нея.

Джолена въздъхна от облекчение, след като Кърк пое тежкия багаж, от който ръцете я боляха. Усмихнато се обърна към брат си:

— Благодаря ти за помощта. Не бях в състояние да направя една крачка, ала не можех да оставя чантите и всеки да се спъва в тях.

— Дойдох на тази експедиция, за да се грижа за теб, сестричке — отговори Кърк, — и ще го направя. Нека само някой да те погледне накриво и ще се разправя с мен…

Джолена погледна пистолета в кобура с надеждата, че самоувереността на брат й не се дължи на оръжието. Той не бе човек на действието. Твърде дълго време беше живял сред книгите, за да стане изведнъж мъж, който опитно борави с оръжие и говори без страх в случаите, когато би трябвало да мълчи.

Страхуваше се за брат си повече, отколкото за себе си в тази странна, опасна страна.

Забързаха към форта. Джолена се стремеше да върви в крак с Кърк. Изведнъж се спъна. Имаше чувството, че някой я наблюдава. Усещаше огъня в нечии изгарящи я очи.

Изостана малко след Кърк, спря и се обърна. Пребледня. Широко отвори очи и краката й отмаляха, когато видя индианския воин, втренчил в нея черните си очи.

Ахна и притисна ръка към устата си. Колкото повече го гледаше, усещаше, че той не е обикновен индианец. Бе воинът от сънищата й — висок и строен, с правилни черти и големи, хубави черни очи. Бе с прав и тънък нос, с добре очертани скули и с великолепно развит гръден кош. В дългата му коса, падаща свободно, нямаше украшение. Носеше костюм от еленова кожа с ресни по ръкавите, на рамената и на крачолите.

Ризата му отпред бе ефектно украсена с бродерия, същата като на лентата, придържаща косата му.

С разтуптяно сърце Джолена разбра защо някои наричаха благородните индианци „рицари на горите, на прерията и на планините“. Не бе виждала мъж, по-красив и по-интригуващ от този червенокож.

Тя замига с очи и мъчително преглътна.

Как е възможно да го сънува, щом никога преди не го е виждала?

И този воин носеше отличителна огърлица. Дали не е син на могъщ вожд?

Младата жена бе слисана. Чувстваше се неловко от начина, по който я гледаше индианецът, сякаш виждаше призрак.

Зави й се свят от усещането, че тя също вижда привидение — въображаем образ, който често я спохождаше в съня. Зарадва се, когато Кърк, забелязал изоставането й, спря и се обърна. Тръгна към нея и властно я повлече със себе си.

— Защо гледаш така този индианец? — укорително попита той, ниско наведен до нея, за да не го чуе някой. — Джолена, опасно е да се увличаш в илюзиите си за индианците.

Джолена чуваше гласа му отдалеч и почти не забеляза, че брат й я укорява.

— Кърк, знаеш ли дали този индианец е от племето Черните крака? — попита тя и отново погледна през рамо красивия червенокож мъж. Сърцето й заби по-силно, когато тя видя, че непознатият все още я наблюдава.

— Нямам представа — отговори Кърк. — Мисля, че ти скоро сама ще разбереш. Ако не греша, той е един от водачите, които ще пътуват с нашата експедиция.

Брат й погледна към индианеца. Джолена също се обърна и почувства, че й прималява от новото откритие. Индианецът носеше черни мокасини. Бе от племето Черните крака. Мъжът от нейните сънища? Как е възможно това?

Щом погледите им се срещнаха, Джолена откъсна очи от красивия индианец и се взря в застаналия до него червенокож младеж. Но блестящият поглед на по-възрастния от двамата, неотлъчно прикован в нея, я накара да изтръпне.

— Кърк, и другият ли е водач?

— Сигурен съм в това — отговори Кърк и стисна устните си, разбрал точно от какво трябва да пази сестра си.

Цветът на нейната кожа. Тъмните й коси и очи. Всичко това правеше твърде голямо впечатление на индианците. Със сигурност виждаха, че въпреки облеклото и държанието си, тя не принадлежи към белите хора.

Щеше да стане опасно, ако разберат, че е родена в този район.

 

 

Двата хребета не откъсваше поглед от Джолена, докато тя забързано вървеше към входа на форта. Бе завладян от нейната красота и знаеше, че Петнистия орел изпитва същото.

И никак не бе чудно!

Тази жена с кожа на индианка и с дрехи на бяла бе така загадъчна!

Скоро той ще знае повече за нея! Забрави младото момиче от селото, което ухажваше. Лунното цвете не можеше да се сравнява с тази тайнствена красавица.

Изведнъж реши — ще изпревари Петнистия орел и ще я вземе за своя жена.

И в никакъв случай няма да покаже на другаря си, че изведнъж се е увлякъл по червенокожата принцеса. Щеше да е страшно, ако заради една жена двама приятели се превърнат във врагове, но той копнееше да я има на всяка цена.