Каси Едуардс
Дива илюзия (17)

Седемнадесета глава

На другия ден фургоните продължиха пътя си. Джолена бе нетърпелива както никога досега.

„И защо да не съм — спореше със себе си тя, — когато само след няколко дни навярно ще срещна истинския си баща?“

Колко лесно би било да се откаже от експедицията и да започне нов живот, вместо да чака, докато постигне онова, което си бе наумила, за да зарадва своя болен бял баща.

Бе трудно да седи до Кърк, сякаш нищо не се е случило, докато мислено отброяваше всяка минута, доближаваща я до момента, когато ще се сбогува с брат си.

Знаеше, че той няма да я пусне лесно. Навярно ще се опита да я разколебае, разказвайки й за живота, който я очаква в индианското село.

Навярно много от аргументите му ще бъдат основателни. Досега бе живяла в разкош, а една индианска колиба съвсем не можеше да й предложи това.

Присъствието на Петнистия орел щеше да компенсира всичко останало, но тя се страхуваше, че не ще успее да убеди брат си. Понякога той бе по-упорит от нея.

— Какво си се умълчала? — Кърк поотпусна юздите и я погледна изпитателно. — За какво мислиш? — Намуси се, когато тя леко се усмихна, но остана безмълвна. — Защо ли те питам — сърдито продължи той, — след като вече знам отговора? — Погледна към Петнистия орел, който яздеше великолепния си жребец на няколко метра пред тях, после отново сърдито се обърна към сестра си и процеди през зъби: — Той е причината за твоето странно поведение. Влюбена си в него, нали?

— Кърк, не бива да се караме — смутено отвърна тя. — Бъди нащрек, докато минаваме през гората. Бих искала днес да намеря рядката пеперуда, за да…

Овладя се навреме, преди да каже това, което сърцето й подсказваше.

— За да направиш какво? — попита той намръщен.

Джолена тръсна глава.

— Кърк, престани да ме дразниш с въпросите си! Ще направиш така, че да пропуснем двете пеперуди, които търсим.

— Две пеперуди? — той отново впери поглед напред. Юздите изплющяха по гърбовете на мулетата, теглещи техния фургон. — Сега търсиш две пеперуди, не само еуфедрата, така ли?

— Интересува ме и нимфалидата. — В този момент Джолена бе готова да пренебрегне предупреждението на Петнистия орел, че пеперудата носи нещастие.

Действително, тя бе паднала от скалата, докато преследваше насекомото, но бе абсурдно да повярва, че нарочно е била примамена от пеперудата.

Сега повече от всякога искаше да я притежава. Докато баща й я разглежда с възхищение, Кърк ще му разказва легендата на нея.

Но след като размисли, се усъмни дали брат й ще каже на Брайс Едмъндс за инцидента. Той изобщо не се опита да я спаси. Не би признал заслугата на Петнистия орел, превърнал се в най-големия му враг, след като бе отнел Джолена от него и от баща му.

— Мисля, че е по-добре да съсредоточиш вниманието си върху нещо друго, не върху проклетата пеперуда — измърмори Кърк. — Никога няма да забравя, че тя е причината да паднеш от скалата. — Погледна я смутено и колебливо продължи: — Трябваше да се опитам да те спася. Но краката ми сякаш бяха приковани към земята. Сърцето ми затупка така силно, че ми се зави свят… сигурно щях да падна, ако бях направил дори крачка напред. Знаеш, че се плаша от височината, сестричке.

Джолена се поколеба, ала никакво извинение не можеше да компенсира това, че не се опита да я спаси.

Но тя не бе злопаметна, ето защо го потупа по коляното и промърмори:

— Да, знам. Да не говорим повече по този въпрос, нали съм жива — това е най-важното.

Кърк преглътна, кимна, след което двамата замълчаха, фургонът тромаво се движеше по пътя.

Макар че наближаваше пладне, в гората цареше полумрак. Слънчевите лъчи с мъка проникваха между преплетените клони и се сливаха със сивата мъгла, като придаваха плътност на сенките и превръщаха предметите в привидения.

Когато керванът излезе от гората, мъглата започна да се разсейва и Джолена съзря синьото небе.

Въздъхна от удоволствие пред красивата гледка. Долината, през която пътуваха, бе освежена от нощната роса и тревата блестеше, сякаш бе току-що набола. Въздухът бе кристалночист. Птици кръжаха в небето, издаваха странни звуци и крилата им хвърляха сенки на земята.

Постепенно пътят стана по-стръмен и по-тесен, фургоните се заизкачваха все по-нагоре през каньона. Джолена се въодушеви, защото наоколо съзря прелитащи пъстроцветни пеперуди. Междувременно облаците се разпръснаха и светлината стана по-ярка.

След миг сърцето й сякаш спря да бие, тъй като тя зърна ненадейно появилата се еуфедра.

— Кърк, спри! — извика тя и лудешки размаха ръце. — Видях я!

Брат й дръпна юздите с очевидно нежелание, фургонът бе спрял на опасно място. От едната му страна се извисяваше отвесна скала, а от другата имаше пропаст. Пътеката бе толкова тясна, че край фургона едва би успял да се промуши човек.

Джолена вече бе приготвила мрежата за пеперуди и извика на Кърк:

— Вземи стъкленицата и ме следвай! Очите й блестяха от възбуда. Ако улови тази пеперуда, няма повече да мисли за другата. Днешният ден ще бъде последният от експедицията, а утре… о, утре ще отиде при своя истински баща и ще му открие коя е. Ще бъде с кръвните си роднини!

— Сестричке, това е неразумно — отговори брат й, без да се помръдне. — Мястото не е подходящо за ловене на пеперуди.

— Кърк, видях я — настояваше Джолена, ядосана от поредната проява на неговото малодушие. — Вземи стъкленицата и да вървим!

На няколко сантиметра от нея прелетя друга пеперуда — беше нимфалида и сякаш отново я примамваше. Джолена се сепна, краката й се подкосиха.

— Ще хвана и тази — заяви тя, скочи от капрата и стъпи на каменистата пътека. Не смееше да погледне надолу, защото знаеше, че ще й се завие свят.

Погледна Кърк и си спомни, че той се страхува от височини. Ето защо побърза да го предупреди:

— Не слизай откъм твоята страна. Аз ще дойда.

— Това е дяволски неразумно — заспори Кърк, макар да знаеше, че не му остава нищо друго, освен да я последва, за да не изглежда отново страхливец в очите й.

Пресегна се зад капрата и взе стъкленицата, в която имаше парче памук, напоено с алкохол. Слезе от фургона, като не преставаше да мърмори, сетне тръгна след Джолена. Докато вървеше, погледна през рамо към другите лепидоптеристи, които размахваха мрежи и улавяха всякакви пеперуди, с изключение на тези, които сестра му бе решила да хване.

Внезапно Джолена извика:

— Ето я там! — И посочи стръмната скала, издигаща се над тях. — Трябва да се покатеря горе и да я хвана.

Петнистия орел намръщено наблюдаваше сцената. Съзнаваше, че ако прояви своята загриженост към Джолена, на Кърк ще му бъде неприятно.

За да не я постави в неудобно положение, предпочиташе да не се намесва. Но когато чу, че Джолена се кани да се покатери по скалата, той не се сдържа и я последва.

— Пази коня ми! — извика на Двата хребета и му подаде юздите.

Приятелят му също наблюдаваше индианката с интерес. Не му допадна идеята, че Петнистия орел ще се прослави още веднъж, като я спаси от явна смърт. Ако тя опита да се покатери по скалата и изгуби равновесие, ще падне на тясната пътека или ще полети надолу и ще намери смъртта си в пропастта.

Петнистия орел се приближи до Джолена и я сграби за ръката, за да я спре.

— Не мога да ти позволя да се погубиш — заяви той, без да обръща внимание на смръщените лица на белокожите, които го наблюдаваха. — Твърде опасно е.

Джолена го погледна изненадана. Не допускаше, че той ще издаде пред другите колко близки са станали.

Но като техен водач, Петнистия орел бе длъжен да се грижи за участниците в експедицията. Младата жена се надяваше, че те ще изтълкуват властното му поведение, присъщо на любовник, като обикновена загриженост за безопасността й.

Разярен, Кърк изгледа намръщено Петнистия орел, след което извърна очи към Джолена. Очевидно, между индианеца и нея се бе зародила любов — това разкъсваше сърцето му и го подтикна да постъпи така, както при други обстоятелства никога не би се осмелил.

Остави стъкленицата и грабна мрежата от ръцете на Джолена, сетне решително заяви:

— Ще хвана и двете пеперуди вместо теб. Тя понечи да го спре, но Петнистия орел я задържа.

Нимфалидата прехвръкваше все по-нагоре към върха на скалата. Джолена затаи дъх. Изведнъж я обзе страх и сърцето й лудо заби. Проклетата пеперуда отново примамваше, но този път обект на нейната магия бе Кърк.

Навярно имаше нещо вярно в легендата, че тя носи нещастие. При мисълта за това тръпки побиха младата жена.

— Кърк, недей! — извика тя, но бе късно. Той вече се катереше по скалата. С едната ръка опипваше къде да се хване, а с другата стискате мрежата.

Останала без дъх, Джолена гледаше как Кърк се изкачва все по-високо, вперил поглед в нимфалидата, прелитаща около него.

— Проклето насекомо! — извика той. — Как мога да я хвана, като се опитва да кацне на носа ми?

Пеперудата продължаваше да пърха с крилца около главата му. Сърцето на Джолена се сви, когато видя как за момент Кърк забрави, че се държи за скална издатина. Той инстинктивно замахна към пеперудата, политна назад и се стовари върху каменистата пътека. Главата му се удари с тъп звук.

— О, господи! — ужасено прошепна младата жена.

Изтръгна ръката си от хватката на Петнистия орел, втурна се към Кърк и падна на колене до него. Стреснато притисна длан до устните си, забелязала кръвта, процеждаща се на тънка струйка от ъгъла на устата му. Брат й не се помръдваше. Мъртъв ли е, или е изпаднал в безсъзнание? Скоро ли ще се съвземе?

Сълзи потекоха по лицето й. Почувства се виновна, че напоследък го избягваше, за да не слуша безкрайните му лекции против индианците.

— Кърк! — ридаеше тя. Понечи да положи главата му в скута си, но в този момент Петнистия орел коленичи до нея с манерка в ръка.

Джолена безмълвно наблюдаваше как индианецът изля водата върху главата на Кърк и възкликна щастливо, когато брат й отвори очи и протегна ръка, за да опипа подутината на тила си.

— Какво стана? — попита той, втренчил очи в Джолена. После погледът му се прехвърли върху Петнистия орел, който завинтваше капачката на манерката.

Без да му отговори, Джолена се наведе, прегърна го и зарида, притиснала главата му до гърдите си.

— Слава богу, че си жив! Тази проклета пеперуда! Не искам вече да я виждам, камо ли пък да се опитвам да я уловя. Кърк, сигурна съм, че те подмамваше към смъртта.

Брат й се измъкна от прегръдката й и седна на земята.

— Глупости! — промълви той, макар че потръпна при спомена за пеперудата, която сякаш нарочно го изкушаваше. — Пеперудите нямат логическо мислене. Нещо я е уплашило, за да кръжи така около мен. Това е всичко.

Джолена внимателно го хвана за лакътя и му помогна да се изправи, после промълви:

— Добре ли си? Падането ти бе страхотно!

Кърк я погледна усмихнат.

— Май си заслужаваше. Изглежда, сестра ми се върна при мен.

Джолена се усмихна сдържано — знаеше, че скоро завинаги ще се разделят.

Дори когато продължиха пътя си и привечер спряха за нощувка, Джолена продължи да го обгражда с внимание. Бе благодарна, че той е жив, и се чувстваше гузна, че скоро ще го изостави. Но засега се опитваше да компенсира всичко наведнъж с отношението си.

— Изпий още едно кафе — каза тя, като му подаде тенекиеното канче. Кърк се бе облегнал на дънера на едно дърво и се взираше в угасващия огън. — Мога ли да направя нещо друго за теб? Има още от задушения заек. Искаш ли малко?

— Сестричке, седни до мен — промълви Кърк. — Единственото нещо, от което се нуждая, си ти.

Джолена повдигна дългата си пола и се отпусна до брат си. Той я прегърна през кръста и я притегли към себе си. Седяха безмълвни и наблюдаваха огъня, както правеха като деца пред каменната камина в елегантната всекидневна в дома им в Сейнт Луис.

— Бяхме толкова близки — промълви Кърк с хрипкав, тъжен глас. — Помниш ли как си разказвахме сънищата? Искаш ли отново да ги споделиш с мен, сестричке? Аз… имам чувството, че ще те изгубя. С всеки изминат ден усещам, че все повече ми се изплъзваш, откакто дойдохме сред земите на твоите прадеди. — Хвана ръката й и я стисна здраво. — Господи, Джолена, не позволявай това да се случи! Независимо от цвета на твоята кожа, ти си моята сестра. Моята най-добра приятелка.

— Знам — отвърна Джолена и се сгуши в него. — Знам, Кърк.

Сетне го прегърна така, сякаш й бе за последен път. Искаше да му прошепне, че съжалява за взетите решения, които щяха да го огорчат. Копнееше да го помоли за повече разбиране, но усещаше, че моментът не е подходящ, ако въобще можеше да намери подходящ момент за подобен разговор.

Петнистия орел наблюдаваше, но не изпитваше ревност от това, че тя е в обятията на друг мъж. Той виждаше отчаянието в прегръдката на брата и сестрата.

И разбираше причините за него.

Кърк се сбогуваше с обичната си сестра, макар че все още не го осъзнаваше.

Петнистия орел погледна към Двата хребета, който седеше намусен от дясната му страна и гледаше огъня. Все още не бе казал на приятеля си, че тя е негова сестра. Искаше да запази тайната колкото е възможно по-дълго.

Опасяваше се да не започне верижна реакция, ако побърза да разкрие истината на Двата хребета или на Джолена. Кърк Едмъндс също щеше да я научи и да разбере, че му остават броени дни с любимата му червенокожа „сестра“.

Не биваше да бърза, за да не рискува бъдещето си с Джолена. Възможно бе Кърк да изпадне в умопомрачение, като научи истината, да отвлече сестра си и да я принуди да се качи на голямото бяло кану, пътуващо за Сейнт Луис. Тогава Петнистия орел ще я загуби завинаги.

Не се съмняваше, че засега тайната трябва да остане скрита.