Каси Едуардс
Дива илюзия (3)

Трета глава

Осемнадесет години по-късно, Сейнт Луис, Мисури, 1870

 

Индианските колиби бяха живописно украсени с рисунки, изобразяващи слънца, светкавици и годишни времена. Селото изглеждаме безлюдно, докато Джолена предпазливо крачеше през него. Наскоро се бе разделила със своите спътници, щом достигнаха страната на Черните крака.

Младата жена пристъпваше на пръсти и със затаен дъх. Усети миризмата на печено месо, но храната бе последното, за което мислеше. Ужасяваше се, че е сама в безлюдното село, и се питаше къде са жителите му. Очакваше, че ще се нахвърлят върху нея от всички страни. Макар бакърената кожа и кехлибарено черната й коса да доказваха, че е потомка на индианци, Джолена бе облечена като бяла жена и не знаеше дума от езика на племето.

Как да обясни своята дилема?

Дали ще я изслушат?

Изведнъж спря и възкликна. От една палатка излезе воин от племето и препречи пътя й. Джолена се слиса не толкова от внезапното му появяване, колкото от съвършената му красота. Когато той протегна към нея ръка и нежно докосна лицето й, опасенията й изчезнаха.

 

 

Младата жена се събуди от първите слънчеви лъчи, проникващи през дантелените завеси в спалнята. Тъмните й очи се отвориха, а сърцето й биеше лудо. Все още изживяваше същите нежни чувства, които току-що беше изпитала в съня си. Много пъти напоследък сънуваше все красивия воин. Сънят й тази нощ бе различен.

Той действително я бе докоснал.

Сложи ръка на бузата си, докосната в съня, затвори очи и си представи, че това е неговата ръка и че усеща устните му върху своите.

Знаеше, че трябва да престане с тези фантазии. Насила отвори очи и свали ръка от лицето си. Вместо за красивия индианец, започна да мисли за това, което й предстоеше от този ден нататък.

Намести се по-удобно върху възглавниците и отпусна ръце върху копринената завивка. Сетне хвърли поглед върху дантелените завеси на прозореца, чиито мотиви се открояваха на слънчевата светлина. Събуждаше се в своята спалня за последен път. През следващите месеци, ако не и година, нямаше да е тук.

Все още не можеше да повярва, че заминава за необитаемата област Монтана. Трудно убеди баща си да й разреши да предприеме пътешествие с група лепидоптеристи, които търсеха еуфедра. Тази рядка пеперуда отново бе мигрирала от венецуелските джунгли.

Преди години баща й бе тръгнал по същите следи, без да намери насекомото. Единственото, което открил и донесъл в Сейнт Луис, било едно бебе.

Измъкна се от леглото и босите й крака потънаха в дебелия килим. Усмихна се при спомена как нейните родители й бяха казали истината, след което приятелчетата й често й се подиграваха, че е червенокожа.

Застана пред огледалото и напрегнато се взря в него. Прокара ръка по лицето си с гладка кожа с цвят на бакър, огледа високите скули и тъмнокафявите очи.

После приглади гарвановочерната си коса, стигаща до кръста. Още на шестгодишна възраст осъзна разликата между себе си и другите момиченца, с които ходеше на училище. Изживя дълбоко разочарование от подигравките, че е индианка. Наричаха я „дивачка“.

Бързо осъзна, че цветът на нейната кожа я отличава от другите.

Помоли родителите си да й обяснят защо, след като им е дъщеря, кожата й не е бяла.

Слушаше като омагьосана, докато майка й и баща й разказваха как са я намерили да лежи до мъртвата си майка — индианка. Още тогава я обикнали, взели я със себе си и я отгледали като собствена дъщеря.

Казаха, че не знаят към кое племе принадлежи, нито кой е баща й.

От този ден Джолена непрекъснато се питаше какво е нейното потекло, какъв е нейният народ.

Прие съдбата си с високо вдигната глава. Родителите й осиновители се държаха с нея чудесно. Бе много близка със заварения си брат Кърк, малко по-голям от нея. Кърк отложи ученето си в колежа, за да я придружи в пътешествието й из областта Монтана. Надяваше се да постигнат онова, което баща им не бе успял преди години — да намерят рядката пеперуда, забелязана там.

Усети трепет при мисълта за индианците в областта Монтана. Черните крака бяха едно от племената, живеещи там, а мъжът от сънищата й принадлежеше към тях. Беше го разбрала по черния цвят на мокасините му.

От описанията на този народ бе научила, че племето Черните крака носят винаги такива мокасини.

Скоро щеше да общува с тях и от това изпитваше особено вълнение. Предполагаше, че водачите на експедицията са индианци… навярно един от тях е красив като воина от сънищата й.

А може да открие своите прадеди, въпреки че се съмняваше в това. Майка й бе умряла отдавна, преди осемнайсет години, а баща й навярно е забравил за детето, родено в онзи трагичен ден. Освен това областта Монтана заема огромна територия.

Не й изглеждаше възможно, нито логично, че така лесно ще открие своите предци.

Джолена въздъхна и отиде до прозореца. Погледна към гъвкавите клони на виолетовата спирея, увиснала над бялата ограда, отделяща къщата от улицата. От вътрешната й страна цъфтяха маргарити, кучешки дрян и азалии изпъстряха с пастелните си тонове пейзажа. Когато тя отваряше прозореца, въздухът в стаята се изпълваше с аромат на цветя.

Сейнт Луис бе красив град с добри и мили жители.

Беше юни, началото на лятото, когато Джолена закопняваше за приключения.

Скоро щеше да се сбогува със Сейнт Луис и да се отправи към непознатата провинция, където може би я очакваха невероятни открития.

Нямаше търпение да започне деня. Бързо облече дълга сива рокля, удобна за пътуване с парахода „Йелоустоун“ по Мисури.

След като среса дългата си черна коса, отиде до писалището и започна да сортира книгите, които щяха да са й необходими по време на пътешествието.

Избра повече, отколкото можеше да побере една пътна чанта, усмихна се, грабна ги под мишница и излезе от спалнята.

Бавно заслиза по стръмното стълбище с твърде обемистия товар в ръце.

— Това е безпогрешен начин да си счупиш врата, сестричке — отбеляза Кърк, докато бързо се изкачваше към нея, за да й помогне. — Господи, Джолена, защо вземаш цялата си библиотека? Това ще те обременява по време на пътуването. Не мисля, че е целесъобразно.

Преди Джолена да отговори, откъм долната част на стълбището се разнесе висок, авторитетен глас:

— Смятам, че е безразсъдство да се гони тази неуловима пеперуда — заяви Брайс Едмъндс. — Надявах се да размислиш, но щом видях струпаните до вратата сандъци и пътни чанти, разбрах колко неразумен съм бил да смятам, че в последния момент ще се откажеш от този риск.

Джолена припряно погледна брат си, след което вежливо се усмихна на своя баща. Винаги се натъжаваше, когато виждаше как баща й чезне от някаква особена парализа, прикован към инвалиден стол до края на живота си. Само очите и усмивката му напомняха за предишната му красота. Побелялата му коса оредяваше, а лицето бе помръкнало и цялото в бръчки. Раменете му бяха слаби и превити.

Джолена едва издържаше, когато гледаше отпуснатите в инвалидния стол крака, останали само кожа и кости. Мускулите му бяха атрофирали.

Вече едва си спомняше как изглеждаше баща й някога. Виждаше предишния Брайс Едмъндс в брат си, с неговите лунички, руса коса и лице, което кара момичетата да го погледнат отново.

Мислеше за красивата си майка, влюбена в своя съпруг и се натъжаваше, че Шарлот не е с тях сега. Бе умряла при второто си раждане.

Джолена смяташе, че ако майка й бе жива и се грижеше за Брайс, той нямаше да гледа така тъжно, както често се случваше сега.

Почувства се виновна, задето бе така нетърпелива да го остави. Какви ли щяха да са неговите дни и нощи без компанията на двете му деца? Голямата им къща бе построена на висока скала, от която се виждаше реката Мисисипи. И макар да имаше много слуги на негово разположение, това съвсем не бе достатъчно.

Но нищо не можеше да спре Джолена от заминаването за Монтана. Много причини пораждаха желанието й да отиде там.

Затича се надолу по стълбите, горещо прегърна баща си и го целуна по бузата.

— Моля те, разбери ме! — пошушна тя. — Толкова искам да замина! Кажи, че не ми се сърдиш.

Брайс хвана с костеливите си пръсти Джолена за раменете и я отдалечи от себе си. Погледите им се срещнаха.

— Дъще, никога не съм те лишавал от нищо — изхриптя той. — Откакто проходи и проговори си все своеволна и склонна към авантюри. Разбирам желанието ти да откриеш тази дяволска пеперуда. Аз самият я търсих надлъж и шир. Но Монтана е толкова далече, Джолена. Всичко се случва.

— Да, знам — отвърна тя, докато се освобождаваше от стискащите я ръце. Сложи пътническите си чанти върху сандъците и се обърна към баща си. — Но толкова искам да замина, татко!

— Разрешавам ти и те благославям — каза Брайс. Обръщението й „татко“ звучеше като музика в ушите му. Страхуваше се, че през следващата седмица или година тя ще нарича така някой друг. Ако Джолена успее да намери своите предци и да открие истинския си баща, Брайс ще загуби всичко, което му е скъпо.

Неговата дъщеря, неговата обична дъщеря!

Не беше сигурен дали ще го понесе.

— Да не говорим повече за това — бързо добави той. — Закуската е сервирана в столовата. Трябва да се нахраним, особено вие двамата. Кой знае какво ще ядете на парахода.

Кърк отмести останалите пътни чанти на Джолена и забута инвалидния стол на баща си. Напрегнато погледна сестра си, която вървеше пред тях. Походката й тази сутрин бе някак различна.

Той знаеше причината, въпреки че не говореше за това. Джолена изгаряше от желание да разбере към кое индианско племе принадлежи и да открие своя истински баща. И макар да не се издаваше, той бе сигурен, че сестра му непрекъснато мисли за това. Възможно бе по време на експедицията тя случайно да открие отговорите на тези въпроси.

Дълбоко в себе си Кърк се страхуваше, защото знаеше, че това би съсипало баща им. Болката от загубата на дъщеря му може и да го убие. Да я загуби, когато тя се омъжи и отиде при своя съпруг, е едно, а съвсем друго е да я загуби заради мъж, когото Джолена ще нарича „татко“.

Кърк се опита да я откаже от участието в експедицията на лепидоптеристите заради баща им, но тя се закле пред Брайс, че ще намери тази неуловима рядка пеперуда и ще му я донесе, за да попълни колекцията си.

Не помогнаха клетвите на баща й, че не желае да притежава насекомото. Дълбоко в сърцето си той съжаляваше за знанията по естествени науки, които й бе предал, за да запълни в живота си празнотата, причинена от парализата. Не можа да убеди Джолена, че рядката пеперуда вече не е толкова важна за него, както преди много години, когато пътуваше надлъж и шир, за да я търси.

Младата жена усещаше напрежението между себе си и своите близки. Чувстваше се виновна, но нямаше да допусне да бъде съсипан най-вълнуващият ден в живота й. С всеки момент нарастваше възбудата й.

Плъзна се по дългия коридор. От двете й страни се отваряха врати, от които струеше светлина от полилеите в стаите.

Влезе в трапезарията. В голямата камина в дъното гореше огън и хвърляше трепкащи отблясъци по стените. Мебелите, статуетките и изящните предмети отразяваха слънчевата светлина, която струеше през прозорците в просторната стая.

Джолена застана зад стола си и преди да седне, изчака Кърк да избута инвалидната количка на баща им до централното място на масата. Младата жена нервно свиваше и отпускаше ръце. Оглеждаше се наоколо с мисълта, че когато затъгува за дома, ще си спомня най-вече за тази стая. Помещението не бе само трапезария. Около камината бяха подредени удобни плюшени столове и канапе. Боядисана в цвят на червено бургундско вино, стаята бе спокойно убежище по време на обедите и на задушевните вечери, когато семейството се събираше около огъня.

Френски прозорци се отваряха към просторен балкон, надвесен над високата скала, с изглед към лъкатушещата мътна Мисисипи.

В мъгливи дни звукът на сирените се издигаше нагоре — тайнствен и красив.

Днес Джолена щеше да е част от това тайнство. Отново я изпълни трепетно въодушевление при мисълта за далечното пътуване с парахода. Не можеше да отрече, че е обзета от любопитство и надежди, които караха сърцето й да забие така силно, сякаш в тялото й думкаха барабани в постоянен ритъм.

Барабани.

Индианци.

Мисълта, че ще намери поне някои от своите родственици в земите на индианците, я караше да изпитва странно опиянение.

Ако само…

Мислите й бяха прекъснати от думите на баща й.

— Кърк, иди да сложиш още дърва в огъня. — Гласът му прозвуча по обичайния си начин. Брайс прикриваше своите чувства, но всеки път, когато срещаше погледа му, Джолена разбираше какво изпитва.

Той седна на масата и постла в скута си салфетка. Джолена, разкъсвана от емоции, които я измъчваха заради решението й да изостави досегашния си начин на живот и да поеме към неизвестното, безмълвно издърпа стола си и седна. Внимателно разгърна салфетката в скута си, избягвайки погледа на баща си, защото изпитваше угризения на съвестта, че го оставя сам. Наблюдаваше Кърк, който сложи още две орехови цепеници в камината и се върна на масата. Почувства се благословена с такъв брат. Този интелигентен млад мъж жертваше бъдещето си, за да я придружи. Днес изглеждаше много красив в сини панталони от рипсено кадифе и бяла ленена риза. Единствено пистолетът със седефена дръжка, затъкнат в колана му, смущаваше и всяваше страх. Баща им го подари на Кърк, за да го носи по време на пътуването до Монтана и обратно.

Гърлото й пресъхна при мисълта, че нейният брат ще има нужда от пистолет, макар и да знаеше колко голяма е вероятността да бъде принуден да го използва.

В много репортажи се описваха напаления и даже убийства, извършвани от индианци в Монтана.

Несъзнателно Джолена бе взела вилицата и неохотно бодеше бърканите яйца в чинията си. Стресна я високият глас на баща й.

— Престани да си играеш с храната и яж — сърдито й напомни Брайс, като се възползваше от правата си на баща за малкото време, което му оставаше.

Джолена леко се усмихна, кимна и промълви:

— Да, татко, бях се замислила. След един час ще съм на парахода. Не мога да не се вълнувам.

Трогнат, Брайс я изгледа продължително, после преглътна и погледна към недокоснатата си храна. Страхуваше се да не изгуби Джолена, след като веднъж тя навлезе в земите на своите праотци. Ако застане лице в лице с истинския си баща и с истинските си роднини, навярно ще пожелае да остане при тях.

Брайс погледна Кърк. Няколко пъти насаме той умоляваше сина си да направи всичко възможно Джолена да не узнае истината за своето племе. Но той твърде добре разбираше, че от двете му деца по-упоритата е дъщерята. Щом си поставеше някаква цел, нищо не би могло да й попречи. Дори всеотдайният Кърк не ще промени нейните намерения.

Брайс захвърли вилицата си й сърдито се плесна по краката.

— Проклети да са тия крака! — гласът му пресекна от вълнение. Бе негово задължение да пази дъщеря си, а вече не можеше да го изпълнява. — Проклети да са завинаги!

Сърцето на Джолена се сви от мъка, очите й се напълниха със сълзи. Почувства се напълно безпомощна и за момент реши, че трябва да промени плановете си.

После си спомни за красивия боец от племето Черните крака, когото сънуваше и разбра, че дори огорченият, тъжен баща не може да промени решението й да следва своята съдба.