Каси Едуардс
Дива илюзия (29)

Двадесет и девета глава

Джолена се чувстваше неловко, яхнала черната кобила, макар че съумяваше да седи изправена на мекото седло. Тя яздеше редом с Петнистия орел, а другите жени бяха на товарните коне или на специални носилки, теглени от конете на съпрузите им.

След приключване на лова тези индианки щяха да разфасоват месото и да го пренесат в селото. Жените, останали вкъщи, не мързелуваха. През целия ден щавеха кожи, сушаха месо, шиеха мокасини и вършеха хиляди други неща.

Като се държеше здраво за юздите и притискаше колене към коня, Джолена се огледа наоколо, за сетен път удивена от резките контрасти в земята на племето Черните крака. Ширналата се прерия бе тучно пасище за бизоните, а по планинските склонове се виждаха овце. Горите бяха пълни с белоопашати елени и лосове. Благоприятно въздействие върху земите на племето оказваха топлите ветрове и зимите тук бяха меки. Днес вятърът бе толкова силен, че Джолена с мъка се удържаше на седлото. Под напора му дрехите й прилепваха към тялото. Косата й се разпиля и бузите й поруменяха.

Внезапно ездачите усетиха силната миризма на бизони и не след дълго ги видяха. Стотици животни с дълги черни бради, с гърбици и с големи тъмни очи, лениво пасяха високата трева.

Петнистия орел дръпна юздите на коня си и вдигна ръка. Това бе мълчалива команда да спрат и другите, с изключение на шамана, който трябваше да подмами бизоните към смъртта.

За последен път Мълниеносни облаци се помоли за сполука по време на лова.

— Чуй ме, Слънце! — монотонно заприпява той, а ехото отвърна. — Чуйте ме, богове на небето! Чуйте ме, богове под водата! Помогнете ни да се върнем у дома с много месо.

Джолена имаше чувството, че никой не диша, докато шаманът се молеше. Той се отдели от другите и се насочи към бизоните.

Животните сякаш усетиха опасността. Някои навириха късите си опашки, вдигнаха глави и измучаха. Други започнаха да рият с копита земята и да сумтят.

Петнистия орел мълчаливо направи знак на мъжете и жените. Те оставиха конете, носилките и кучетата и се втурнаха към отвесната скала.

Задъхани от умора, се изкачиха на върха, откъдето животните щяха да полетят в пропастта.

Джолена вървеше до Петнистия орел, въоръжен с лък и колчан стрели. Когато се озоваха на върха, всички се скриха зад камъните и храстите.

Тя коленичи до сина на вожда и затаи дъх, докато чакаха шамана. Видяха го след малко да язди коня си и да вика, последван от голяма група бизони.

Скоро животните влязоха в очертанието на триъгълника. Хората се изправиха иззад прикритията си, като крещяха и размахваха дрехите си.

Джолена изпитваше твърде голямо страхопочитание към бизоните, за да последва примера на хората от племето. Животните бяха огромни и страшни, готови да се съпротивляват. Рошавите им гриви често стигаха до земята. Изглеждаха по-свирепи и застрашителни, отколкото бяха в действителност.

За разлика от Джолена, индианците не се уплашиха от животните и скоро бизоните полетяха в пропастта.

Джолена слезе от стръмния склон заедно с другите. Щом достигнаха кошарата, жените и децата се покатериха върху оградата, като с виковете си прогонваха бизоните, които се мъчеха да избягат.

Докато животните се блъскаха в ограденото пространство, мъжете вдигнаха лъкове те и се приготвиха за стрелба.

Засвистяха стрели. Един след друг бизони те тежко се стоварваха на земята.

Макар и да знаеше, че месото им е необходимо на племето, Джолена бе ужасена от видяното и извърна очи, когато Петнисти орел и другите индианци започнаха да избиват животните. Разфасоването на убитите бизони щеше да стане в кошарата.

Трябваше да почистят всичко и да заровят главите и краката. Скоро щяха да дойдат вълци, лисици, язовци и други малки хищници и да изядат вътрешностите.

Индианците от племето щяха да се върнат у дома с песни и с много месо за през зимата.

Вятърът се усили. Виеше, свиреше и разпиляваше косата около лицето й. Изведнъж нещо я блъсна и за момент я заслепи.

Джолена протегна ръка и хвана парче хартия, което се носеше из въздуха близо до лицето й. Когато видя какво е, сърцето й се разтуптя.

„Това е страница от моите изгубени дневници“ — прошепна младата жена, загледана в хартията, на която написаното със собствения й почерк бе зацапано, но все още четливо.

Сърцето й сякаш спря да бие, когато още една страница прелетя край нея и се закачи на клона на близкото дърво.

Стоеше вцепенена, невярваща на очите си, и гледаше как вятърът разнася страниците от нейните дневници.

„Господи!“ — помисли тя. Сърцето й биеше до пръсване. Обърна се и погледна към долината, простираща се между отвесни скали. Злополуката с кервана бе станала на километри оттук, но вятърът бе откъснал страниците на дневниците й и ги поднасяше днес като подарък.

Джолена скоро забрави жените, заети с разфасоването на бизонското месо. Забрави дори Петнистия орел, обикалящ с другите мъже животните, за да се уверят, че са мъртви, преди да ги разсекат. Затича се като обезумяла и започна да събира листовете, които за нея имаха стойността на злато.

Сетне покрай нея прелетя парче картон, на което бе забола много от хванатите пеперуди, и тя се втурна да го улови.

Петнистия орел направи фуния с дланите си и няколко пъти извика името й, но тя не го чу.

Младият мъж преметна лъка си през рамо и се заизкачва по стръмния склон. Бе по-опитен от Джолена в катеренето и я доближи в момента, когато тя се озова на върха и се скри от погледа му.

Твърдо решена да осъществи желанието си, Джолена не забеляза, че Петнистия орел я следва. Не забеляза и бизона, приковал в нея кървясалите си очи. Ноздрите му бяха разширени. Ровеше земята с копито и изкопаваше пръст и корени.

С разтуптяно сърце Джолена коленичи и взе картончето. Най-после бе в ръцете й. Погледна колекцията си и се почувства съкрушена. Повечето от пеперудите липсваха, от другите бяха останали единствено забодените с карфици тела.

— О, не! — прошепна тя. — Как не можах да осъзная, че нищо не е оцеляло?

— Не мърдай, Джолена — заповяда Петнистия орел, когато се озова зад нея. — Дори не се обръщай, за да видиш какво правя. Възможно е движението ти да изплаши бизона и той да връхлети върху мен, преди да го убия.

Свали лъка от рамото си и закрепи стрела на него.

Гърлото на девойката пресъхна тялото й се вцепени. Не помръдна, но не заради предупреждението на Петнистия орел, а защото беше така уплашена, че не смееше да диша.

Едва сега дочу пръхтенето на бизона и ударите от ровещото в земята копито.

Усети върху себе си погледа на кървясалите му очи.

Погледна скалата, която бе на една ръка разстояние от нея. Ако животното връхлети, преди Петнистия орел да го убие, двамата с него щяха да се присъединят към останалите индианци в подножието на хълма, ала вече като мъртъвци.

Затвори очи и започна да се моли. Трепна, когато чу свистенето на стрелата. Бизонът строполи на земята. Джолена въздъхна от облекчение. Петнистия орел, нейният любим я бе спасил.

Картончето се изплъзна от ръцете й. Тя се обърна към индианеца, здраво стиснала страниците от своя дневник. Петнистия орел намести лъка на рамото си, приближи до нея и докосна лицето й. В този момент забеляза листовете, които тя притискаше към гърдите си, и картончето с останалите пеперуди.

Погледна я намръщен и дрезгаво попита:

— Защо рискуваш живота си заради тези ненужни неща?

— Заради баща ми в Сейнт Луис — промълви тя. — Ако има спомен от експедицията, по-лесно ще понесе мисълта за това, че ме е изгубил завинаги.

— Ще имат ли тези хартийки някаква стойност за него, ако заради тях загине дъщеря му? — попита Петнистия орел и отдръпна ръката си. Опита се да вземе страниците, но Джолена се обърна с гръб към него и възкликна:

— Моля те, недей! Записките ми са много ценни.

— Трябва да забравиш тази част от живота си, ако ще се приобщиш към нашето племе напомни й той.

Почувствала се виновна, защото го бе разгневила и принудила да рискува, за да я спаси, Джолена се обърна към него и опря бузата си на мускулестата му ръка.

— Скъпи, днес се зарече, че ще убиеш бизон и току-що го направи — прошепна тя. — Ще имаме достатъчно храна.

Индианецът замълча за момент, изгледа я и нареди:

— Хвърли тези ненужни листове. Време е да се научиш да разсичаш бизони.

Усмивката й помръкна. Тя се отдръпна от него и колебливо погледна оцелелите страници от дневника си. Разбираше, че той я принуждава да избира между предишния си и бъдещия си живот.

Измъчваха я противоречиви чувства, но знаеше как да постъпи. Мястото й бе до Петнистия орел и ако трябваше да пожертва някои неща заради бъдещето си с него, щеше да го направи.

Гордо вдигна глава, разтвори ръце и страниците от дневника й отново се разхвърчаха наоколо.

Петнистия орел я прегърна и прошепна:

— Ти си смела жена.

Джолена го изгледа с обожание и промълви:

— Постъпката ми не е продиктувана от смелост, а от обичта към моя съпруг.

Отпусна се в обятията му и усети устните му върху своите.