Каси Едуардс
Дива илюзия (32)

Тридесет и втора глава

Петнистия орел мълчаливо закусваше, а Джолена изгаряше от нетърпение да научи повече подробности за брачната церемония.

Толкова се вълнуваше! Най-после животът й ставаше приятен и спокоен, нормален. От все сърце желаеше да направи всичко както трябва по време на венчалния обред.

Докато се хранеше с неохота, тя изпод око поглеждаше към него, но не смееше да го обезпокои в размислите му. Любимият й бе необщителен точно сега.

Стресна се, когато Петнистия орел отмести чинията си, стана и безмълвно се отправи към вратата.

Искаше й се да се спусне към него, но се въздържа.

Когато той излезе от колибата, Джолена скочи на крака, отиде до входа и предпазливо отметна платнището. Наблюдаваше със затаен дъх как любимият й мина през селото и влезе в дома на баща й.

— Защо отиде там без мен? — прошепна тя. Заболя я, че тази сутрин той не я бе поканил да го придружи.

Изненада се, когато Лунното цвете излезе от колибата на Кафявия лос и тръгна към дома на Петнистия орел. Щом влезе при нея, Джолена сърдечно я прегърна, хвана я за ръка и я поведе към меките постели край огъня.

— Знам, че трябва да ти предложа храна, но нямам търпение да те попитам за странното поведение на Петнистия орел и най-напред да го обсъдя с теб — припряно каза тя.

Коленичи и погледна Лунното цвете, която спокойно си седеше, а очите й блестяха дяволито.

— Е? — подкани я Джолена. — Защо Петнистия орел е в дома на баща ми? Нищо не ми каза — просто излезе и отиде право там.

— Ти май действително не знаеш за нашия обичай? — попита Лунното цвете и се засмя, прикривайки усмивката си с ръка, докато наблюдаваше разтревожената Джолена. — Не знаеш ли какво прави един воин, когато иска ръката на жена от племето Черните крака?

Сърцето й неспокойно заби. Почувства, че се изчервява.

— За… това ли той отиде в дома на баща ми? — промълви тя. — Заради нашата женитба?

— Да. И тъй като нямаш майка, аз ще заема нейното място.

— Ти? — изненадано попита Джолена. — Ти ще направиш това за мен?

— Не само заради теб, но и заради Кафявия лос — тихо каза Лунното цвете. — Така ще мога да благодаря и на двама ви за проявената доброта.

Внезапно Джолена изпита угризения, че за известно време се бе съмнявала в честността на момичето. Но твърде развълнувана от онова, което й предстоеше, реши да не мисли. Чувстваше се чудесно. Най-после щеше да се осъществи мечтата й да се омъжи за любимия човек. Вече не се съмняваше, че решението й да остане в индианското село е правилно.

Всичко изглеждаше толкова прекрасно. Бъдещето бе многообещаващо. Чувстваше се щастлива.

Заслуша се внимателното в думите на Лунното цвете, която й обясняваше какво да направи, за да се приготви за сватбата в утрешния ден.

— Първо трябва да се преместиш в дома на баща си — говореше тя, скръстила ръце на гърдите си.

Джолена се изчерви. Надяваше се никой да не смята за неприличен факта, че прекарва нощите си с Петнистия орел.

Със сигурност любимият й не би я насърчил да постъпва така, ако това би накърнило репутацията й пред неговите близки. Самата тя не се притесняваше, защото дълбоко в себе си бе уверена, че вече щяха да са женени, ако нямаше толкова много пречки.

В сърцето, в душата и в съзнанието си се чувстваше негова съпруга!

Церемонията само щеше да узакони връзката им.

— С нетърпение очаквам да прекарам този предсватбен ден с моя баща — най-после каза тя.

— Докато си там, трябва да избереш най-хубавото месо от запасите — тихо продължи Лунното цвете. — Ще сготвиш всичко колкото можеш по-добре, а след това заедно ще отидем в колибата на Петнистия орел и ти ще сложиш ястията пред него. Когато бъдещият ти съпруг се нахрани, ще вземем празните чинии и ще се върнем в бащиния ти дом. Всеки, който те види, че носиш в покрит съд храна на Петнистия орел, ще разбере, че ще се жените.

— Какво още трябва да направя? — нетърпеливо попита Джолена. Изпитваше трепетно вълнение, като говореше за сватбата си с Петнистия орел. Женитбата ставаше толкова реална! Нищо нямаше да ги спре сега. Само да минат днешният ден и нощта.

Бе твърде възбудена, за да седи спокойно, а трябваше да изслуша наставленията на Лунното цвете. Това бяха най-важните уроци в живота й на индианка от племето Черните крака.

— Ако майка ти беше жива, щеше да направи за теб нова шатра — съчувствено промълви Лунното цвете. Спомни си разказа на своята майка за Сладката гълъбица, умряла при раждането на детето, което после изчезнало безследно. Сякаш по чудо, сега пред Лунното цвете седеше това дете, пораснало и станало жена.

Колко хубаво щеше да бъде, ако Сладката гълъбица бе доживяла да види красивата и ласкава Джолена и нейния жених! Никоя майка нямаше да е по-горда от нея. Положително би направила колибата за младоженката с огромно желание.

— След като е мъртва, кой ще ми направи шатра?

— Преди много дни баща ти помоли една от жените в селото — усмихнато обясни Лунното цвете. — Ще бъде хубава и ще се гордееш с нея, когато я разпънеш насред селото, за да се вижда отдалеч. Баща ти също трябва да я хареса, защото там ще остави твоята зестра.

— Баща ми ще остави… моята зестра? — учудено попита Джолена. — Каква ли ще е?

— Лунно цвете не трябва да казва — засмя се момичето.

 

 

Петнистия орел седеше до огъня срещу Кафявия лос и наблюдаваше през пламъците своя бъдещ тъст. Чувстваше се смирен в присъствието на този благороден и достоен старец.

Кафявия лос стана, донесе красиво нашарената си лула с дълга дръжка и я подаде на младия индианец, за да пуши заедно с него.

Почака, докато бъдещият му зет изкара дима през устата си, взе обратно лулата и отново седна пред огъня срещу него. Седна със скръстени крака, остави лулата настрана и попита:

— Дошъл си да говориш за дъщеря ми, нали?

— Да, така е — кимна Петнистия орел.

— Времето е подходящо за женитба — усмихна се Кафявия лос. — Ти ще бъдеш добър зет. Давам ти с радост дъщеря си, макар че почти не я познавам. Надявам се да не ме разделиш от нея и да бъда първият, когото ще уведомите, че в утробата й расте дете. Иска ми се, щом внучето се роди, веднага след тебе да го взема в прегръдките си. — Кафявия лос сведе поглед, за да не види Петнистия орел мъката в очите му. В такъв момент не можеше да не мисли за своя син. — В своя живот този стар мъж се е радвал само на едно дете, което е притискал към гърдите си — продължи той. — И синът си отиде от мен така, както Джолена, когато я откраднаха бледоликите. — Той замълча, втренчи се в младия мъж, сетне продължи: — Копнея отново да държа дете до сърцето си. Създай дете, Петнист орел, за да може този старец няколко лета да го гледа как расте, а после спокойно да се отправи към своите праотци на Пясъчните възвишения.

— Скоро ще имаш много внуци — усмихнат отговори Петнистия орел. — Жена ми, твоята дъщеря, ще роди красиви дъщери и смели, силни синове. Ще се гордееш с тях и неизменно ще присъстваш в нашия живот, защото сме едно семейство. Децата ми ще са щастливи със своя дядо, Кафявия лос!

Очите на стареца засияха. Той се приведе към Петнистия орел и каза:

— Джолена скоро ще издигне своята шатра в средата на селото. Там ще оставя нейната зестра. Надявам се, че това, което съм избрал, ще бъде достатъчно, за да покажа уважението си към съпруга на дъщеря ми.

— Достатъчно ми е да се оженя за нея — тихо рече младият мъж. Стана, заобиколи огъня и прегърна изправилия се на крака старец, сетне се засмя: — Ще бъде хубаво да си имам двама бащи. Страхувам се, че дните на родния ми баща са преброени. Той може и да не види своето първо внуче, а това ме натъжава.

— Не се измъчвай, преди да се случи и да си принуден да се примириш — посъветва го Кафявия лос. — Цени времето, прекарано с него сега, за да не бъдеш после угнетен от загубата.

— Така и ще направя — отговори Петнистия орел и стана, за да си върви. Когато отметна платнището на входа, се сблъска със своята любима.

Джолена се изчерви и наведе очи. Чувстваше се неловко от това, което ставаше между нея и Петнистия орел. Срамуваше се истински за пръв път в живота си. Разминаха се мълчаливо, тя влезе в колибата и усмихнато заяви на Лунното цвете:

— Толкова е забавно! Чувствам се по-скоро като дете, не като жена, която се готви да се омъжи. Всичко изглежда тайнствено и някак си особено.

— Колко е хубаво да виждам, че очите ти блестят, и да долавям възбудата в твоя глас — каза Кафявия лос, приближи се до нея и я взе в обятията си. — Дъще, знаеш ли колко хубаво е да те държа в прегръдките си? Толкова дълго бях лишен от това!

— И на мене ми е приятно, когато ме прегръщаш — промълви тя и се сгуши в него. — Ти си точно такъв, какъвто бих искала да е моят баща.

— Това са подаръци за теб от мен и от твоята майка — каза той тихо. Погледна към Джолена и й кимна да приближи до сандъка. — Ела и ги виж. Твои са. Облечи ги в деня на сватбата си.

Младата жена бе нетърпелива да узнае какво има в сандъка. С разтуптяно сърце се отпусна върху кожите до Кафявия лос. Очите й бяха приковани в капака на сандъка, докато старецът го вдигна с треперещи ръце.

Смая се, когато видя красивите дрехи, грижливо подредени в него. Светлината от огъня се отрази в разноцветните мъниста, камбанки и месинговите кончета, украсяващи чифт гамаши. Когато Кафявия лос ги взе и ги постави в скута й, тя забеляза, че са изработени от еленова кожа, с много ресни и богато украсени.

Внимателно ги опипа и въздъхна, удивена от изключително меката кожа. Погледът й бе привлечен от красивата индианска рокля, която баща й бавно извади от сандъка. Беше от кожа на антилопа, бяла като сняг, обшита най-малко с триста украшения, изработени от зъби на лос.

Кафявия лос отново сложи дрехата в скута й и за трети път бръкна в сандъка.

Извади тънка завивка от добре ощавена еленова кожа, сетне чифт красиви черни мокасини от същата кожа, избродирани с таралежови бодли.

— Майка ти беше с тези дрехи в деня на нашата сватба — промълви той и нежно погали дългата разпусната коса на Джолена. — Досега не вярвах, че ще видя друга жена, красива като нея, ала съм се излъгал. Знай, че майка ти ще гледа от небето лъчезарната булка на Петнистия орел. Тя също като мен ще благослови тази женитба.

Джолена не знаеше какво да каже. От очите й бликнаха сълзи. Чувстваше се едновременно щастлива и тъжна. Сватбените дрехи създаваха у нея усещането, че майка й е наблизо, но същевременно я караха още по-осезаемо да чувства, че Сладката гълъбица никога няма да разбере за щастието на своята дъщеря.

В този момент разбра колко е ощетена от съдбата. Беше лишена от майка си, преди да познае нейната ласка, нейната целувка и благословия, и преди да засуче от гърдите й.

Извърна очи от Кафявия лос, като се опитваше да спре бликналите в очите й сълзи.

Сега трябваше да мисли само за хубави неща, не за миналото, върху което нямаше власт!

Когато сълзите й пресъхнаха, тя се обърна усмихната към баща си и тихо каза:

— Много ми харесват. Благодаря ти, татко, че ми позволяваш да облека сватбените дрехи на мама. Ще ги нося с гордост и обич.

Отвън някой тихо извика Кафявия лос. Той се изправи усмихнат и тръгна към входа на колибата си. Преди да излезе, кимна на Лунното цвете:

— Вземи дрехите от Джолена, за да може тя да приеме подаръка, който Куцата е приготвила. Остави одеждите и иди с дъщеря ми. Помогни й да направи своята шатра, защото тя все още не знае как.

Старецът се обърна към Джолена и продължи:

— Дъще, ела да видиш какво ти е донесла Куцата.

Лунното цвете се приближи до Джолена и внимателно взе дрехите от ръцете й. Усмихна й се, когато тя стана и излезе навън.

Там Джолена видя възрастна жена с дълга до кръста побеляла коса и набръчкано лице, която носеше огромна кожа, украсена с рисунки.

— Това е за дъщерята на Кафявия лос — каза Куцата и й се усмихна с беззъбата си уста. — Стълбовете за шатрата, задните стойки и кожите на вътрешната обшивка са на мястото, където ще бъде издигната.

Джолена пристъпи към старината и пое товара й, сетне промълви:

— Много ти благодаря, че заместваш моята майка. Никога няма да го забравя.

Куцата кимна, смирено наведе тава, след което отново погледна Кафявия лос, сложил ръка на рамото й.

— С радост направих това за твоята дъщеря — каза тя. — За мен бе чест, че точно аз бях избрана. Благодаря ти, Кафяв лос. Сякаш се подмладих и правех шатрата за своя съпруг.

Кафявия лос я прегърна и заяви:

— Ти винаги ще бъдеш млада по дух, както и в моите очи.

Жената си тръгна, като силно накуцваше.

Лунното цвете приближи до Джолена и й помогна да се освободи от товара, после се усмихна и предложи:

— Да вървим да издигнем шатрата, за да поставят зестрата в нея.

Джолена се учуди. Все още не знаеше какво имат предвид, като говорят за зестра.

— Да, хайде да вървим — подкани тя Лунното цвете и двете тромаво понесоха кожата, като се препъваха по отъпканата селска пътека.

Кафявия лос ги проследи с поглед, усмихна се и скръсти ръце на гърдите си.

Петнистия орел видя от своята колиба как Джолена и Лунното цвете отидоха в средата на селото и започнаха да издигат шатрата.

Погледът му се прехвърли към Кафявия лос. Чудеше се каква ли ще бъде зестрата на Джолена. Искаше му се да изпрати в дома на своя тъст два пъти повече подаръци от неговите.