Каси Едуардс
Дива илюзия (30)

Тридесета глава

Празникът по случай успешния лов щеше да започне при изгрев-слънце.

Джолена заспа дълбоко след изморителното пътуване. На сън отново изживя прекрасните мигове, прекарани насаме с Петнистия орел. Сънуваше, че любимият е върху нея и я възбужда както никога досега. Той смучеше зърната й, милваше тялото й, ръцете му се плъзгаха надолу, докато стигнаха до най-чувственото й място. Когато пъхна пръста си в топлия пашкул на нейната женственост, Джолена се задъха, обзета от страст.

Почувства, че движенията му възпламеняват бушуващия в нея огън. Бавно отвори очи и разбра, че не сънува и че удоволствието, което изживява, е действително. Видя прикованите в нея черни очи на Петнистия орел. Той се усмихваше. Тази сутрин успя да я събуди така, както възнамеряваше да прави през бъдещия им съвместен живот. Всяка сутрин щеше да й доказва своята любов.

Не искаше Джолена да съжалява, че е предпочела неговия начин на живот пред този, който бе опознала за своите осемнайсет години.

Щеше да се постарае да компенсира липсата на белия й брат и баща.

С разтуптяно сърце, пламнала от страст, Джолена нежно се усмихна на Петнистия орел. Обви с крака тялото му и го притегли към себе си. Усети колко е възбуден, когато с бедро докосна члена му. Зави й се свят от изгарящото я желание. Прегърна го през врата и доближи устните си до неговите.

Преди да го целуне, той прошепна дрезгаво:

— Хубави ли бяха сънищата ти?

Джолена се засмя и отвърна:

— Никога не са били по-хубави.

Възбудата й се усили, когато той настойчиво я целуна и обхвана гърдите й. Сетне разтвори краката й с коляно. Дъхът на Джолена секна, когато той я облада и започна ритмичните си тласъци. После плъзна ръцете си под нея, повдигна я и проникна още по-навътре.

Струваше й се, че е минала цяла вечност, откакто за последен път са се любили.

Но нито за миг не бе забравила очарованието, което двамата изживяваха в подобни моменти.

Петнистия орел жадно я целуна, наслаждавайки се на гъвкавото й тяло. Тя стенеше от удоволствие. Това го опияняваше и разпалваше страстта му, която бе сдържал толкова дълго, обливаха го горещи вълни. Причерня му пред очите, когато Джолена плъзна ръце надолу по гърба му.

Умишлено забави своите тласъци. Искаше да се наслади на всеки миг, докато най-накрая се оставеше да бъде завладян от безумието, обхванало го в прегръдките на любимата.

Притисна се към нея, докосна с устни тънката й дълга шия и си помисли, че кожата й е сладка, сякаш е намазана с мед.

Отново я повдигна и я притисна плътно до себе си, а тласъците му станаха енергични и по-бързи.

Джолена се задъха, цялата пламна, зави й се свят. Обзе я дива страст. Впи устни в неговите, докато тялото й се извиваше и тръпнеше. Милиони малки огньове сякаш лумнаха в нея в сублимния момент.

Петнистия орел също имаше усещането, че тялото му е като нажежено желязо — топлината се съсредоточаваше в слабините и плъзваше нагоре. Когато изпита върховното удоволствие, от гърлото му се изтръгна вик.

Притисна Джолена по-силно, тялото му потръпна и семето му се изля в нейната утроба.

Все още прегърнати, изтощени от изживяното удоволствие, те отново се целунаха, този път нежно, без настойчивост.

След това легнаха един до друг.

Джолена се отпусна по гръб, лицето й бе пламнало, сърцето й още не можеше да се успокои.

Петнистия орел лежеше със затворени очи, все още в плен на изживяното.

— Жено моя, искам да знам дали действителността съвпада с онова, което преживя на сън? — попита той и докосна гърдите й. — По-добре ли беше да сънуваш, вместо да го правиш?

Джолена се обърна към него прокара пръст по устните му и промълви.

— И сънищата ми, и действително преживяното с теб е чудесно. — Застана на колене и обсипа с целувки цялото му тяло. — Но, скъпи, ти си способен на повече, отколкото мога да си представя. Е, какво ще кажеш? Искаш ли да те оставя да заспиш и да копнееш за мен в сънищата си? Или предпочиташ да отвориш очи и да видиш какво ще направя?

Стори му се, че гласът й по-дрезгав от друг път. Отвори очи и я погледна, после обезумял си пое дъх, когато тя докосна с устни отпуснатия му член и отново го събуди за живот.

Продължи да го задоволява така още няколко секунди, сетне Петнистия орел я обърна по гръб и отново я облада, като този път двамата бързо достигнаха върховния момент. Изведнъж дочуха навън ритмичното биене на барабани, песен на жени и детски смях, бързо се отдръпнаха един от друг. През димния отвор на колибата проникна миризмата на храна, приготвяна на огньовете.

— Хората от селото са станали и празникът ще започне скоро — каза Петнистия орел и подаде ръка на Джолена, за да й помогне да се изправи. — Да се облечем с най-хубавите си дрехи и да се присъединим към другите. Ще има песни и танци, ще се разказват приказки. За този ден ще си спомнят всички, когато стоят край огъня през дългата зима.

— Толкова се радвам, че ловът на бизони беше успешен — промълви Джолена, докато навличаше роклята от еленова кожа. Обърна се с гръб към Петнистия орел, за да среши и да сплете косата й.

— Да, денят бе добър — отговори той и се залови с плитката й, но очевидно мислеше за друго. — Индианците от племето Черните крака ядат много месо. Въпреки че убиваме много дивеч, все пак не можем без бизоните. От тях се снабдяваме с всичко необходимо — храна, облекло, подслон. Докато има бизони, ще живеем добре.

След като Петнистия орел сплете косата й, Джолена му подаде красива огърлица от мъниста, която той закачи на шията й. Обърна се към него и го огледа. Бе красив в кожените дрехи с ресни. Спомни си как се смая, когато го видя за пръв път, сякаш бе излязъл от сънищата й.

— Ще отидем ли при хората навън? — тихо попита тя. Не бе виждала Кърк, откакто гневно напусна колибата на Петнистия орел. Знаеше, че за него се грижат добре, и това й бе достатъчно, за да не се тревожи излишно за брат си. Но днес щеше да го види отново.

— Замисли се за нещо — каза Петнистия орел и думите му я изтръгнаха от нейната унесеност.

— Да, така е — мълчаливо отговори младата жена и го погледна в очите. — Мислех си за Кърк и за Лунното цвете. Навярно ще ги видим днес, по време на празника.

— И ще ти бъде неприятно да видиш белия си брат? — попита индианецът, като я гледаше изпитателно, сякаш искаше да прочете мислите й.

— Не, скъпи, лъжеш се. Просто не знам какво да очаквам от него, когато разбере, че живея в колибата ти. Може да те оскърби. Моля те, не се обиждай от думите му. Това е реакция на брат, който се страхува, че ще изгуби своята сестра. Един ден ще ни разбере и ще ни пожелае щастие.

Петнистия орел не отговори. Прегърна през кръста и я изведе от колибата. Бавно тръгнаха през селото, докато наблюдавах, веселбата.

Младият индианец бе изпълнен с гордост. Всички в селото бяха толкова щастливи в ден като този. Навсякъде се чуваше думкане на барабани и песни, хората танцуваха.

— Во-ка-жит! Слушай! — викаха те. — Слушай! Мах-кеу-и-ке-тум-ок-аху ах-жит кетул на-тгук си-пим. Трябва да се веселиш! Влез моята колиба с твоите приятели.

Един мъж лежеше по гръб върху одеялото пред своя дом и пееше и удряше барабан. Не далеч от него група младежи демонстрираха лъжливия боен танц. Жените бяха облечени в най-красивите си рокли, а мъжете — в най-ефектните си костюми с ресни.

Когато слънцето се вдигна високо в небето, хората се събраха около общия огън, за да танцуват.

Мъжете застанаха от едната страна, жените — от другата. Всички запяха под акомпанимента на барабаните и затанцуваха. Жените бяха необикновено грациозни.

След това мълчаливо отстъпиха място на група мъже, които носеха маски, изобразяващи животински глави, а телата им бяха боядисани в ярки цветове. След като свърши техният танц, хората насядаха върху одеяла край огъня и се заслушаха в разказите на възрастен индианец. Той обясняваше живота на младите и ги поучаваше.

Старият човек говореше твърде сериозно и така се вживяваше в своя разказ, че трепереше от възбуда. Хората очаровани слушаха разкази за древните богове и за течните чудни дела.

След това започнаха игрите.

Петнистия орел се присъедини към група мъже. Джолена го последва. Тихо се засмя, като видя колко е нетърпелив да предизвика своите връстници. Той я дръпна настрана. Другите мъже образуваха кръг и се смееха помежду си, докато се подготвяха за забавлението.

— Наблюдавай ме, докато участвам в играта, наречена „ръце“ — усмихна се Петнистия орел. — Предупреждавам те, че залозите понякога са много големи — два, три коня, дори повече. Някои са изгубвали всичко, което имат, дори дрехите на гърба си.

Той се отдалечи и се присъедини към събралите се дузина мъже. Воините се разделиха на две групи по шест души и застанаха един срещу друг. Около Джолена се натрупаха жени, деца и старци, за да наблюдават. Мъжете се обзалагаха един срещу друг. Басираха се на коне, мокасини, ленти за глава, стрели и лъкове с голяма стойност.

Джолена се усмихна, щом чу облога на Петнистия орел. Той предлагаше перо от орел срещу лента за глава.

Използваха се две малки продълговати кости, на едната, от които имаше черен пръстен. Единият мъж вземаше костите и така майсторски движеше ръцете си и сменяше местата на предметите, че човекът от противниковия отбор да не разбере в коя ръка е белязаната кост.

Джолена се изненада, когато в това развлечение позна играта „Копче, конче у кого е кончето?“, с която се забавляваше със своите приятели в Сейнт Луис.

Наблюдаваше я с удоволствие — та нали я бе играла толкова често! Гледаше ръцете на участниците и слушаше различни облози. Точките се отбелязваха с клечки. Групата, събрала десет, печелеше и вземаше залозите.

Играеха под звуците на странна, тайнствена мелодия, напявана от стар воин. В началото бе едва доловим шепот, сякаш подухваше ветрец. Постепенно мелодията се усили и стигна до кресчендо, заглъхна, сетне всичко се повтори отначало.

Мъжът, криещ костите, поклащаше тялото и ръцете си в такт с мелодията и правеше всевъзможни сложни, грациозни движения, за да обърка противниците си.

Така се забавляваха доста време.

Джолена бе горда, когато Петнистия орел спечели много награди. Най-ценната от тях — седефена гривна с преливащи се цветове на дъгата — той сложи на дясната й ръка.

Тъкмо се смееха и приближаваха към големия огън, от който се носеше приятна миризма на печено месо, когато изведнъж съзряха Кърк. Той намръщен се приближи, хвана Джолена за ръката и я отведе настрани.

Спряха под сянката на една колиба и Кърк я обърна с лице към себе си.

— Сестричке, достатъчно съм силен, за да пътувам. Ако трябва да падна на колене, за да тръгнеш с мен, ще го направя.

— Моля те, недей — промълви Джолена с наведени очи. — Вече съм решила, Кърк. Надявах се един ден да разбереш защо постъпвам така.

— Заради любовта си към Петнистия орел? — попита той и повдигна брадичката й така, че очите им се срещнаха.

— Да, и към моя народ — отговори младата жена. Забеляза през рамото на Кърк, че Петнистия орел се приближава към тях.

— Сега разбирам защо си се влюбила в този красив воин — каза младежът и отпусна ръце. — Мен също ме замая една индианка. Бих обикнал Лунното цвете, но не и при условията да пренебрегна семейството, в което съм отгледан и възпитан.

— Прави каквото искаш, но ме остави на мира — тъжно въздъхна Джолена. — Никога няма да променя своето решение.

Кърк се намръщи.

— Така си и мислех — отговори той и тревожно погледна към Петнистия орел, който покровителствено прегърна Джолена. Сетне кимна на Лунното цвете. Тя се приближи и се усмихна стеснително. Кърк я хвана през кръста и гордо заяви:

— Лунното цвете ще замине с мен за Сейнт Луис. Тя обеща да се омъжи за мен.

Сърцето на Джолена сякаш спря да бие, стори й се, че го сграбчва ледена ръка. Погледна втренчено Лунното цвете, смаяна от внезапното решение на брат си.

Разбираше защо индианката е нетърпелива да напусне своето село, трябваше да скрие своята бременност.

Но дали Кърк знаеше за това?

Навярно не. Той не бе човек, който би допуснал съпругата му да има дете от друг мъж, и то индианец.

Джолена искаше да му каже истината, но нещо в нея, което се възмущаваше от отношението му към нейното племе, я възпря да го предупреди за измамата.

Подаде ръка на брат си усмихната.

— Надявам се и двамата да бъдете щастливи.