Каси Едуардс
Дива илюзия (26)

Двадесет и шеста глава

Слънцето залезе зад високите върхове на планините. Под сумрачната светлина ширналата се надалеко прерия сякаш потъмняваше. В селото, разположено сред долината, се чуваше самотен глас, идващ от близкия хълм.

Джолена се наметна с одеяло и седна до огъня в колибата на Петнистия орел. В черното гърне над огнището къкреше супа, но на младата жена леко й се повдигаше от миризмата на бизонското месо, сготвено със зеленчуци.

Петнистия орел бе изпратил разузнавачи да търсят Кърк. Индианците се върнаха рано следобеда с новината, че белият младеж е пленен от крии.

Джолена се радваше, че брат й е жив, но се страхуваше как ще се отнесат с него враждебно настроените индианци.

Сега се тревожеше и за Петнистия орел, който се приготвяше да се притече на помощ на Кърк. Рано тази сутрин я беше оставил, за да изпълни различни ритуали и да се подготви за възможно стълкновение с крии. Бе разпоредил дори шаманът да прави заклинания за него, докато отсъства.

Петнистия орел бе избрал воините, които щяха да го придружават. Преди да се заемат с ритуалите, всички се събраха и изпяха вълчата песен. После влязоха голи в сауната. Придружаваше ги възрастният индианец — Мълниеносни облаци — шаманът, който бе смел и уважаван воин.

Напълниха ритуалната лула с дълга дръжка. Всеки един пожела Мълниеносни облаци да се моли за тях да имат късмет и да изпълнят задачата си.

Шаманът се моли за тях, пя и изля вода върху нагорещени камъни в средата на сауната, от което воините плувнаха в пот.

След това Мълниеносни облаци предложи на Петнистия орел вързопче с нова муска, която ще му дава сила и смелост и ще го свързва с духовете, от които зависи животът му.

Във вързопчето имаше глава на койот с челюсти, пришити със сухожилие. От тях висяха няколко кичура козина, обвити в червено парцалче. На темето бе окачена стегната върбова примка с препариран орел.

След свършването на церемонията, воините, плувнали в пот, изтичаха към реката и се гмурнаха във водата, като пееха бойни песни.

Джолена погледна към димния отвор. По тъмно оранжевото небе прецени, че наближава залез-слънце, и изтръпна. Това означаваше, че скоро Петнистия орел ще напусне селото. Беше й обяснил, че ще тръгне привечер, защото е неразумно да се язди денем, когато може да се натъкнат на вражеско племе.

За да се намира на работа, Джолена хвърли в огъня и няколко клонки. Изправи се настръхнала и бързо погледна към входа на колибата, закрит с платнище. Сред тропота на много конски копита долови гласа на Петнистия орел, който, заедно с другарите си, пееше бойни песни.

— Бързо се върни при мен — прошепна Джолена, протегнала ръце към входа на колибата. — Обичам те, о, колко те обичам.

Загледа се в пламъците. Тропотът от конските копита за няколко мига заглуши скръбните викове на баща й. Старецът се бе изкачил на хълма, седеше на високо място сам, обезумял от мъка след смъртта на своя единствен син. Прекара там целия ден и опечален ридаеше и пееше тъжни песни.

Развълнувана от риданието, Джолена зарови лицето си в ръце. Тя не можеше да скърби с него, но изпитваше жал към баща си.

Свали ръце от лицето си и отвори очи. Ослуша се. Вече не чуваше печалните викове на Кафявия лос. Навън бе тихо, само наблизо долиташе кучешки лай и плач на дете, което не иска да заспи.

Джолена отметна платнището на входа и съзря някакъв човек, който слагаше дърва в огъня.

— Дали не е баща ми? — прошепна тя. Загърна се с одеялото и надникна навън, ала изпита разочарование. Не беше баща й, а Четири мечки — красив индианец на средна възраст. Той се обърна към нея, кимна мрачно за поздрав и се запъти към своята колиба, където го очакваха жена му и дъщеря му.

Джолена въздъхна и реши да почака навън, за да види дали, след като вече не чува плача на баща си, той не е решил да се прибере при дъщеря си.

Нощният ветрец бе хладен, но одеялото топлеше раменете й. Загледа се в звездите, осеяли кадифеночерното небе. Разпозна Голямата мечка, Малката мечка и някои други съзвездия, както онова, наричано Седемте души от племето Черните крака. Тази нощ то бе изключително ярко, сякаш предвещаваше важно събитие.

— Дъще? — Кафявия лос излезе от мрака и се приближи към Джолена Лицето му бе все още намазано с черна боя. — Ти чакаш баща си в студа?

Хвана я за лакътя и я поведе към своята колиба.

Джолена мислеше, че в жилището му ще е студено и няма да има нищо за ядене, но някой бе поддържал огъня и бе осигурил храна, за да се подкрепи старецът след дългите часове, прекарани в скръб. Навярно това бе Лунното цвете. Тя проявяваше добрината си към всекиго, изпаднал в нужда. Дори сега, когато тъгуваше за Двата хребета, момичето потискаше своите чувства заради хората, чиято мъка бе по-голяма от нейната.

Кафявия лос посочи леглото, застлано с кожи.

— Седни. Ще говорим, след като измия траурната боя от лицето си.

— Сигурно си гладен — Джолена го гледаше, докато той изсипа вода в дървен леген и заплиска лицето си. — Яхнията мирише вкусно. Докато ти се миеш, ще ти сипя малко.

— Напълни две купи — каза той, докато търкаше лицето си с ръце. — Мисля, че не си се хранила достатъчно. Така ли е? Твърде разтревожена си, за да усетиш вкуса на храната.

— Да, имаш право — отвърна тя, смаяна от способността му да разгадава нейното настроение. Сипа яхния в две купи и изчака, докато възрастният мъж седна до нея.

Започнаха да се хранят. Тя осъзна колко е гладна едва когато вкуси първата хапка. Нахрани се до насита и остави паницата си настрана, докато баща й обираше с пръсти последните парчета моркови от своята купа.

Сетне той погледна Джолена и сложи ръка на рамото й.

— На лицето ти е изписана тревогата ти. Не се измъчвай за твоя бял брат. Петнистия орел ще го върне при теб. Не се безпокой и за сина на вожда. Той е смел, но предпазлив и има силен амулет. Някои казват, че е любимец на боговете и те му помагат.

— Вярно ли е? — попита изненадана Джолена.

Кафявия лос свали ръката си от рамото й и се засмя.

— Виждаш ли, дъще? Този сбръчкан старец знае какво да каже, за да разсее дъщери си. — Погледа я в очите. — Споменаването на името му не бе достатъчно. Но чудното нещо, което казах за него, ти помогна да се откъснеш от своите тревоги.

— Действително ли се говори, че той е любимец на боговете и те му помагат? — попита тя, все още учудена.

— Възможно е — отговори Кафявия лос и вдигна рамене. — Казах ти го просто за да те развлека. Успях, нали?

Джолена тихо се засмя, проумяла, че казаното от баща й въобще не е вярно, макар и да изглеждаше правдоподобно. Петнистия орел действително умееше да прави всичко и да се превъплъщава в различни роли.

— Да, успя — промълви тя. — И оценявам жеста ти. Но действително се притеснявам за, Петнистия орел и за брат си. И двамата са ми скъпи.

— Тогава по-рано съм бил прав, като допуснах, че чувствата ти към него са като на жена, която иска да се закълне във вярност на един мъж. — Кафявия лос се наведе и сложи още едно дърво в огъня.

— Да, прекрасни са чувствата, които изпитвам към Петнистия орел — отвърна Джолена. Беше й приятно да говори с този човек, непознат за нея до преди няколко дни. Толкова се радваше, че индианците от селото са общували достатъчно с белите хора и можеха да говорят на нейния език. Ако не беше така, тя щеше да се чувства като чужденка в непозната страна.

— Одобрявам това. — Кафявия лос отново седна на леглото и скръсти ръце. — Не е необходимо да ми плаща голям откуп за тебе, защото ти си вече в сърцето му и той е в твоето.

Джолена коленичи пред баща си и заплака, вперила поглед в очите му.

— Татко, това, което се случи, е много странно. Аз го видях в сънищата си, преди да го срещна! Когато го споделих с него, той обясни колко важни са сънищата на индианците Черните крака. Толкова съм щастлива, че принадлежа към това племе и че съм тук, за да науча всичко, което една жена от моя народ трябва да знае.

— Лесно ще ти бъде — усмихна й се Кафявия лос. — Вече знаеш много.

— А какво мислиш за моите сънища? — нетърпеливо попита тя. — И за това, че се сбъдват?

Индианецът обгърна с длани лицето й.

— И аз имам тази дарба. — Гласът му бе тих и я успокояваше. — Знаеш ли, дъще, сънувах те често, преди да те видя наяве.

— Наистина? — възкликна тя.

— Да — отговори Кафявия лос. — Дъще, когато те сънувах, мислех, че това е майка ти! Сега съм сигурен, че си била ти! — Притегли я до себе си, прегърна я и продължи с развълнуван глас: — Този баща бе лишен от теб. Толкова много приличаш на своята красива майка, моята съпруга. Тя бе смисълът на живота ми. Но ти си тук, истинска и мила, моя дъщеря. Твоята майка е сладък спомен, който пазя в сърцето си.

— Имаш ли нещо против да ми разкажеш за моята майка? — попита Джолена, като се освободи от ръцете му. — Ще разбера нежеланието ти, ако ми откажеш. Преди малко се върна от мястото, където скърбеше за твоя син. Ще те разбера, ако мислиш, че е твърде рано да говориш за още един човек, за когото си пял траурни песни.

— Ще ми бъде приятно да ти разкажа за твоята майка.

Кафявия лос замълча и се загледа в пламъците.

Джолена седна на леглото. Чувстваше се неловко. Крадешком погледна лицето на баща си и забеляза, че в него е настъпила промяна след загубата на сина. Клепачите му бяха подпухнали, но устата му бе упорита и своенравно свита както преди.

Кафявия лос заговори:

— Този възрастен мъж е преживял много зими. Някога бях млад и имах съпруга. Казваше се Сладката гълъбица — най-красивата жена сред всички племена в Монтана. Когато се съгласи да се омъжи за мен, аз устроих тържество, което продължи няколко дни. Прекарахме много нощи заедно, след което тя ми каза, че е бременна. — Кафявия лос гордо се усмихна на Джолена. — Никой воин от Черните крака не е бил по-щастлив от мен, когато тя ми съобщи това. Глезех жена си и всяка нощ говорех на моето дете, допрял глава до корема й. Казвах му, че много го обичам. — Той погледна настрани. Сълзи заблестяха в очите му. — Още тогава имах чувството, че е момиче. — Гласът му заглъхна. — Дойде денят, когато детето трябваше да се роди. Постъпих неразумно, като допуснах моята съпруга да отиде далече от селото и да роди сама, както правят жените от племето. Не мислех, че ще се случи нещо с детето или с нея. Сладката гълъбица бе здрава и силна. Но явно не е било така. — Кафявия лос закри лицето си с ръце и заплака. — Сигурно дълго се е мъчила, преди да роди — колебливо продължи той. — Кръвта… имаше много кръв около нея, когато я намерихме.

Джолена се премести до баща си, свали ръцете от лицето му, прегърна го и възкликна:

— Стига! Моля те, не казвай нито дума повече. Не биваше да те карам да преживяваш всичко това отново, сякаш се е случило днес. Моля те, татко, спри!

Опитваше да си представи своята майка в локва кръв и с малкото невинно бебе, легнало до нея — умираща, дарявайки живот. Бе толкова щастлива, че баща й не я обвинява за смъртта на Сладката гълъбица.

Затвори очи, направила своя извод от преживяното. Реши, че когато забременее, ще се противопостави на старата традиция да отиде извън селото, за да роди сама. Ще настоява Петнистия орел да е до нея. Няма да допусне да се повтори трагедията.

Отвори очи. Зачуди се докъде са я довели размислите й. Възможно ли е предварително да реши, че ще роди децата на Петнистия орел, след като все още не е негова жена?

Двамата дочуха, че някой плаче пред колибата. Изправиха се и излязоха на входа. Джолена неспокойно се озърташе, докато баща й вдигаше покривалото. Ахна, щом видя Лунното цвете, която плачеше разтреперана отвън.

— Изгонена съм от дома на моите родители. — Тя ридаеше и гледаше ту Джолена, ту Кафявия лос. — Къде да отида? Какво да правя? Родителите ми се отказват от мен.

Кафявия лос приближи до Лунното цвете, прегърна я през кръста, въведе я в колибата и я сложи да седне на кожите.

— Кажи ни какво се е случило.

Джолена ги последва. Седна от едната страна на смутеното момиче, а баща й — от другата.

Лунното цвете зарови лице в ръцете си и тялото й се разтърси от ридания.

— Казах на родителите си, че съм бременна. Помолих ги да ми съчувстват за… за това, че ще родя неомъжена.

— Ти си бременна? — Джолена се опитваше гласът й да не издава обхваналата я тревога. Тя знаеше за любовта на Лунното цвете към Двата хребета. Детето очевидно бе негово.

— Да, и се гордея. Не се срамувам от това. — Лунното цвете я погледна предизвикателно. — Двата хребета щеше да се ожени за мен, ако не беше загинал. Аз… не намерих кураж да му кажа за… детето. — Тя наведе очи и отново заплака. — И никога вече не ще мога да му кажа!

— До днес не си се осмелила да съобщиш на родителите си, нали? — попита Кафявия лос. Протегна ръка и отмести от челото й няколко паднали кичура коса.

— Не исках да им кажа, докато с Двата хребета се закълнем във вярност. Тогава моята бременност щеше да е законна в очите на родителите ми и на другите хора — отговоря девойката и подсмръкна, сетне изтри носа си с ръка. — Мислех след неговото погребение да избягам далече, докато родя детето. Не допусках, че родителите ми ще обърнат гръб на дъщеря си и на внучето, на дъщеря си, която искаше да бъде обичана и разбрана. Но днес мисълта да избягам ми беше непоносима. Не можех повече да нося своето бреме. Разказах всичко на моите родители, ала те не ме разбраха. И двамата се срамуват. Показаха ми вратата и ми заповядаха да се махна.

Джолена бе разкъсвана от противоречиви чувства. Знаеше, че Двата хребета никога не е изпитвал искрени чувства към Лунното цвете, но детето, което тя носеше, е негово.

Така частица от този ужасен човек щеше да остане завинаги!

Но тя не можеше да остане безразлична към Лунното цвете, чиито живот бе завинаги променен от жаждата на Двата хребета да доказва на какво е способен, като прелъстява колкото се може повече жени.

За разлика от Джолена, тази млада индианка не бе намерила мъж, достоен във всяко отношение!

Освен това детето се падаше на Джолена племенниче.

Погледна баща си в очите. Разбра колко мъчително понася новината, че синът му е създал дете, преди да се ожени.

Лицето на Кафявия лос изразяваше едновременно срам и тревога. Но той протегна ръце към Лунното цвете, готов да приеме нея и детето й. Джолена бе обзета от радост.

— Не е необходимо да напускаш моята колиба. — Кафявия лос се обърна към Лунното цвете и я прегърна. — Ще поема задълженията на моя син. Ще живеете тук с детето. То ще бъде обичано, ще се грижа за него.

— О, благодаря, благодаря! — зарида девойката. — Обещавам да ти се отплатя за добрината.

— Не се притеснявай — отговори Кафявия лос, като я потупа по гърба. — Ти вече ми се отблагодари, като постъпи честно и сподели истината с мен — дядото на нероденото дете. Ако беше напуснала селото, щеше да ме лишиш от възможността да държа своето внуче и да му дам обичта, която заслужава. Той замълча и отново продължи: — Твоите родители ще ми завидят, когато вдигна високо детето, за да го видят всички, щом то се роди.

Джолена изтри сълзите си, благодарна за предоставената й възможност да бъде съпричастна на чувствата и състраданието, проявени от баща й тази нощ.

Това я накара да изпита облекчение и да не се разкъсва от лоялността, която дължеше на единия и на другия си баща.

Изведнъж разбра колко силно го е заболяло, когато е бил лишен от дъщеря си преди осемнайсет години.

Тя трябваше да компенсира това.

И щеше да го направи по най-подходящия начин.