Каси Едуардс
Дива илюзия (21)

Двадесет и първа глава

Джолена видя тревогата в очите на Кафявия лос и разбра, че той навярно предусеща какво се е случило.

Сърцето й се късаше, когато тя заразказва за смъртта на Петнистия орел, но не й оставаше нищо друго, освен да каже истината на баща си. Дължеше му толкова много за това, че осемнайсет години е бил лишен от присъствието й. Искаше да бъде откровена с него.

— Петнистия орел и Двата хребета добре се справяха със задачата си да охраняват членовете на експедицията — започна тя, — но се оказаха безсилни пред силната буря и светкавиците, от които мулетата и конете обезумяха.

Наведе очи. Бе по-трудно, отколкото си представяше, да разкаже останалото. Не бе видяла как конят на Петнистия орел се е изплашил и е паднал в пропастта. Знаеше го само от думите на Двата хребета.

Сърцето й примря. Ами ако той лъже? Навярно се е надявал, че тя ще разчита на неговата защита в отсъствието на обичния Петнист орел?

Сетне се упрекна за подозрението си — дори Двата хребета не можеше да бъде толкова отмъстителен.

Трябваше да се примири с мисълта, че Петнистия орел е мъртъв.

Две ръце силно я сграбчиха за раменете и й причиниха болка. Джолена вдигна поглед и срещна тъмните очи на баща си, които я умоляваха да продължи разказа си.

— Разкажи ми останалото — промълви Кафявия лос. — Може би Двата хребета и Петнистия орел са паднали от конете си и те са ги стъпкали? Трябва да знам какво е станало с моя син Двата хребета!

Джолена трепна при последните думи на Кафявия лос. Бе нарекъл Двата хребета свой син.

Вцепени се при мисълта, че младежът е неин полубрат!

Имаха един и същи баща!

Това означаваше, че несъзнателно Двата Хребета се е влюбил в своята сестра!

Прилоша й. Единственото нещо, което в този момент й помогна да запази здравия си разум, бе, че и двамата не знаеха за своето роднинство. Когато отново се срещнеха, би трябвало да се радват един на друг като брат и сестра, които най-после са се намерили!

Домъчня й за Двата хребета, както и за себе си, защото никога нямаше да го обича със сестринска любов.

Той бе направил това невъзможно.

— Двата хребета е добре. — Бе объркана. Чудеше се как да му каже, че синът му е жив, без да обяснява откъде го знае. Не желаеше да говори за обстоятелствата около бягството си от своя похитител. — Преди да падна от фургона и да загубя съзнание, видях… видях как Двата хребета скочи от коня си, преди животното да полети от стръмната скала… заедно с другите — промълви тя с наведени очи. Никога не бе лъгала и проклинаше Двата хребета, че я принуждава да постъпва така.

— Синът ми е жив — с облекчение въздъхна Кафявия лос, но след това я погледна загрижен и попита: — А Петнистия орел? Видя ли го да пада в пропастта?

— Не, не съм, но мисля, че е загинал — тихо отвърна тя. — Ако беше жив, щеше да е тук сега. Навярно Двата хребета не е забелязал, че съм паднала от фургона. Сигурна съм, че е тръгнал насам. Не ми е ясно как съм го изпреварила. Навярно е спрял, за да почине, или… да се моли на боговете.

С всяка минута омразата й към Двата хребета растеше, защото заради него бе принудена да лъже. Младият индианец й бе казал, че е видял Петнистия орел да пада. Но тя не можеше да сподели това със своя баща, без да разкрие, че са били заедно.

Сви ръце в юмруци. Бе объркана от неловкото положение. Искаше да забрави преживяванията си и да се радва, че най-после е намерила своя баща. Копнееше да се отдаде на мъката си от загубата на единствения мъж, когото бе обичала.

— Може и двамата да са живи — усмихна се обнадежден Кафявия лос. — Нека да те заведа при твоите истински роднини и да им покажа моята дъщеря, която никога не е забравяла баща си. Ще те представя и после ще съобщя на вожда Сивата мечка новините за сина му, Петнистия орел. Ще изпратим много наши воини да ги търсят.

След като видя как спокойно баща й реагира на казаното, Джолена се пообнадежди. Възможно бе Петнистия орел да е жив. Допусна, че Двата хребета е излъгал за смъртта на приятеля си, и се успокои.

О, само ако беше жив!

Младата жена вървеше редом с баща си и жадно попиваше всичко наоколо. Имаше странното усещане, че вече е била на това място. Сякаш беше виждала кожите, закачени да съхнат пред индианските колиби с рисунки, изобразяващи подвизите на мъжете.

Зърна щитове от нещавена кожа, окачени върху триножници пред много от колибите. Подтикната от своята любознателност, бе чела за индианците и знаеше, че тези щитове се обръщат към слънцето няколко пъти през деня.

Докато вървяха из селото, тя видя жени, които готвят в месингови съдове, получени чрез замяна от белите търговци. Старци седяха на припек и замислено пушеха ароматна смес от тютюневи листа и дървесна кора.

Скоро Джолена забеляза, че щом я видеха до Кафявия лос, всички притихваха. Децата се криеха зад кожените поли на майките си. Някои жени влизаха в колибите и гледаха през леко отместените платнища на входа тази непозната червенокожа девойка, облечена, както се обличаха белите.

Спомни си колко е разчорлена и напразно се опита да разреши косата си с пръсти. Знаеше, че полата й е разкъсана, а бялата блуза мръсна, но нищо не можеше да направи.

Най-сетне стигнаха до най-голямата и най-пъстро нашарена колиба, украсена отвън с бизонски опашки и с рисунки на животни. Коленете й отмаляха, когато платнището на входа се повдигна и отвътре излезе възрастен мъж, прегърбен и слаб. Носеше дълга роба от еленова кожа и се подпираше на тояга. Джолена го погледна и сякаш потъна в черните му очи. Предположи, че това е вождът, бащата на Петнистия орел, и почувства огромно уважение към него.

Възрастният мъж се взря в нея и изненадано възкликна. Джолена разбра, че се е припознал с майка й.

— Как се казваш ти, която приличаш на жена от миналото? — прошепна Сивата мечка, сетне се обърна към баща й: — Къде я намери? Кафяв лос, как е възможно това? Гробът на твоята жена е под онова възвишение. Как е възможно тя да стои пред нас?

— Духът на моята съпруга, Сладката гълъбица, е винаги с мен — тихо отговори Кафявия лос. Прегърна Джолена през кръста и я притисна до себе си. — Това е моята дъщеря. Тя няма име от нашето племе. Наречена е Джолена от тези, които са я взели от нейната родна земя преди осемнайсет години.

Целият разтреперан, вождът пристъпи към младата жена.

— Наистина ли си ти? — попита той и нежно докосна бузата й. — Завърна се при своя баща и при своите близки след всичките тези години? Откъде научи за нас?

— Доскоро не знаех нищо — промълви Джолена и потръпна от неговия допир. Спомни си колко често Петнистия орел я докосваше по бузата. В този момент усети колко й липсва. Сърцето я заболя от отчаяние и самота. — Когато пораснах, забелязах разликата между мен и децата, с които играех — тихо продължи тя. — Но скоро разбрах кое е родното ми място. — Наведе очи и преглътна. — Петнистия орел видя приликата между мен и моята майка и всичко ми обясни. — Отново погледна към вожда. — Едва тогава разбрах, че съм от племето Черните крака и моят баща е Кафявия лос.

Вождът повдигна вежди и попита:

— Ти познаваш моя син? — Огледа се и отново очите му се спряха върху нея. — Не го виждам. Не те ли придружи до тук, за да те представи на твоите близки?

Джолена разтревожено погледна Кафявия лос. Очакваше той да й помогне, докато обяснява на бащата, че синът му навяно е мъртъв.

Кафявия лос я прегърна. Тя се поуспокои, докато баща й разказваше на Сивата мечка какво се е случило. Беше му трудно да обясни отсъствието на своя собствен син, който би трябвало вече да се е върнал в селото.

Сивата Мечка още повече се прегърби. Очите му се напълниха със сълзи.

— Няма да скърбим за моя син, докато тялото му не бъде донесено като доказателство за неговата смърт — тъжно изрече той. — Ще изпратя много воини да търсят нашите синове. Ще се моля на Слънцето да ги доведат невредими.

Вождът вдигна ръка и даде знак хората му да се приближат. Всички се подчиниха и застанаха зад Джолена и баща й. Кафявия лос я обърна с лице към тях, когато Сивата мечка заговори:

— Девойка от племето се върна при нас! — извика той. Треперещият му глас показваше, че здравето му е влошено. — Погледнете я! Ще си спомните за Сладката гълъбица. Тя е дъщеря на Кафявия лос и на Сладката гълъбица. Върна се при нас.

Сега Джолена разбра защо, когато я видяха, много от жените се скриха в колибите си. По-възрастните помнеха Сладката гълъбица.

Навярно мислеха, че тя е станала от гроба.

Когато разбраха коя е, всички се струпаха около нея усмихнати и развълнувани и я запрегръщаха.

Вождът се приближи и също я прегърна, сетне заяви:

— Би трябвало с голямо тържество да отпразнуваме твоето завръщане. Но навярно разбираш, че докато моят син го няма, това е невъзможно.

— Да, разбирам — промълви тя. Искаше й се да му каже, че му съчувства много повече отколкото той предполага. Копнееше да разкрие пред този възрастен болен човек любовта си към неговия син, когото той очевидно обожаваше.

Но знаеше, че моментът не е подходящ. Всъщност едва ли някога щеше да й се удаде удобен случай.

Ако Петнистия орел бе мъртъв, чувствата им щяха да останат в тайна, съхранени дълбоко в сърцето й. И само нощем щеше да затваря очи и да си представя, че той отново е до нея.

— Да се прибираме — тихо я подкани Кафявия лос и я прегърна през кръста. — Ще се нахраниш и ще ти дам нови дрехи.

За момент Джолена помисли за човека, който я бе отгледал и възпитал. Радостта, че е със своя истински баща, бавно заличаваше спомените от предишния й живот.

— Звучи чудесно — усмихна се тя. Зърна през рамо няколко воини, които се отдалечиха, възседнали своите коне. Усмивката й помръкна при мисълта, че отиват да търсят Петнистия орел.

Затвори очи и се помоли. Дано Двата хребета е излъгал за любимия й! Дано да го намерят жив и здрав.

— Не ще носиш повече дрехи на бяла жена — гласът на Кафявия лос трепереше от вълнение. — Никога вече.

Болката в гласа на баща й я накара да се съвземе.

Сега той заслужаваше цялото й внимание и привързаност. Дълго време бе живял, лишен от дъщеря си.

Последва го в неговата колиба. Жадно възприемаше всичко видяно. Искаше бързо да научи подробности за живота на индианците и да компенсира изгубеното време.

Дълбоко в душата си усещаше, че това е светът, към който принадлежи.

Само ако можеше Петнистия орел да бъде до нея!

Знаеше, че ако продължава да мисли за своя любим, няма да издържи и ще заплаче. Вдигна гордо брадичката си. Кафявия лос я настани на застланото с бизонски кожи легло до огнището.

Докато баща й слагаше дърва в огъня, Джолена отново се оглеждаше. По стените на колибата бяха опънати изрисувани кожи. Рисунките изобразяваха битки и приключения, в които е участвал Кафявия лос. Между външната и вътрешната обшивка на колибата имаше празно пространство — така се създаваше въздушно течение и димът излизаше от жилището през отвора на върха.

Около огъня имаше три легла, а до всяко по две трикраки столчета, покрити с рогозки от върбови клонки. Пространствата между леглата се използваха за складиране на неупотребяваните вещи.

Пръстеният под бе безукорно чист и домакинските принадлежности — кратуни, ведра и глинени съдове бяха окачени на стената.

Погледът й бе привлечен от бойните дрехи и оръжия — лъкове и стрели, копия, украсени с пъстри пера, и пушки с излъскани цеви.

Джолена се огледа за женски дрехи, но не видя нищо. Навярно баща й повече не бе се женил.

Осъзна колко е гладна, когато няколко красиви девойки от племето влязоха в колибата с храна върху дървени подноси. Тя се нахвърли върху вечерята, без да чака да я поканят повторно. Храната бе типично индианска: питки от сушено кълцано месо, смесено с мас от бизон, заешко варено с големи парчета моркови и зеле в соса и много други блюда, които й бяха напълно непознати. Джолена не забеляза, че баща й не се храни, а я наблюдава развеселен. Тя сякаш бе загубила своите изискани маниери. Продължаваше да се тъпче, докато почувства, че не може да преглътне нито хапка повече.

Едва когато засити глада си, забеляза щедрия дар, приготвен от жените.

— Дрехите са за теб — Кафявия лос стана и тръгна към входа на колибата. — Ще изляза навън, докато се преоблечеш като жена от нашето племе.

— Благодаря за всичко — Джолена му се усмихна, когато той я погледна през рамо и излезе навън, оставяйки я с жените.

— Ще те изкъпя и облека, а Лунното цвете ще сплете косата ти — каза една от тях. Наричаха я Буйния вятър. Тя донесе от потока голям леген с вода.

Джолена изпитваше удоволствие от грижите им. Съблече дрехите си и се остави в ръцете на жените. Най-напред измиха косата й с вода, която ухаеше на борови иглички. Докато я бършеха с хавлия, Джолена се загледа в дрехите, които скоро щеше да облече. Любуваше се на туниката от щавена бизонска кожа, обшита около врата с млечни зъби на лос. Имаше и чисти кожени гамаши, които биха стигнали до коленете й.

До дрехите стояха черни мокасини с дебели подметки. Те бяха украсени с тривърха фигура от таралежови иглички и мъниста. Трите върха символизираха трите подразделения на племето Черните крака.

След като я облякоха и сплетоха косата й, Джолена се огледа и отново изпита странно усещане, че вече е виждала всичко това.

Една след друга жените напуснаха колибата. Скоро се появи Кафявия лос. Погледна Джолена и очите му се насълзиха. Спомни си за времето, когато бе млад и взе за булка Сладката гълъбица.

— Татко? — прошепна младата жена, без да се стеснява, че го нарича така. Бе толкова естествено и справедливо. — Как ме намираш? Приличам ли на жена от племето Черните крака?

— Ти ме нарече татко — развълнуван промълви Кафявия лос. — Много години чаках да чуя тези думи от устата на моето дете… — Огледа я и кимна с глава: — Дали баща ти одобрява твоя вид? — Гласът му пресекваше от вълнение. — Да, много те харесва. А дали изглеждаш като жена от племето? Напълно!

Със сподавено ридание Джолена се хвърли в обятията му:

— Татко, обичам те така, сякаш никога не сме се разделяли.

Кафявия лос я притисна до гърдите си.

— Сега сме заедно, но един ден ти отново ще напуснеш моя дом — тъжно каза той.

Джолена се освободи от прегръдката му, погледна го в очите и решително заяви:

— Никога няма да те оставя!

— Ти си красива жена и много мъже ще идват пред моята колиба да те ухажват — усмихнато отвърна Кафявия лос. — Ще направиш своя избор и ще живееш в една колиба със съпруга, а не с баща си.

Джолена се сепна, щом чу за женитба. Всичките й мечти за съпружески живот умряха в деня, когато загина Петнистия орел. Беше й противно да мисли, камо ли да говори за брак с друг мъж.

Дълбоко в себе си тя знаеше, че никой няма да заеме мястото на Петнистия орел в живота й.

Отново се притисна до баща си. Затвори очи и се помоли на своя бог Двата хребета да е излъгал.

Скоро. Скоро щеше да разбере…