Каси Едуардс
Дива илюзия (6)

Шеста глава

Джолена се чувстваше приятно след обилната вечеря и горещата баня. Приближи се до прозореца на спалнята, където бе настанена за през нощта. Зърна малък лагерен огън в падащия здрач и това я накара да помисли за Петнистия орел. Потръпна и обгърна с ръце рамената си. Мъжът, бе там. Приготвяше се да прекара нощта край стените на форта. Тя не можеше да го види във вечерния мрак, но знаеше, че огънят, трепкащ в двора на форта, е неговият стан.

Сякаш нещо я зовеше натам, за да разбере причината за мигновеното влечение между нея и воина от племето Черните крака. Стомахът й се сви от възбуда при мисълта, че през следващите седмици ще бъде с него ден и нощ. Представи си как би се чувствала, ако той я държи в прегръдките си и я целува, и сърцето й затупка лудо.

Какво ли би могъл да й каже за нейния произход?

Дали и тя не е от племето Черните крака?

Беше ли възможно тук наблизо да е истинският й баща, тя да отиде при него и да признае, че е отдавна изгубената му дъщеря?

Дали ще го обикне изведнъж както дъщерите обичат своите бащи? Или ще й стане твърде неловко от чувствата, изпитвани към човека, когото никога не е виждала?

Единственият родител, когото бе обичала и прегръщала, я чакаше да се завърне в Сейнт Луис.

Той ще бъде съкрушен, ако тя обикне друг баща. Джолена не може да допусне това.

— Сестричке!

Гласът на Кърк я изтръгна от мислите й. Обърна се към него и се усмихна с чувство на вина. Той ще бъде потресен, ако разбере какво я вълнува. Бързо ще сложи сестра си на място заради мислите й за другия баща, при положение че има само един мъж, към когото да се обръща така.

— Сестричке, дойдох да поговорим — каза Кърк и влезе в стаята.

Затвори вратата след себе си, прекоси помещението и хвана ръката й. Отведе я на канапето пред камината, в която ярко пламтеше огън.

Меката светлина от единствената газена лампа хвърляше отблясъци върху лицето на Джолена и то изглеждаше като бакър. Кърк се взря в нея и помисли колко е красива в набраната памучна рокля. Намръщи се, когато погледът му се спря на дълбоко изрязания корсаж. Стори му се, че твърде много се разкрива добре закръгленият й бюст.

Вече доста мъже я гледаха похотливо.

Въпреки всичко не я осъждаше за избора на нейните дрехи. Никой, освен него, няма да я види тази вечер, а утре тя ще облече семпла пола и блуза, с които ще прикрие съблазнителните части на тялото си от буйните спътници във фургоните и… от водача индианец.

— Дойде да поговорим — решително го подкани Джолена. — За какво?

Страхуваше се, защото вече знаеше отговора на въпроса и дори се почувства глупаво, задето го зададе. Той отново щеше да й говори за Петнистия орел. Още веднъж ще я предупреди да не е твърде приятелски настроена към червенокожите. Обзалагаше се, че предварително може да цитира думите му.

— Джолена — обърна се към нея Кърк, хванал двете й ръце. — Трябва да си изясним как ще се държиш в присъствието на червенокожия мъж, който показва, че не е безразличен към теб. Ти си индианка, освен това си красива, фатална комбинация, когато си в тесен контакт с индианец, който навярно още не е избрал своята спътница в живота. Джолена, винаги мисли за татко. Той не би понесъл да те загуби, особено заради индианци. През целия си живот се е страхувал от това. Не бива да го допускаш.

Мислите й се объркаха. Дълбоко в себе си се чувстваше нелоялна към своя бял баща. Отвърна очи от Кърк и мъчително преглътна. Изпитваше вина за това, че непрестанно мисли за воина от племето Черните крака.

Затвори очи и плътно стисна устни, осъзнала началото на вътрешната борба. Питаше се дали ще издържи.

Как ще живее между два свята?

Досега за нея съществуваше само един, другият бе заключен дълбоко в душата й. Дойде в Монтана и видя мъжа от своите сънища. Всичко се промени от момента, в който стъпи на земята на своите праотци… единственият изход бе да остави всичко в ръцете на съдбата.

Беше млада. Ще избере живот, който да я направи щастлива с надеждата, че няма да причини болка на любимите хора.

— Джолена, кажи нещо, за бога! — Кърк решително я хвана за рамото и я принуди да го погледне отново. — Мълчанието ти ме плаши.

Взря се в черните й очи и откри в тях онова, което тя не смееше да изрече. Бе пронизан от страх. Там видя нещо, което му бе непознато. Имаше усещането, че неговата сестра му е напълно непозната. Сякаш се взираше в очите на индианка.

Твърде дълго бе живял с една илюзия в сърцето си и бе забравил, че Джолена е червенокожа, не бяла жена. Сега бе принуден да се сблъска с действителността и това му причиняваше болка.

Страдаше при мисълта, че пред очите му тя може да се промени до неузнаваемост и да се превърне в индианка, която му вдъхва страх.

Временно бе пренебрегнал своята кариера, за да предотврати това. И сега разбираше, че е невъзможно да промени действителността — тя бе индианка и нейната същност щеше да се прояви още по-силно сега, когато се намираха в земята на праотците й.

Не трябваше да допуска Джолена да идва тук. Проклинаше се за грешката си. Но дълбоко в себе си съзнаваше, че тя щеше да дойде дори сама. Бе твърде своеволна и решителна.

И търсенето на рядката пеперуда бе само повод за идването й в Монтана. Със сигурност го бе разбрал.

— Кърк, мили! — най-после промълви Джолена и леко докосна бузата му, когато той свали ръка от рамото й. — Моля те, недей да се тревожиш за мен и да ме поучаваш. Спомни си, че си само с няколко седмици по-голям от мен. Достатъчно голяма съм да се грижа за себе си и да преценявам своите постъпки. А индианецът? Да, забелязах, че не е безразличен към мен. Не се страхувай от това, моля те. Заинтригуван е, че вижда индианка, облечена като бяла жена. Естествено е да реагира така, когато една червенокожа живее сред бели, сякаш е една от тях.

— Джолена, нима не разбираш, че ти си една от нас? — умолително попита Кърк. — Макар и с кожа като тяхната, ти си бяла във всяко отношение. Не забравяй това и не си въобразявай, че ще намериш своите истински роднини. Моля те!

— Кърк, ако имаш бакърена кожа и във вените ти тече индианска кръв, няма ли и ти да искаш да научиш истината за своя произход? — промълви Джолена, макар и да знаеше, че е безполезно.

Всеки от тях бе твърдо убеден в своята правота.

Тя щеше да търси истинските си роднини, без да се съобразява с мнението на Кърк. Сега имаше възможност за това.

— Смятах, че ще бъдеш поне малко признателна за живота, който ти бе осигурен досега — горчиво каза Кърк. Стана от дивана и закрачи напред-назад пред камината, сключил ръце на гърба си.

Джолена се изправи на крака, хвана го за ръката и го спря, като го изгледа умолително.

— Кърк, никой не е по-признателен от мен за това, което твоят бял баща и майка са направили за мен — тържествено заяви тя, но Кърк се отдръпна от нея и невъздържано махна с ръка.

— Чу ли какво току-що каза? — изкрещя той. — Чу ли, че нарече татко „твоя бял баща“? Господи, Джолена, никога не си говорила така. Той е твой баща. Как можа да го забравиш?

Уморена от спора, принудена да се чувства гузна заради чувствата си, Джолена се разбунтува.

— Кърк, моля те, иди си! — процеди през зъби тя. — Нека спрем да спорим, преди да кажем нещо, за което след това ще съжаляваме. Не се намесвай. Чуваш ли? Не се намесвай.

— Джолена, повтарям ти! — упорито отвърна младежът. — Не се сприятелявай с индианците. Не можеш да разчиташ на тях.

Гласът му бе жлъчен и това я подразни. Девойката се наведе към него с блеснали от гняв очи.

— Аз съм индианка, нали? Не можеш ли да разчиташ на мен?

Кърк не отговори, нито се помръдна от мястото си. Джолена мрачно въздъхна и сърдито мина край него. Отвори вратата с трепереща ръка и се затича през тесния коридор. Сълзи на гняв и разочарование замъгляваха очите й. Движеше се напосоки, когато брат й извика да спре.

— Джолена, ти си индианка, но съвсем различна. Ти си възпитана в цивилизована среда, а индианците са диваци.

Думите му разкъсаха сърцето й. Зарида, заслепена от ярост и продължи да тича. Ненадейно се сблъска с някого и спря.

Повдигна очи, мъчително преглътна и пулсът й се учести, когато видя пред себе си красивия воин от племето Черните крака. И когато индианецът я хвана за раменете, за да я задържи да не падне при сблъскването, тя бе обзета от такова сладостно чувство, че чак се уплаши.

Предупрежденията на Кърк отекнаха в съзнанието й, сетне тя престана да ги чува и с благоговение се втренчи в Петнистия орел.

Той видя, че очите й са подути и зачервени от плач. Копнееше да я вземе в обятията си и да я защити от парливите думи на брат й, които бе чул.

Не посмя да го стори, за да не причинява повече раздори между двамата и бързо я пусна, щом Кърк задъхан се втурна към тях.

С поглед, втренчен в индианеца, младежът собственически прегърна Джолена през кръста. Опитваше се да говори спокойно, когато я поведе обратно към форта.

— Ела, сестричке, трябва да отидеш в стаята си. Най-добре ще е да си легнеш, защото утре тръгваме преди изгрев-слънце.

Джолена, залитайки, тръгна към Кърк, потресена от чувствата, изпитани в прегръдките на Петнистия орел. Трудно щеше да ги прикрие, особено от своя брат.

— Прав си — промълви тя. — Изведнъж се почувствах изморена.

— Трябва ли отново да ти припомням истинската причина, заради която дойдохме в Монтана? — настояваше Кърк. Мислеше, че ако постоянно й го напомня, тя ще повярва в това. — Пеперудата, Джолена. Рядката пеперуда. Единствено заради нея.

— Кърк, можеш да говориш каквото си искаш — отвърна тя, — но аз имам по-голяма цел. Чувствам се така, сякаш принадлежа към това място. Моите сънища ме доведоха тук.

— Глупости — възрази той, сетне спря, прегърна я и нежно промълви: — Съжалявам за скандала. И признавам, че това, което казах за индианците, бе прибързано. Извини ме.

— Разбирам защо го направи и приемам извинението ти.

През рамото на Кърк тя наблюдаваше Петнистия орел, който се придвижваше към своя стан. Бе достатъчно само да го зърне, за да затупка сърцето й. С нетърпение очакваше пътуването, когато щеше да го опознае по-добре.

Затвори очи. Представяше си, че той я прегръща и целува. Копнееше мечтите й да се сбъднат.

 

 

Петнистия орел се взираше в огъня, без да го вижда. Бе запленен от тази жена, внезапно влязла в живота му. Пред очите му бе само нейният образ.

Бе недопустимо непрекъснато да мисли за нея.

До днес в сърцето му бе само тази, която отдавна бе напуснала света на живите.

Единствената цел в живота му бе да научи всичко, което ще му е необходимо, щом бъде призован да управлява своя народ като могъщ вожд. Внимателно слушаше указанията на баща си за изискванията, на които трябва да отговаря.

Сивата мечка не се чувстваше добре. Твърде дълго бе жалил мъртвата си съпруга и бе започнал да боледува. Синът му се страхуваше, че неговото състояние се дължи по-скоро на разбитото му сърце, отколкото на някакво физическо неразположение. Това бе една от причините, поради които Петнистия орел не допускаше друга жена в сърцето си. Не желаеше да изпитва болката, изживяна от него и от баща му при загубата на любимия човек.

Според него в живота имаше много неща, освен жените, които също доставяха удоволствие. Но сега, след като срещна Джолена, всичко друго избледня.

— Тя те привлича, нали? — Двата хребета изведнъж прекъсна мислите му. — Това е жената за теб.

— Тази, която пристига с белите хора на голямото речно кану? — предпазливо попита Петнистия орел. — Не, тя не ме интересува.

— Тогава сигурно мислиш за предстоящото пътуване? — отвърна Двата хребета със самодоволна усмивка. Знаеше, че приятелят му не казва истината. Самият той не желаеше да продължава разговора в същата посока, защото тайно мислеше и копнееше за своята принцеса. — Навярно ще се наложи да отблъснем изменниците от племето крий, особено така наречения Дълъг нос, докато закриляме тези хора, които не подозират какви опасности ги дебнат.

— Дългия нос няма да нападне, когато види кой ги води — отвърна Петнистия орел. — Той знае, че ще си навлече гнева на племето Черните крака, чиито воини са три пъти повече от тези на крии. Отдавна се е убедил, че не трябва да пречи на Петнистия орел. Моят баща ме е научил как да се държа с негодниците.

— Така е — съгласи се Двата хребета и кимна. — Навсякъде те уважават. Възхищава се от теб и твоят приятел, който смирено ще те придружава, докато водиш бледоликите да търсят рядката пеперуда. Бялата жена — продължи той, въпреки да бе разбрал, че приятелят му не желае да разговаря за нея — е най-красивата, нали? Ти се държа така, сякаш си я виждал преди. Странно защо.

Петнистия орел извърна очи и се взря в голямата къща, където бе Джолена. Тялото му се напрегна при мисълта, че тя сега навярно се съблича, за да си легне. Ако можеше да бъде там, да я докосне, да я целуне и да й каже, че винаги му е принадлежала.

Двата хребета погледна Петнистия орел. Отново се почувства пренебрегнат от своя приятел и това го наскърби. Стисна устни и присви очи, обнадежден от мисълта, че скоро Петнистия орел ще е твърде разгневен.

Извърна поглед от него. Почувства се обиден от поведението на своя приятел.

Скоро ще му покаже кой е по-добрият от двамата.