Каси Едуардс
Дива илюзия (2)

Втора глава

Подредени в полукръг индиански колиби осейваха зелената равнина. Дървета ограждаха бистрия поток, извиращ от далечните планини. Той течеше покрай лагера, разположен на платото, където никакъв враг — червенокож или белокож — не можеше да премине незабелязан.

Мъжете бяха на лов. Жените от племето Черните крака сушаха месо и шиеха дрехи от щавена телешка кожа.

Миризмата на печено месо и гласовете на играещи деца изпълваха следобедния въздух.

Петнистия орел, наречен така отскоро, след като бе прекарал четири денонощия в пост, далече от своите близки, крачеше пред колибата на родителите си. Този ден игрите на децата му се струваха много глупави. Мислеше за други, по-важни неща. Знаеше, че днес би трябвало да се върне Сладката гълъбица с новороденото си дете в ръце. Когато отминаха дните, необходими на жена от племето Черните крака да отиде далече, за да роди, съпругът й, Кафявия лос, се разтревожи и тръгна да я търси заедно с много воини.

„Тя е мъртва — мислеше Петнистия орел. Дългата му коса падаше около раменете, докато той крачеше тревожно — знам, че е мъртва.“

Отправи взор в небето.

„Аз съм само момче на десет зими, но ще скърбя за смъртта й, сякаш тя е моя собствена жена. Никога не съм виждал такова красиво лице. Никоя друга жена, освен моята майка, не е била така грижовна и отзивчива. О, чуй ме, Слънце, върховни покровителю на Черните крака, нека Сладката гълъбица скоро се върне със своето дете на гърди. О, могъщи покровителю, чуй моите молитви!“

Откъм другия край на селото се чу тропот от конски копита, сякаш далечен гръм падна върху голата земя. Сърцето на Петнистия орел заби по-бързо. Искаше му се да изтича и да посрещне воините, за да разбере дали са намерили Сладката гълъбица.

Но сякаш мокасините му бяха приковани към земята и той не можеше да се помръдне.

Бе момче, сляпо увлечено в по-възрастна от него жена.

Мнозина биха го нарекли глупак, ако покаже чувствата си към Сладката гълъбица. Бе твърде предпазлив дори когато тичаше, играеше или ходеше на лов с другите млади бойци от селото.

Носеше само панталони и хубави черни мокасини. Широка, обшита с мъниста лента, придържаше гарвановочерната му дълга до кръста коса. Стоеше със свити юмруци. Сърцето му биеше толкова силно, сякаш в тялото му някой удряше барабани.

Черните му очи напрегнато наблюдаваха тържествената процесия конници. Изпита отчаяние, когато видя теглената от последния кон носилка, на която лежеше тяло, покрито с меча кожа.

Петнистия орел погледна нагоре и едва се сдържа да не извика, когато видя, че воинът, чиито кон тегли носилката, е Кафявия лос. Под коженото покривало бе Сладката гълъбица.

Кафявия лос спря коня си и слезе. Наобиколиха го хората от селото в очакване да отвие тялото на жена си. Щом видяха чаровната Сладка гълъбица, трогнала всички в селото със своята доброта през краткия си осемнайсетгодишен живот, заридаха.

Петнистия орел потисна сълзите си и събра целия си кураж, за да се провре и да зърне младата жена. Преглътна и решително се промъкна през ридаещите хора от племето.

Доближи се до тялото и краката му се подкосиха.

Тя бе бездиханна. Мъртва.

Потисна риданията си, когато видя кръвта по полата й. Знаеше, че яркото червено петно е от раждането.

Внезапно му хрумна нещо. Отчаяно огледа носилката. Обзе го паника, когато не видя бебето.

— А детето? — не се сдържа и попита, когато погледна опечаления Кафяв лос. — Не виждам детето.

За младия мъж Петнистия орел бе малко момче, което не би трябвало да се интересува от по-възрастна жена, особено от собствената му съпруга. Той извърна поглед, без да му отговори.

Майката на Петнистия орел застана до него, хвана ръката му и промълви:

— Но-ко-и, сине, тук не бива да стоят млади бойци.

Опита се да го отстрани от носилката, но момчето не помръдна от мястото си. За пръв път не се подчини на своята майка.

Копнееше да погледа Сладката гълъбица за последен път, преди да бъде приготвена за погребване.

Никой, дори майка му, не бе в състояние да го лиши от това!

Чудеше се какво е станало с бебето.

— Майко, кажи ми — умоляваше я той с широко отворени очи. — Къде е детето?

Бащата на Петнистия орел, вожд на племето, приближи до сина си и го хвана за рамото.

— Но-ко-и, сине, детето е изчезнало — тъжно каза Сивата мечка. — Взел го е някой, преди Кафявия лос и воините да открият Сладката гълъбица. Претърсили са навсякъде, стигнали са дори до реката, но не са намерили бебето. Видели са следи от много каруци, копита и отпечатъци от стъпки. Ала по това време керванът отдавна бил заминал. Навярно тези, които са се качили на големия бял сал, са видели детето и са го взели от майката.

Сърцето на Петнистия орел се сви от болка при мисълта, че бебето на Сладката гълъбица е при бледоликите.

Не можеше да си представи как бяла жена ще се грижи за детето, което е трябвало да суче от гръдта на индианката.

И никой няма да узнае дали е момче или момиче.

Закопня да побегне към хълмовете, за да се моли за душата на Сладката гълъбица. Безмълвно се взираше в жената, чиито глас шептеше в сърцето му така, сякаш той бе нейният боец, а тя — негова съпруга.

Любимата му никога не узна за силните му чувства. Това можеше да стане сега, когато неговите молитви политнат към небесата, откъдето тя ще започне дългото си пътешествие в другия свят. Ще й говори така, както на огненото слънце.

Тя ще го чуе!

Беше сигурен в това!

Сладката гълъбица ще пази тяхната тайна, докато и той отиде при нея на Слънчевите хълмове — призрачното място на племето Черните крака.

С тъжни, изпълнени с копнеж очи, младежът се взираше в жената, чиято смърт дълбоко го развълнува. Дори мъртва тя все още бе необикновено красива. Косата й бе черна като въглен, а очите — по-кафяви от най-високата ела.

Сърцето му се късаше, докато той съзерцаваше за последен път изящните черти на нейното лице, съвършени и несравними.

Повече не можеше да сдържа чувствата си. Обърна се, промъкна се през ридаещите хора и избяга извън селото. Сърцето му биеше до пръсване. Плачеше, докато се изкачваше по стръмния склон, надявайки се един ден да намери детето, родено от жената на момчешките му мечти.

Тичаше нагоре, заслепен от сълзи. Най-после се изкачи високо над гората. Селото му остана в далечината, скрито зад дърветата. Младежът достигна скалата и коленичи върху нея.

Чу далечно биене на тъпани, подобно на ударите на сърцето си в ушите. Бяха индианските татами, с които призоваваха духовете.

Риданията на събратята му изпълниха сърцето му с отчаяние. Погледна към небесата и започна да се моли на слънцето да му даде сила, за да посрещне нещастието, сполетяло неговото племе — смъртта на жената, която всички обичаха.

— Съжали ме, Слънце! — извика той. — Велики вожде, могъщи шамане!

Бе необичайно тихо. Сърцето му за момент спря да бие и той широко отвори очи, когато чу нещо нереално и удивително.

— А-уа-е! Бъди смел, синко!

Сепна се от думите и от силата на гласа.

Бързо се огледа наоколо, но не видя никого. Вдигна очи към небето и се усмихна. Разбра, че Старецът, върховният бог на Черните крака, техният създател Напи, е чул молитвата, усетил е скръбта в неговото сърце и му отговаря. Слънцето и Старецът знаеха за чувствата на Петнистия орел, макар че бе грешно да се обича два пъти по-възрастна жена.

Усмихна се. От очите му бликнаха сълзи. Сега бе сигурен, че го разбират.

Ще прогонят мъката от сърцето му, за да се посвети той на бъдещето. На всички бе известно, че един ден младежът ще е вожд на своя народ. Ако иска да е достоен и могъщ, трябва да се подготви за това.

Ще се научи как да посреща смъртта.

Тъпаните продължаваха да бият. Петнистия орел отново се обърна към небесата:

— Чуй ме, Слънце! Уо-ка-хит, чуй моята молитва. Помогни ми да се избавя от своята скръб. Нека като орел отлети далече. Хай-я. Помогни ми, моля те, да понеса моята загуба. Предай думите ми на Сладката гълъбица по пътя й към другия свят. Развълнувай нейното сърце с песен. Тя ще е с нея, докато аз също стана една от звездите в небето и заблещукам над близките си, които съм оставил на земята.

Моли се, докато нощта го обви като черно наметало, отправил взор към звездите. Внезапно започна мъртвешкият танц на духовете. Младежът затърси най-ярко проблясващата звезда и когато я откри, разбра, че Сладката гълъбица е на небето и му се усмихва оттам, разбрала за момчешките чувства и за отчаянието му.

Наоколо цареше тишина, не помръдваше нито лист.

Изведнъж от долината се чу звук, подобен на гръмотевица, грамаден бухал полетя към Петнистия орел и почти докосна лицето му.

Момчето потръпна. Птицата го предупреждаваше, че е време да остави своята мъка зад себе си.

С вдигната глава, горда осанка и сухи очи Петнистия орел си тръгна от мястото, където се бе молил. Знаеше, че един ден отново ще види Сладката гълъбица.

През онази нощ той се превърна в мъж.