Каси Едуардс
Дива илюзия (20)

Двадесета глава

Със сърце, натежало от скръб, Джолена безцелно вървеше напред. Облекчаваше я това, че се бе съмнало и нямаше опасност да я нападнат хищните животни. В съзнанието й бе жив споменът за нощта, когато я нападна пантерата.

Но тогава бе заедно с Петнистия орел!

Сега разчиташе единствено на себе си. Надяваше се да се натъкне на пътници или да се озове в индианско село.

Спеше й се и бе уморена до смърт — нямаше сили да направи нито крачка повече. Все пак продължи да върви. Движеше се през трудно проходима пустош. Минаваше през тъмни гори и буйни потоци, заобикаляше отвесни скали.

Ето че се озова сред широка плитка долина, където памукови дървета и ромонливи потоци създаваха впечатление за покой. По хълмовете в далечината се виждаха елени, лосове и планински овце.

Заек изскочи толкова близо до нея, че тя можеше да го докосне с ръка.

Джолена спря и въздъхна. Облегна се на дънера на едно памуково дърво и изтри избилите по челото й капки пот. Затвори очи и се заслуша в шепота на листата над нея, наподобяващ ромоленето на слаб дъжд.

Представи си, че е в Сейнт Луис. Спомни си как слушаше шумоленето на листата на голямото памуково дърво пред прозореца на спалнята си.

Когато се замислеше за произхода си и за баща си, това шумолене я успокояваше и тя не се чувстваше самотна и лишена от своя истински живот.

Внезапно усети остра болка в стомаха, която я накара да отвори очи. Трябваше да продължи, за да намери ако не хора, то поне храна. Бе утолила жаждата си от бистрите чисти потоци, а няколко шепи горски плодове притъпиха глада й.

Сега чувстваше, че ще припадне от слабост, ако не се нахрани, и то скоро.

Краката й трепереха, виеше й се свят.

— Трябва да продължа напред — прошепна тя, докато си пробиваше път през високата прерийна трева. — Трябва, трябва.

Слънцето я изгаряше с огнените си лъчи. Джолена копнееше за хладния вечерен ветрец, макар че изпитваше страх от неизвестното, което я чакаше в мрака.

Спря, за да си поеме дъх.

С края на полата си пони потта от лицето си. Внезапно дочу някакъв звук и сърцето й сякаш спря да бие.

— Дали не е детски смях? — промълви тя. Чу в далечината кучешки лай и цвилене на коне и настръхна.

После усети апетитния аромат на печено месо.

Всичко това означаваше само едно — наблизо имаше хижа на заселник или индианско село.

Мисълта, че най-после бе намерила хора, й даде импулса, от който се нуждаеше, за да извърви още един-два километра. Щеше да намери убежище и да се нахрани. Движеше се с огромно усилие, сякаш всеки момент щеше да падне.

Изведнъж пред очите й се разкри необикновена гледка.

Сърцето й лудо заби.

През памуковите дървета съзря потъмнели, опушени индиански колиби, от които излизаше дим, разсейвай от лекия вятър. Долината бе осеяна с колиби.

В заградени участъци по близките хълмове пасяха коне.

Джолена съгледа босоноги деца в къси кожени дрехи, които скачаха и се гонеха. Играеха на войници, използвайки клони, вместо копия и пушки.

Кучета тичаха след тях и джафкаха.

Джолена се скри зад едно дърво, внезапно обзета от страх. Питаше се как да влезе сама в индианското село. Със затаен дъх наблюдаваше някакви жени, които се приближаваха към нея, прегърбени под тежестта на събраните за огъня дърва.

Когато я отминаха, без да я забележат, младата жена отново обърна поглед към синкавия дим, издигаш се на тънки стълбове над колибите.

Стомахът й изкъркори при вида на месото, което се печеше на шиш над голям огън в центъра на селото.

Знаеше, че не й остава нищо друго, освен да влезе в селото. Реши да последва жените, но те бяха изчезнали. Нямаше ги и децата, и кучетата.

Тя дълбоко въздъхна и тръгна към селото, като си внушаваше, че не бива да се страхува. Искаше й се да вярва, че тези индианци са от Черните крака, а не от друго, враждебно настроено племе. Ако бяха крий, сиукси, крау или снейк, не знаеше как ще я приемат. Бе сигурна, че Петнистия орел придружаваше участниците в лепидоптеристката експедиция отчасти поради опасността да бъдат нападнати от крии. Той явно имаше основание да смята, че това индианско племе е враждебно настроено към него и към бледоликите.

Споменът за Петнистия орел я изпълни с копнеж. Тя изтри сълзите и продължи пътя си. Скоро стигна до селото.

Като накуцваше леко, Джолена се приближи до най-близката индианска колиба, направена от бизонски кожи и украсена с рисунки на странни животни. Нямаше значение откъде ще поиска помощ.

Заобиколи колибата и спря. Видя възрастен мъж, седнал на одеяло. Той излъскваше стрелите си, като ги прокарваше през отвори, пробити в плосък камък. Тя приближи толкова тихо, че старецът не усети присъствието й. Имаше възможност да го огледа и да прецени дали е достатъчно приятелски настроен, за да му се покаже.

Мъжът носеше елече от кожа на пума и панталони от еленова кожа с ресни. Беше необичайно висок, с широки рамене. Черната му гъста коса, сплетена на плитки, се спускаше по широкия му гръб. Чертите на лицето му издаваха сила и одухотвореност. Внезапно тя изпита благоговение пред величествената му осанка и се зачуди дали той не е човек с особена важност.

Щом погледът й се спря на мокасините му, сърцето й подскочи от радост.

Бяха черни!

Единствените червенокожи, за които се знаеше, че носят такива мокасини, бяха от племето Черните крака. Това означаваше, че е попаднала при приятелски настроени индианци.

Огледа се и реши, че този мъж едва ли е вождът на племето. На малка могила в далечината, над всички останали, се издигаше по-голяма колиба, отговаряща на представата й за жилище на водач.

Внезапно възклицание накара Джолена рязко да обърне глава. Преглътна мъчително с ръка на гърлото си, когато видя, че възрастният мъж е приковал в нея недоумяващи очи. Напрегнато се взираше в лицето й, сякаш му бе добре познато.

Кафявия лос отстъпи назад, но гърбът му опря в стената на колибата и той бе принуден да спре. Сърцето му биеше до пръсване. Усещаше, че му прималява. Никога не бе допускал отново да види това лице, преди да отиде в другия свят при своите обични съпруги.

— Как… е… възможно? — най-после заекна той.

Джолена вече бе видяла подобна реакция при друг човек от същото племе — Петнистия орел.

И той я гледаше така, сякаш виждаше духа на нейната майка.

Това означаваше, че този мъж също осъзнава приликата, следователно той навярно е от същото племе.

— Ти ли си Кафявия лос? — не се сдържа да го попита, надявайки се той да разбере речта й. Чудеше се дали това не е истинският й баща.

Изглеждаше невероятно, но по реакцията му тя разбра, че е отгатнала неговото име!

— Аз съм Кафявия лос — отговори той на английски. — А ти коя си? Как се казваш? Откъде идваш? Защо си тук? Как научи моето име?

Втренченият му поглед се плъзна отново по нея. Учуди го начинът, по който е облечена. Очевидно, тя бе индианка, но носеше дрехи на бяла жена.

Отново я погледна учуден. Знаеше, че има само един възможен отговор.

Тя бе огледалният образ на Сладката гълъбица.

Следователно беше… неговата дъщеря. Сякаш бе предопределено да се срещнат, без да подозират нищо.

След дългите години на неведение, Джолена бе открила своя истински баща, ала не знаеше как да постъпи.

Копнееше да се хвърли в прегръдките му да се притисне до него и да получи утехата, от която така се нуждаеше, за да забрави мъката си по Петнистия орел и Кърк.

Помисли си, че трябва да се държи сдържано. Той бе неин кръвен баща, но това не означаваше, че моментално ще се обикнат. Първо трябваше да свикнат един с друг.

Той трябваше да проумее, че бебето, което са му отнели, внезапно се връща при него като жена.

— Ти си Кафявия лос — промълви Джолена с разтреперан глас. Коленете и ръцете й трепереха. — Белите хора ме нарекоха Джолена. Не знам какво индианско име би избрал за мен, ако ме бе намерил пръв в деня, когато майка ми е умряла, за да ми даде живот.

Раменете му потръпнаха. Сега бе сигурен, че това е неговата дъщеря, детето, за което тъгуваше. Втората му жена роди Двата хребета, но синът не бе достатъчен, за да заличи мъката по изгубеното бебе.

Той не се ожени, след като втората му съпруга умря от треска. След смъртта й отново бе обзет от натрапчивите мисли за първото си дете. Непрекъснато се питаше дали е живо.

Сега бе благословен! Дъщеря му се върна при него.

След толкова много години най-после Слънцето бе откликнало на молитвите му.

Кафявия лос протегна ръце към Джолена и прегракнало промълви:

— Ела, дъще! — Мъчеше се да потисне сълзите, които в момент на слабост карат мъжете да изглеждат като жени в очите на околните. — Позволи ми да те прегърна и да те притисна до сърцето си. Достатъчно дълго бях лишен от това.

Ридаеща от радост, Джолена се хвърли в мускулестите му ръце и силно го прегърна.

— Не мислех, че мечтите ми ще се сбъднат! — извика тя и го погледна с черните си очи. — О, колко пъти съм го мечтала! Молих се неуморно. Мина много време, но Господ най-после изпълни желанието ми.

Кафявия лос я хвана през кръста и леко я отдалечи от себе си, за да я разгледа по-добре.

— И аз се молих — каза той. — Създателят на нашето племе Напи е чул моите молби. Най-после изпълни желанието ми.

Няколко мига се гледаха усмихнати, сетне Кафявия лос забеляза окъсаните й дрехи и се намръщи.

— Защо си сама? — попита той и втренчено я изгледа. — Как намери селото? От колко време бродиш из горите?

Джолена си спомни трагичния инцидент и наведе очи. Не искаше да говори за него.

Нито за смъртта на тези, които обичаше!

Нито за това, как Двата хребета измени на приятеля си и едва не изнасили жена му!

Макар и споменът да пораждаше горчивина в душата й, тя знаеше, че поне отчасти трябва да разкаже за трагедията.

Няма да разкрива истинската същност на Двата хребета пред хората от неговото племе. Това ще стане от само себе си, когато той се завърне в селото и разбере, че е жива. Няма начин да знае дали тя е казала за постъпката му или не.

Ще се държи много странно и неговите близки ще го попитат за причините. А Джолена ще го наблюдава и самодоволно ще се усмихва, докато младежът се опитва да измисли някаква лъжа, за да се спаси от упреците и позора.

— В очите ти виждам болка — промълви Кафявия лос и повдигна брадичката й. — Какво се е случило? Кажи на баща си.

Изведнъж му хрумна ужасяваща мисъл. Спомни си, че Петнистия орел и Двата хребета заминаха, за да водят група бели хора, наречени лепидоптеристи. Възможно ли е дъщеря му да е била с тях? Ако е така, къде са Петнистия орел и Двата хребета? Нали бяха наети за водачи?

— Петнистия орел и Двата хребета? — извика старият индианец. — Познаваш ли тези младежи от племето Черните крака?

При споменаването на техните имена гърлото й се сви.

— Откъде знаеш? — прошепна Джолена.

— Дошла си в Монтана да търсиш пеперуди, нали? — предпазливо попита Кафявия лос.

— Да, така беше — отвърна тя. Предпочиташе да не говори за това. В съзнанието й отново оживяваше трагедията.

Кафявия лос я хвана за раменете и прошепна:

— Говориш така, сякаш вече не си член на експедицията. — Отново огледа разкъсаните й дрехи и разрошената й коса и едва сега осъзна какво означава това.

— Къде е Двата хребета? — припряно попита той. — Къде е Петнистия орел?

Джолена го погледна и разбра, че индианецът се досеща какво се е случило. Страхуваше се да му каже, че неговите опасения са отчасти оправдани.

Единият воин от племето Черните крака бе мъртъв!

Другият…

Господи, какво можеше да каже за другия?

В този момент, когато трябваше да бъде щастлива, че най-после е намерила своя баща, се почувства хваната в капан от лъжите и похотта на Двата хребета.