Метаданни
Данни
- Серия
- Дивите (27)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Savage Illusion, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Ива Балканска, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 15 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona (2010)
Издание:
Каси Едуърдс. Дива илюзия
ИК „Калпазанов“, София, 1994
ISBN: 954–17–0061–6
История
- — Добавяне
Двадесет и четвърта глава
— Лошото вече е зад нас — каза Петнистия орел. — Да говорим за неща, които ще ни накарат да се усмихнем.
— Добре, съгласна съм — с разтуптяно сърце отвърна Джолена. Обля я гореща вълна, когато усети върху себе си погледа му. За пръв път той я виждаше в индианско облекло. От ласкавите му очи и от леката усмивка разбра, че Петнистия орел одобрява промяната, настъпила с нея, докато е отсъствал.
Джолена прокара ръка по ризата му от еленова кожа и усмихнато възкликна:
— Нали е красива? Много ми харесва.
— Красотата й се подчертава от жената, която я носи — отвърна той. Усети топлина в слабините си, щом я погледна в очите. — В индианските дрехи си по-красива, отколкото в облеклото на бяла жена. — Докосна косата й, вплете пръсти в нея и прегърна любимата си. — Но още по-красива си без дрехи. Да те… съблека или ти сама ще го направиш?
Гърлото й пресъхна от обзелата я възбуда, но тя все още се колебаеше да го последва в плътската игра.
— Трябва ли? — попита със слаб глас. — Моментът подходящ ли е?
— Времето е ценно и бързо минава — каза той и докосна гърдите й. — Не трябва да губим нито миг, когато сме заедно. Кой знае какво ще стане утре? Тази нощ е наша. Нека се възползваме от момента така, както и двамата искаме.
— Толкова силно те желая! — Дъхът й секна в гърлото, когато Петнистия орел я целуна. Пропъди опасенията й и породи у нея страст, която започна да се усилва подобно на прилив.
Индианецът положи Джолена върху бизонските кожи край огъня. Тя почувства, че отмалява. Целувките му станаха по-настойчиви, а ръцете му трепереха, докато я събличаше.
Когато той захвърли дрехите си настрана и тя усети тежестта на тялото му, разтвори крака и любимият бързо я облада.
Задъхана от обземащите я чувства, Джолена трескаво се вкопчи в него. Тласъците на Петнистия орел станаха ритмични и бързи, докато устните му целуваха ту едната, ту другата й гърда.
После той се отмести от нея и двамата започнаха да се милват.
Джолена се задъха от страст, когато Петнистия орел докосна възвишението между краката й и пъхна пръста си в нея.
Тя докосна пулсиращия му член и се усмихна, когато тялото му потръпна от удоволствие. Продължиха да се галят.
Петнистия орел легна върху нея и отново я облада. Сетне я прегърна със силните си ръце, допря лицето си до нейното и прошепна:
— Без теб животът ми щеше да бъде празен. Непрекъснато бе в мислите ми, докато бяхме разделени.
— Мили мой, нося те винаги в сърцето си — отвърна тя.
Движеше бедрата си в синхрон с него и го подканваше да проникне по-дълбоко, обгърнала тялото му с крака.
— Толкова те обичам, скъпи!
— Ще платя голям откуп на твоя баща — промълви той, докато целуваше гърдите й, а Джолена стенеше от удоволствие. — Скоро ще се оженим.
За миг тя се пренесе назад, в другото време, при другия си баща. Брайс Едмъндс често говореше колко красива булка ще бъде Джолена в бяла рокля, подчертаваща бакърената й коса.
Той с нетърпение очакваше деня, когато горд ще я предаде на младоженеца при тържествена сватбена церемония в тяхната църква.
Как ли щеше да реагира, когато разбере, че мечтите му са били напразни? Той не бе достатъчно здрав, за да издържи пътуване с параход до Монтана, а Петнистия орел едва ли щеше да се съгласи да се оженят в Сейнт Луис.
Навярно ще й напомни, че тя е от племето Черните крака и трябва да се ожени според техните традиции. И тя безпрекословно щеше да се съгласи. И без това досега бе живяла, без да познава индианските обичаи.
Сега копнееше да се съобразява с техните традиции и да забрави времето, което беше прекарала като бяла жена.
Петнистия орел усети, че мислите й се реят някъде. Почака малко, след това се отмести от нея, погледна я в очите и нежно докосна бузата й.
— Какво те тревожи? — тихо попита той. — Никога преди, когато сме се любили, не си се раздвоявала. Къде блуждаят мислите ти? Ще ги споделиш ли?
Джолена преглътна и го погледна.
— Съжалявам. Замислих се. Повече няма да се повтори.
— Ще се повтори, ако не освободиш съзнанието си от това, което те притеснява. — Петнистия орел я целуна по челото. — Кажи ми какво ти тежи. Ще ти помогна да го превъзмогнеш.
— Когато спомена за женитба, аз се замислих за баща си в Сейнт Луис — промълви тя с наведени очи. — Знам, че ние ще се закълнем във вечна вярност един на друг според обичаите на племето Черните крака. Моят бял баща няма да присъства. — Джолена го погледна в очите. — Това ме натъжава, Петнист орел. Аз го уважавам, защото той ме отгледа като всеотдаен родител.
— Не е необходимо да живея с теб, за да разбера колко предана си на този човек — съчувствено каза той. — Знай, че по този начин непрестанно му се отплащаш за неговата добрина. Не му дължиш нищо друго — Ръцете му отново обхванаха гърдите й. — Навярно той би желал да постъпиш така, че да бъдеш истински щастлива — дрезгаво каза той.
— Да — прошепна Джолена. Затвори очи, когато Петнистия орел отново започна да се движи в нея и я накара да усети блаженство. — Но, скъпи, моят бял баща трябва да се убеди, че ти си този, който ме прави щастлива.
— Скоро ще го разбере. А сега не говори повече. Нека слънцето се възцари в нашия дом.
— Вече усещам топлината му — шеговито рече Джолена, докато тялото й се обливаше от горещите вълни на удоволствието. — Чувствам се толкова добре в прегръдките ти. Притисни ме до себе си, скъпи, и нека никога да не се разделяме.
Нещо се раздвижи сред тъмните сенки под преплетените клони на дърветата. Гърлена кашлица, последвана от стон, наруши нощната тишина. Някакъв човек залиташе по пътеката. Мъжът едва ли осъзнаваше, че дълго време е бил в гората и се е хранил само с къпини. Това бе Кърк. Без оръжие, той не можеше да убие никое животно. Пушката му изчезна, когато той падна в безсъзнание от фургона точно преди последният да полети в пропастта.
— Джолена — прошепна младежът и замахна, за да пропъди рояка комари, бръмчащи около лицето му. — Къде си, Джолена?
Когато бе дошъл в съзнание, видя само смазаните окървавени тела в подножието на скалата. Струваше му се, че бе успял да изхвърли сестра си от фургона. Беше му трудно да прецени какво се е случило в действителност и какво е халюцинирал.
Ясно си спомняше как отчаяно се затича надолу по стръмния склон, заслепен от сълзи и уплашен, че ще разпознае Джолена сред мъртвите. Когато не я откри, трескаво се озърна, но видя само разпилените й дневници и унищожената колекция от пеперуди.
Напразно бе търсил своя пистолет, осъзнал колко беззащитен е без оръжие. Сега вече не знаеше колко дни и нощи броди безцелно из пустошта.
Никъде не видя жив човек. Молеше се да открие селото на племето Черните крака, за да получи храна и подслон. Надяваше се индианците да му помогнат да открие сестра си.
Залитайки, той излезе на поляна, обляна от лунната светлина.
Въздъхна и упорито продължи пътя си.
От време на време му се завиваше свят и започваше да халюцинира, после идваше на себе си.
Изведнъж спря, забелязал някакво движение. Замига и разтърка очите си, недоумяващ как е възможно да вижда мираж през нощта.
— Сънувам ли? — прошепна той.
Коленете му се подкосиха, докато се опитваше да застане неподвижно, за да погледне отново в далечината.
Внезапно сърцето му лудо затупка. Към него галопираха няколко конника.
Присви очи, за да ги разгледа по-добре. Стомахът му се сви, когато той разбра, че са червенокожи, но не можеше да разпознае от кое племе. По тези места Черните крака бяха известни като приятелски настроени индианци.
Чувал бе за червенокожи от племето крии, които тероризираха населението на цялата област.
Кърк вдигна очи към осеяното със звезди небе и прошепна:
— Господи, моля те, Господи, дано да са от племето Черните крака.
Знаеше, че няма друг избор, освен да стои и да чака. Индианците го забелязаха и препуснаха към него, надавайки пронизителни викове. Това бе достатъчно за Кърк да разбере, че не са от приятелски настроено племе. Обърна се и се опита да побегне, но краката му не го държаха и той се строполи на земята.
Просна се безпомощно по корем и закри уши с ръце, за да не чува тропота на приближаващите копита. Затвори очи, затаи дъх, когато конниците спряха и го заобиколиха.
Сърцето му биеше до пръсване. Очакваше стрелите им да се забият в тялото му.
Но това не стана. Кърк бавно отвори очи, обърна се по гръб и изкрещя, забелязал, че един от индианците с ярко изрисувани тела се навежда над него с нож в ръка.
Когато червенокожият допря ножа до гърлото му, острието сряза кожата и от раната потече тънка струйка кръв. На Кърк му прилоша от страх.
Индианецът заговори на непознат език. Кърк му отвърна на английски, но онзи не го разбра. Младежът осъзна, че тези червенокожи по нищо не приличат на Петнистия орел, който владееше родния му език.
— Вие… сте… крии? — задъхано произнесе той.
Индианецът, клекнал до него, няколко пъти потупа гърдите си с юмрук и изръмжа:
— Крии.
— Кърк — прошепна той. Изгледа ги и повтори: — Наричат ме Кърк.
Това, изглежда, нямаше значение за индианците. Един от тях го сграбчи за ръката и го изправи на крака. Кърк ги гледаше обезумял, докато червенокожият, който го държеше, даваше някакви нареждания на другите.
Скоро завързаха ръцете му отзад и около врата му омотаха въже. Индианците се качиха на конете и тръгнаха в посоката, откъдето бяха дошли. Смееха се и се подиграваха на Кърк, като го гледаха как се препъва зад последния кон. Младежът изхърка, когато червенокожият, който държеше въжето, го дръпна силно, при което го затегна още по-здраво около врата му.
Индианците отново се изсмяха.
След като много пъти го дърпаха така, че едва не загубваше съзнание от болка, Кърк падна безчувствен на земята. След миг усети, че някой го рита. Смътно разбра, че го вдигат и го слагат на кон. Губеше съзнание и се съвземаше, докато крии галопираха в нощта.
Кърк се унесе в неспокоен сън. Събуди се завързан за кол в средата на някакво село. Около него се въртяха жени и деца, които се промъкваха близо до него и късаха дрехите му.
Не след дълго бе напълно гол.
Мушкаха го с пръчки, дращеха го с нокти, щипеха го и това му причиняваше непоносима болка.
Унизен, Кърк затвори очи и се опита да мисли за друго. Спомни си щастливото детство, когато с Джолена играеха на криеница в градината зад къщата в Сейнт Луис. Още тогава разбра, че тя е много по-различна от него, но никога не й позволи да общува с други индианци, защото ги смяташе за диваци.
Сега се убеждаваше в това.
„Няма да позволя Джолена да живее като тях — помисли си Кърк. — Никога!“
Ако е жива и пожелае да го послуша сега, той никога не ще допусне това!
Изпищя и помоли за милост, когато някои допря до гърлото му остър нож.