Каси Едуардс
Дива илюзия (23)

Двадесет и трета глава

Всички се отместиха встрани, когато Кафявия лос гордо тръгна към коня, на който лежеше синът му. Безмълвно пое Двата хребета и го понесе към своя дом. Преди да влезе вътре, спря и изгледа Петнистия орел.

— Храбро ли умря моят син? — тихо попита той. Очите му бяха замъглени от скръбта, която се мъчеше да потисне.

Петнистия орел стоеше като закован. Всички го гледаха и очакваха отговора му. Джолена също прикова поглед в него.

Като човек на честта той винаги казваше истината. Но този път трябваше да излъже, за да не причинява излишна болка.

— Той умря достойно и смело. Синът ти загина вместо мен. Стрелата на Дългия нос бе предназначена за мене, но улучи Двата хребета.

— Той е умрял, за да те спаси? — гласът на Кафявия лос затрепери от вълнение. — Тогава синът ми е загинал за добро. Спасил е живота на сина на Сивата мечка, който един ден ще стане наш вожд.

Джолена слушаше и разбираше, че много от казаното не е вярно. Познаваше злото, стаено в сърцето на Двата хребета. Никога не можеше да види в лицето му смелия човек, способен на подвиг заради мъжа, застанал между него и жената, която той самият желае.

Бе убедена, че Петнистия орел прикрива някаква ужасна истина. Виждаше това в неговия колеблив поглед, докато той говореше с Кафявия лос. По гласа му усещаше, че казва това, за да пощади баща й.

Засега щеше да мълчи, но по-късно щеше да разпита Петнистия орел.

Тя самата не можеше повече да пази в себе си ужасната тайна за постъпката на Двата хребета.

— Нека ти помогна — промълви Петнистия орел и се приближи до Кафявия лос. — Позволи ми да го внеса в твоя дом вместо теб.

Бащата притисна по-силно тялото до гърдите си и заяви:

— Не! Трябва да остана насаме със своя син, а след това ще се уединя високо в планината и ще скърбя. — Погледна към Джолена и тихо продължи: — Утре ще приготвиш брат си за погребение. — После се обърна към Петнистия орел: — Довечера вземи дъщеря ми при себе си и се погрижи за нея. Тя казва добри думи за теб, Петнист орел. Хубаво е, че си неин вечен приятел, както и на сина ми. Дружбата между нашите семейства ще укрепне, когато опознаеш по-добре моята дъщеря.

Джолена настръхна, щом баща й каза, че тя трябва да приготви мъртвеца за погребение.

Как би могла? Тя едва го издържаше, когато бе жив, а сега направо се страхуваше от него.

Кафявия лос тъжно й се усмихна.

— Говорих ти за воини, които ще идват пред моята врата, за да те ухажват. Но навярно няма да се наложи да ти търсим другаде съпруг. Петнистия орел притежава всички качества, за да стане мъж на моята дъщеря.

Джолена се изненада и изчерви. И макар да бе загрижена за това, което трябва да направи на следващия ден, предусещаше, че всичко в живота й се урежда от само себе си.

Намери своя истински баща. Бе обичана от чудесен мъж. Баща й, без да знае, благослови техния съюз.

Единственото нещо, помрачаващо нейното щастие, бяха взаимоотношенията й с Двата хребета. Само ако знаеха предварително, че са брат и сестра!

Навярно влечението му към нея е било предизвикано от погрешно изтълкувани братски чувства.

Поклати глава, скърбяща за пропуснатото в живота си. Вече никога нямаше да изпита сестринска привързаност към друг брат, освен към Кърк.

Кърк! Обзе я отчаяние. Случиха се толкова много неща, че тя забрави да скърби за него.

Погледна Петнистия орел. Искаше да го помоли да се върне и да потърси брат й. Щом те двамата бяха оживели след бурята, може и Кърк да е имал късмет.

Но не бе удобно да го подсеща за белия си брат, когато истинският й лежи мъртъв, оплакван от индианския й баща.

По-късно, когато остане насаме с Петнистия орел, ще поговори с него за това.

Всички притихнаха, когато воините доведоха коня на Дългия нос, който по право принадлежеше на Кафявия лос.

— Това е конят на изменника от племето крий, убил моя син?

— Да — тържествено отговори Бързия бегач. — Сега е твой. Индианецът крий не само е загубил живота си, но и няма как да стигне до Пясъчните хълмове.

Кафявия лос одобрително кимна, после се обърна и влезе в колибата си.

Хората се разотидоха с наведени глави.

Сивата мечка бащински прегърна сина си изпитателно погледна Джолена и се запъти към дома си.

Петнистия орел обгърна младата жена през кръста и я поведе към другия край на селото, към колибата си, зад която лъкатушеше поток, посребрен от лунната светлина.

Петнистия орел повдигна платнището на входа. Преди да влезе, Джолена чу скръбното ридание на баща си и потръпна. Запуши ушите си, но и това не помогна.

— Ох-ах! Но-ко-ай! Ах-ах! Но-ко-ай! Сине мой! Сине мой! — плачът на Кафявия лос раздираше нощния въздух, сякаш свистяха хиляди стрели.

Петнистия орел прегърна Джолена и я въведе в своята колиба.

Там тя видя две индианки. Едната палеше огън, а другата държеше голямо черно котле, от което се носеше приятна миризма.

Петнистия орел посочи към леглото, застлано с кожи близо до огъня.

Джолена седна. Разпозна Лунното цвете в една от жените.

Усмихна им се, когато те я погледнаха кротко и я оставиха насаме с Петнистия орел.

Щом жените излязоха, той седна до нея, взе една от двете дървени купи, поставени близо до огъня, сипа супа и й я подаде заедно с една дървена лъжица.

— Яж — тихо каза той. — В такива моменти е добре стомахът да е сит.

Джолена кимна, пое купата и започна да сърба супата. Храната бе вкусна и донякъде й помогна да се почувства по-добре след всичко преживяно през деня. Огледа се наоколо. Домът на Петнистия орел приличаше на бащиния й — голям и удобен, с много кожи, седла, домакински прибори и храна. Бе уютен и отговаряше на представата й за жилището на нейния любим.

Петнистия орел се изправи мълчаливо и остави празната купа настрана, а Джолена сложи своята на пода.

— Кажи ми как намери нашето село? — попита индианецът. Бе твърде любопитен да получи отговор на въпросите, които го измъчваха. — Какво знаеш за чувствата на Двата хребета към теб?

Джолена го погледна и промълви:

— Аз също имам въпроси. Скъпи, спомняш ли си нашето обещание да нямаме тайни един от друг? Ще ти кажа каквото трябва, ако и ти споделиш с мен това, което те измъчва.

— Имаш предвид Двата хребета? — попита той. Протегна дългите си крака и се отпусна назад.

— Да, него — отговори тя и мъчително преглътна.

— Ти си единственият човек, освен мен, който ще знае истината — прошепна Петнистия орел.

— Тайната трябва да си остане между нас — Джолена коленичи до него и го погледна. — Скъпи, навярно дълбоко ще те нарани това, което трябва да ти кажа.

— Едва ли ще ме учудиш. Знам за чувствата на Двата хребета към теб. Той възнамеряваше да ме убие, въпреки че не мога да разбера какво го е подтикнало към подобна постъпка.

Джолена наведе очи и отново преглътна. Трябваше й кураж, за да сподели с него това, което я измъчваше, и поне малко да се успокои. Искаше да е свободна и щастлива с любимия и да се приобщи към своя народ.

Леко вдигна глава, погледна Петнистия орел в очите и заговори:

— Когато стана нещастният случай, някой ме изхвърли от фургона. Двата хребета ме намерил, докато съм била в безсъзнание, и ме отвел в една пещера. — Беше й трудно да разказва, защото отново преживяваше всичко, но събра сила и продължи с разтреперан глас: — Отначало се държеше внимателно. После… после започна да ме целува и да ме опипва. Опита се да ме изнасили. Аз… грабнах един камък, ударих го по главата и избягах.

Петнистия орел бе обзет от ярост. Очите му горяха. Седна, взе ръцете на Джолена и процеди през зъби:

— И той е направил това? Нима е бил способен на такава подлост?

— Ти се питаше какво го е накарало да те убие, нали? — разплакано изрече Джолена. — Как би могъл да те погледне в очите, когато разбереш истината? Знаел е, че аз ще ти кажа какво се е случило. Един от вас е трябвало да умре. Той не разчиташе на случайности. Причакал те е, за да е сигурен, че мъртвият ще си ти. — Джолена се наклони към него и тихо изплака. — Така е станало, нали? Щял е да те убие и случайно е бил улучен от стрелата на крии. Никога не би спасил живота ти. Нямаше да има нищо против да умреш от вражеска ръка, вместо сам да те убие.

— Права си — съгласи се Петнистия орел и пусна ръцете й. Наведе се над огъня и сложи още дърва. — Двата хребета не е подозирал присъствието на индианеца от племето крий. Когато вдигна ножа си, за да ме убие, вражеската стрела ме спаси. — Върна се при Джолена и я прегърна през кръста. — Ако в този момент не бяха дошли нашите воини, крий щеше да пусне друга стрела и да ме убие. Заедно с Двата хребета щях да тръгна по дългия път към Слънчевите хълмове.

Джолена го прегърна и зарида.

— Не можех да понеса мисълта за твоята смърт. Двата хребета почти ме убеди, че си умрял. Не исках да повярвам в това, но нищо не доказваше противното. Когато той падна в безсъзнание след удара, започнах да си проправям път през гората. Правех го неохотно, защото без теб животът ми нямаше смисъл.

— Никога не трябва да се поддаваш на отчаянието — промълви Петнистия орел, докато милваше дългата й гъста коса. — Допуснах същата грешка, като мислех, че си мъртва. А виждаш ли сега? Всичко е било напразно пилеене на чувства. Човек трябва винаги да вярва и да се надява. Отчаянието е безполезно.

— Лесно е да се говори сега. — Джолена се дръпна назад и го погледна. — Но не можех да постъпя другояче, когато мислех, че си мъртъв. Ти си моят свят, моят живот, моето сърце. Ако загинеш, аз също ще умра.

Той обгърна лицето й с длани и нежно я целуна. В целувката му липсваше страст, бе по-скоро братска.

Джолена си спомни поръката на баща си да приготви Двата хребета за погребение и погледна тъжно Петнистия орел. Щеше да й бъде много трудно да го направи.