Каси Едуардс
Дива илюзия (1)

Първа глава

Монтана — 1852

 

Дванайсет покрити каруци, теглени от осем чифта волове, бавно се движеха през разлюляната от вятъра висока трева покрай реката Йелоустоун, криволичеща през областта Монтана.

Беше август — най-подходящото през годината време за пътуване. На запад тъмнееха Скалистите планини, чиито остри върхове се открояваха на фона на бледосиньото небе. На север се издигаха трите хълма Суийтграс. На изток мержелееха Беър Пос, а на юг, отвъд реката Йелоустоун, се виждаха боровите гори на планината Хайууд.

Наоколо бизони и антилопи спокойно пасяха избуялата през пролетта трева.

В първата каруца под платнището, опънато, за да предпази младата майка и детето от горещите слънчеви лъчи, седяха Брайс Едмъндс и съпругата му Шарлот.

Шарлот гледаше своя двуседмичен син с обич и обожание и все още съжаляваше, че не се е родил в по-цивилизована среда, на удобно легло и в присъствието на истински лекар, където има достатъчно храна. И без това запасите от храна на експедицията бяха намалели и всичко сега се разпределяше на дажби. Трябваше да достигнат Мисури, където да се качат на параход и да се върнат в своя удобен просторен дом в Сейнт Луис.

Когато предложи да се присъедини към предвожданите от съпруга й лепидоптеристи — изследователи на ципокрилите, Шарлот не помисли, че може да забременее по време на дългото изморително пътешествие.

Но се случи точно това.

— Разочарован ли си, скъпи? — попита Шарлот. Нежно гледаше Брайс, за когото бе венчана от шест години. Русата му коса бе станала почти бяла от силното слънце в Монтана, но това не го бе загрозило. Дори сега, когато седеше до своя съпруг, тя копнееше да се протегне и да докосне лицето му или да прокара пръсти през гъстата му коса. С всеки ден го обикваше повече и всяка целувка и ласка сякаш бе първата им.

Муха забръмча около лицето на сина й и тя престана да мисли за своя любим съпруг. Пропъди мухата от детето, чиито устнички жадно сучеха от гърдата й.

Нейният Кърк.

Нейният прелестен Кърк. Беше й дотегнало да пропъжда комари, кърлежи и мухи.

— Дали съм разочарован заради това, че не намерих рядката венецуелска пеперуда еуфедра? — с усмивка попита Брайс. — Не, не съм.

Сетне погледът му с радост се спря върху детето.

Щеше да запомни образа на своя сучещ син до края на живота си. Беше чудесно, че най-после стана баща.

След петгодишни безуспешни опити двамата с жена му се примириха, че няма да имат деца. Изведнъж, сякаш някой докосна с магическа пръчка утробата й, и Шарлот забременя. Раждането на детето сред такова тежко изпитание бе чудо. Чудо бе всъщност, че и двамата оживяха.

Заобикаляха ги индианци от различни племена и бе истинско чудо, че не са нападнали керванът от каруци. Сякаш Господ ги пазеше по време на пътуването.

— Щях да съм ужасно разочарован, че не намерихме рядката пеперуда — продължи Брайс, — но този малък подарък в ръцете ти променя всичко. Толкова съм щастлив, скъпа. Най-красивата жена в Сейнт Луис приема предложението ми за женитба, назначават ме уредник на музея по естествознание и най-после имам син. Нямам основание да се оплаквам.

— Но ти толкова се надяваше, че ще намериш еуфедра — отвърна Шарлот и отмести от гърдата си заспалия Кърк. Зави го с тънко одеяло и го залюля с лявата ръка, докато закопчаваше роклята си. — Щеше да завършиш колекцията си и да се заловиш с книгата, за която толкова често си ми говорил и в която подробно ще опишеш своите рисковани начинания и уловените пеперуди. Колко хубаво щеше да е, скъпи, ако…

Брайс извърна поглед, за да не види Шарлот помръкналите му от разочарование очи. Беше й се заклел, че провалът на експедицията не го тревожи, но всъщност това го измъчваше.

— Ще я открия друг път, на друго място. Сега единствената ми мисъл е да ви измъкна с Кърк от земите на индианците и да ви настаня в безопасност на парахода. Остава още малко, скъпа. Може и да стигнем Мисури довечера по залез-слънце.

Шарлот се развълнува от мисълта за близкия край на това ужасно пътуване. Вниманието й бе привлечено от нещо в сянката на високите храсти. Приведе се и възкликна, когато видя, че не е животно, а безжизнена ръка. Младата жена пребледня при мисълта, че се натъкват на човек, убит или скалпиран от индианците. „Ама че късмет — мина й през ума. — Да ни нападнат, когато почти сме зърнали парахода.“

— Брайс, виждаш ли ей там? — попита тя и посочи към храстите. Бяха вече достатъчно близо и успя да забележи, че ръката не е на бял човек.

Беше с цвят на бакър! Ръка на индианец!

Ужаси се при мисълта, че може да е някакъв капан.

— Господи, та това е ръка! — промълви Брайс, дръпна юздите и спря бавно движещите се бикове.

Шарлот го сграбчи за лакътя и прошепна с широко отворени очи:

— Внимавай, навярно е капан. Индианците могат да ни нападнат всеки момент.

Брайс докосна с ръка пламналата й буза.

— Спокойно — отвърна той, сякаш говореше на дете. — Да не губим самообладание.

Дръпна ръката си, наведе се и видя, че и другите каруци са спрели зад тяхната и спътниците му вече слизат и се отправят към него.

Отново погледна Шарлот и строго й нареди:

— Стой тук. Ако се наложи, слез откъм моята страна, чуваш ли? — Протегна се назад каруцата и й подаде малък пистолет със седефена дръжка. — Ако не се върна и двамата с детето ви заплашват червенокожи, за бога, стреляй!

Шарлот се дръпна при вида на огнестрелното оръжие, което винаги й бе противно. Но тъй като нямаше избор, здраво стисна пистолета и впери поглед в Брайс, който предпазливо се приближаваше до мъртвеца. Бе извадил оръжието си, а другите мъже държаха пушки.

Съпругът й бавно запълзя към храстите. Щом видя, че там няма никой, който да се нахвърли върху него, пъхна пистолета си обратно в кобура и забърза напред.

Повдигна долните клони на храстите и се слиса от гледката.

— Индианка с дете, родено само преди няколко часа — каза един от спътниците му, отгатнал сякаш неговите мисли. — Брайс, жената е мъртва.

Водачът на експедицията коленичи до индианката, затвори очите й и внимателно взе бебето. Майката бе срязала пъпната връв, но беше издъхнала, преди да почисти детето и да го нахрани.

Черноокото бебе доверчиво погледна Брайс и заплака. Беше гладно.

Без да се замисля, той понесе малкото същество към каруцата.

— Господи, бебе! — възкликна Шарлот.

— Майката е мъртва — тъжно промълви Брайс. Държеше бебето така, че жена му да го види по-добре. — Момиченце. Красиво е, нали?

— Да, много — тихо отвърна младата жена, развълнувана от плача на детето. — Сигурно е гладно, клетото. — Погледна първо Кърк, после тежките си напращели от кърма гърди. Имаше мляко за две деца. Обърна се усмихната към съпруга си — протегна ръка и промълви: — Дай да я накърмя. Моля те, скъпи. Иначе ще умре.

— Сигурно — отвърна той. — Нека набързо да я измия и ще ти я донеса.

Спътниците им бяха наобиколили тяхната каруца и го наблюдаваха. Брайс отиде с детето зад фургона. Взе топла вода, изкъпа момиченцето и го занесе на жена си. Тя внимателно постави Кърк в скута си и пое бебето.

Мъжете оставиха Шарлот на спокойствие, скупчиха се наблизо и започнаха да обсъждат случилото се.

Младата жена разкопча роклята си. Очите й се насълзиха, когато момиченцето започна да суче. Тя гледаше учудено кожата на бебето с хубав бакърен цвят и мъничките му пръсти. Мина й през ума, че детето е сираче и че навярно Кърк ненадейно ще се сдобие със сестра. Шарлот не бе сигурна дали ще има повече деца. Мина дълго време, докато роди своя очарователен син.

Брайс стоеше до каруцата и наблюдаваше сучещото бебе.

— Не знам какво да нравя — промълви той с измъчен глас. — Ако намерим селото, откъдето е дошла тази жена, може да ни обвинят за нейната смърт. Не искам да платя със скалпа си за вероятността да открия близките й.

— А детето? — попита Шарлот. Сърцето й силно заби от вълнение при мисълта, че може да задържи бебето като свое собствено.

— Ще я вземем, Шарлот — отвърна Брайс. — Имаш ли нещо против? Ще я кърмиш.

Сълзи напълниха очите й, докато гледаше малкото създание. То лакомо продължаваше да суче.

— Дали имам нещо против? — попита тя, отправяйки поглед към своя съпруг. — Скъпи, не мога да я оставя, след като веднъж съм я държала и кърмила. Тя ще е наша дъщеря. Кърк ще си има сестра. Ще й дадем името, което избрахме в случай, че ни се роди дъщеря, вместо син.

— Джолена? — попита Брайс, протегна се и докосна крачето на момиченцето.

— Да, Джолена — въздъхна съпругата му, загледана в детето с обожание. — Името е хубаво и подхожда на такова красиво малко създание.

— Е, така да бъде — отвърна Брайс и кимна. — Отсега нататък тя е наша дъщеря.

Сетне се обърна към храстите, под които лежеше хубавата индианка. Нямаше време да я огледа, защото бе твърде обезпокоен за детето. От пръв поглед обаче забеляза нейната изящна миловидност и знаеше, че някой индиански воин ще е дълбоко опечален от тази загуба. Ако Джолена прилича на своята майка, един ден ще бъде красива като нея.

— Не мога да я погреба. Трябва да я оставя на открито, за да я намерят. Душата й няма да се успокои, ако не бъде погребана според индианския обичай и заровена там, където са близките й покойници. Нямаме друг избор, освен да я оставим така.

— Кога според теб ще я намерят? — попита Шарлот. Безпокоеше я мисълта, че диви животни могат да разкъсат тялото на мъртвата.

Брайс замислено потърка чело, загледан в далечината.

— Известно е, че индианките отиват да раждат децата си на далечни места, до които се достига след тридневно ходене пеша. Съпругът воин, тръгнал да търси жена си, изминава това разстояние само за един ден на кон. Според мен той ще дойде тук довечера.

— Това значи, че ние трябва да се качим на речния параход преди неговото появяване — заключи Шарлот. — Ще успеем ли, скъпи? Можем ли да го направим?

— Ще се постарая — отвърна Брайс и се качи във фургона. Наведе се навън, за да извика на спътниците си, че отново тръгват, и мрачно погледна Шарлот. — Мъчително е за мен да лиша един мъж от новороденото му дете, но след като намери мъртвата си жена, той така ще се разяри, че ще убие всеки, когото срещне. Не ни остава нищо друго, освен да вземем неговото дете и да го отгледаме като наше.

— Ще й се предоставят много повече възможности, отколкото би имала сред индианците — промълви Шарлот, докато отместваше детето от гърдата си. Протегна се назад и взе меко одеяло, за да загърне с него момиченцето.

Взе в прегръдките си двете деца и усмивка озари хубавото й лице.

— Има нещо, за което трябва да сме подготвени — предупреди Брайс. — Когато порасне и започне да общува с децата в Сейнт Луис, ще е очебийна разликата в цвета й. Навярно белите деца ще я измъчват и ще я наричат „дивачка“.

Шарлот пребледня, но решително заяви.

— Ще компенсираме това чрез нашето отношение към нея. Ще я научим да пренебрегва тези, които се ръководят от предразсъдъци в своите преценки.

Брайс се усмихна и одобрително кимна с глава на Шарлот, която така убедително защити момиченцето, станало тяхно от няколко минути.