Каси Едуардс
Дива илюзия (11)

Единадесета глава

Денят се стори безкраен на Джолена. Струваше й се, че времето е спряло след сбогуването й с Петнистия орел. Залязващото слънце обагряше небето. Лагерният огън пращеше силно, тъй като в него хвърляха току-що отсечени клонки.

Джолена седеше на одеяло близо до огъня и напразно се опитваше да се присъедини към шегите на другите членове на експедицията, които пиеха кафе от тенекиени чаши. Мислеше за Петнистия орел. След като здравословното състояние на баща му се е влошило и той трябва да се върне в своето село, навярно ще е принуден да остане и да се грижи за стареца.

Отсъствието на индианеца намали желанието й да търси рядката пеперуда.

Тя остави празната си чаша на земята, сви крака и ги обхвана с ръце.

Празнотата, която усещаше в душата си, не се дължеше само на отсъствието на младия мъж. Причината бе и в това, че все още не знаеше нищо за своя произход. Ядосваше се на нерешителността си, попречила й да попита Петнистия орел, когато й се бе удала възможност.

Младата жена тъжно въздъхна, изпъна краката си, бръкна в джоба на полата си и напипа бизонския камък. Извади го и започна да го разглежда. Мислеше дали някога ще може да върне амулета на Петнистия орел, за да е благословен ловът му.

Странно, всичко, случило се между тях, сега й се струваше само една илюзия, една жестока илюзия.

— Добре ли си, сестричке? — попита Кърк и седна по-близо до нея. — Не си проронила нито дума, откакто устроихме лагера. — Зърна камъка в ръката й и сърдито я изгледа. — За какво ти е това? Защо носиш някакъв глупав камък?

Джолена пусна амулета в джоба си.

— За тебе може да е безполезен — мрачно отвърна тя, избягвайки да го погледне в очите. — Но за индианците и за мен той означава много.

— Какво по-точно? — саркастично попита Кърк.

— И-нис-ким е талисман на племето Черните крака — поясни Двата хребета, приклекнал от другата страна на Джолена. — Не бива да се подиграваш с него.

— Не се подигравам — сърдито отвърна Кърк. — Ако искаш да знаеш, това въобще не ме интересува. Ще ме оставиш ли да поговоря със сестра си насаме? Или мислиш, че имаш право да се намесваш във всеки разговор само защото си единственият, който може да ни преведе през тези ужасни места?

Двата хребета го изгледа кръвнишки, стана и се отдалечи. Притаи се в мрака, без да изпуска от поглед Кърк, който отиде да се облекчи зад храстите, преди да влезе в своята палатка.

Младият индианец прецени, че това е неговият шанс да започне ухажването на Джолена. Стана и направи няколко крачки, след което спря, защото девойката побърза да се скрие в палатката си, щом го забеляза.

Разбрал, че тя нарочно го избягва, той сви ръце в юмруци и огледа наоколо. Палатките на другите участници в експедицията бяха опънати близо до тази на Джолена. Тази нощ щеше да е невъзможно да доближи до нея и да се прояви като мъж, който знае как да разпалва желанието на жените. Трябваше да чака още едно денонощие, преди да му се удаде нова възможност.

Щеше да е последният му шанс. Петнистия орел ще има достатъчно време дотогава да отиде в селото и да се върне при участниците в експедицията, след като разбере, че здравето на баща му не се е влошило, откакто го е видял за последен път.

Младежът бе безкрайно разочарован. През целия ден мислеше само за Джолена. Във въображението му изникваха картини на очакващото го блаженство. Беше сигурен, че тази нощ ще задоволи своите желания, докато я прегръща и люби.

Обърна се и се отдалечи от лагера, като мърмореше нещо под носа си.

 

 

Надявайки се да намери в съня спасение от отчаянието и от самотата си, Джолена легна на едното одеяло и се зави с другото.

Въздъхна, здраво стиснала бизонския камък и се унесе в неспокоен сън.

И видя същите образи, които изпълваха сънищата й в Сейнт Луис. Бе облечена в рокля от еленова кожа. Носеше мокасини, обшити с мъниста. Лента на главата придържаше дългата й, развяна от вятъра черна коса.

От двете й страни имаше индиански вигвами. Наоколо не виждаше хора. Изведнъж пред нея се появи красивият воин, чието име вече знаеше — Петнистия орел!

Бе обзета от сладостно усещане, когато той приближи с приковани в нея очи и мълчаливо я призова да го последва. Не познаваше мъж по-красив и по-горд от индианеца.

Бавно тръгна към него, после се затича, но не можеше да го приближи.

Колкото по-бързо бягаше, толкова той се отдалечаваше.

Джолена крещеше името му с протегнати към него ръце. Мяташе се на сън, плувнала в пот.

Най-после успя да го достигне.

Хвърли се в обятията му, хлипаща от радост, и когато устните му се впиха в нейните, тя заплака от блаженство.

Странен звук я накара да се отдръпне от Петнистия орел. Пристъпи настрани и се обърна, за да види откъде идва особеното свистене.

Обезумяла от ужас, разбра, че е стрела, изпратена към сърцето на нейния любим.

Писъкът заседна в гърлото й. Събуди се, обляна в студена пот. Бързо стана и се огледа наоколо ужасена.

Господи, сънят изглеждаше толкова реален!

Докосна с пръсти устните си, все още горещи от допира на индианеца.

Запуши с ръка уши, за да не чува зловещото свистене на стрелата.

Стенеше и мяташе глава, за да прогони спомена за звука, когато стрелата прониза тялото на нейния любим.

— Джолена? — извика Кърк пред палатката й. — Добре ли си, сестричке? Преди малко пъшкаше така, сякаш се задушаваш. Кажи ми, добре ли си?

Младата жена се опита да се съвземе и гласът й да звучи както обикновено. Преглътна няколко пъти с надеждата сърцето й да се успокои. После пропълзя до входа на палатката, дръпна покривалото и промълви:

— Добре съм. Сънувах кошмар, това е всичко.

— Навярно е бил ужасен — намръщи се Кърк при вида на влажната й от пот коса, залепнала за челото.

Протегна ръка и докосна нейната студена, лепкава буза, сетне загрижено попита:

— Поуспокои ли се?

— Да, ще се оправя — отвърна тя. Подаде се навън и нежно го целуна по бузата. — Съжалявам, че те събудих.

— Не си ме събудила — хвана ръката й Кърк. — Досега експедицията ни носи само неприятности. Ще се радвам, когато свърши и ние се върнем към нормалния си живот в Сейнт Луис.

Джолена го погледна тъжно. Мислеше, че нищо вече няма да е както преди, след като дойде в родната си земя и почувства какво значи да бъде безумно влюбена.

— Джолена — Кърк се наведе по-близо, — ще се върнем заедно в Сейнт Луис, нали? Няма да останеш тук, за да търсиш истината за своя произход и да съсипеш живота си. Ако това стане, ще проклинам деня, в който се съгласих да те придружа на тази експедиция.

— Кърк, не се обвинявай за това, което може да се случи — тихо каза девойката. — Мили братко, ясно бе, че все някога ще дойда в Монтана, за да си отговоря на въпросите, които ме измъчват, откакто осъзнах разликата между мен и другите бели деца. Трябва да го направя, Кърк.

Брат й мълчаливо я прегърна през раменете и я притегли към себе си, като погали дългата й черна коса. Разбираше за какво копнее сърцето й. Бе сигурен, че на нейно място ще постъпи по същия начин.

 

 

Планините в далечината бяха забулени в лилавата мантия на нощта. Луната хвърляше сребърни отблясъци върху земята пред Петнистия орел. Той яздеше към своето село и в сърцето му бушуваха противоречиви чувства.

Копнееше едновременно да бъде при любимата жена и при баща си.

Каза си, че докато Джолена му даде обещание за женитба, той трябва да приема за неизбежна раздялата.

Спомняше си интимните моменти с нея и страстта, която изпитаха, вкопчени един в друг.

Жадуваше отново да я обладае.

Копнееше да я целува и да докосва закръглените й гърди.

Потръпна при спомена за стенещата от удоволствие любима жена, докато той милваше с език зърното й.

По челото му избиха капки пот.

Как можеше да мисли за всичко това в момент, когато баща му навярно умира?

Сега трябваше да съсредоточи вниманието си само върху него.

Стисна челюсти и сбръчка чело, докато си припомняше думите на Бялата бенка. Питаше се дали той — Петнистия орел, синът на Могъщия вожд на племето Сивата мечка — не е реагирал погрешно на новината.

Странно, че точно Бялата бенка му бе предал съобщението. Странно, че не бе…

Изведнъж се закова на място.

Осени го внезапно прозрение, сякаш го прониза мълния. Ако състоянието на баща му е влошено, никой воин от тяхното село не би изпратил това съобщение по човек от друго село. Петнистия орел дръпна юздите на коня. Ако действително Сивата мечка е зле, войн от селото ще го търси дотогава, докато го намери и лично му предаде вестта. Хората от племето му разчитаха само на себе си. Бяха сплотени и сърцата им биеха в един ритъм.

Имаше нещо нередно в това съобщение, особено в куриера.

Единственото, което му идваше наум, бе, че голямата загриженост за състоянието на неговия баща му е попречила да мисли ясно. Знаеше, че Сивата мечка скоро ще умре. Оставаше му още една зима, най-много две. Почувства се виновен, че напусна селото точно когато баща му навярно се нуждае от неговата помощ.

Но ако бе останал вкъщи, Сивата мечки навярно ще бъде засегнат, особено ако се досети защо синът му не се разделя с него за по-дълго време. По време на отсъствията му старият вожд се бе чувствал все още необходим на племето.

Петнистия орел присви очи, осъзнал, че някой го е измамил. Но кой? И защо?

Кой би спечелил от неговото отсъствие като водач на експедицията?

Когато се досети за възможния логичен отговор, дъхът му секна.

„Братът на Джолена“ — процеди през зъби той. Пулсът му се ускори от гняв, че Кърк го е измамил.

Навярно, преди керванът да напусне форт Чене, Кърк е намерил Бялата бенка и го е подкупил с много коне. Петнистия орел си спомни, че младият индианец бе изпечен лъжец.

Закопня да се върне при Джолена и да покаже на брат й, че дяволските му планове няма да ги разделят.

Погледна коня си. Бе силен жребец, издържащ на дълга езда, но Петнистия орел не искаше да го преуморява. Потупа животното по хълбока, после леко го смушка с пети и нагази в плитката река.

След като конят се напи до насита и изглеждаше освежен, индианецът излезе от реката, пръскайки капки вода след себе си, и се отправи в бърз галоп по обратния път. Знаеше, че на другия ден по пладне отново ще бъде при любимата жена.

Ще се прегърнат безмълвно, щастливи, че отново са заедно.