Каси Едуардс
Дива илюзия (19)

Деветнадесета глава

Джолена бавно отвори очи и изохка. Болеше я цялото тяло. Забеляза, че над огъня в близост до нея се пече заек, от който капеше сок върху тлеещите въглени.

Опипа около себе си и разбра, че лежи на одеяла.

Погледна нагоре, но не видя звезди, луна и небе.

— Къде съм? — прошепна тя. Подпря се на лакът и изохка от болката, засилваща се при всяко нейно движение. Как се е озовала тук? Защо я болеше така?

Бавно се надигна и седна, сетне внимателно се огледа наоколо. Някой спеше от другата страна на огъня. Помисли, че е Петнистия орел, и въздъхна с облекчение.

Въздишката й събуди Двата хребета. Той бързо се изправи, защото си спомни, че не е завързал ръцете и краката на Джолена. Тя нямаше да избяга, докато я пазеше, но не бе предвидил, че ще бъде прекалено изморен и ще заспи на поста си.

По огъня, който вече догаряше, разбра колко дълго е спал.

Твърде дълго.

Имаше късмет, че Джолена все още е тук.

Тя ахна от изненада и се сгуши в одеялото, когато разбра, че не е с Петнистия орел. Срещу нея, от другата страна на огъня, седеше Двата хребета.

Сърцето й се сви от страх. Тя неспокойно се огледа и разбра, че е в пещера, без да може да си спомни как е попаднала тук.

От Петнистия орел нямаше и следа. Тя се втренчи в Двата хребета и процеди през зъби:

— Едва ли е необходимо да питам как съм се озовала тук. Ти си ме отвлякъл. Как го е допуснал Петнистия орел? Къде е той сега?

Преди Двата хребета да отговори, в главата й проблеснаха спомени за случилото се по време на бурята.

Сърцето й сякаш спря да бие и гърлото й се сви. Всичко изплува така ясно в съзнанието й, че тя не бе в състояние нито да изпищи, нито да говори.

Проливният дъжд!

Ослепителните светкавици!

Уплашените мулета!

Писъкът й, когато видя падащите от скалата фургони.

Покри лицето си с ръце и зарида. Изведнъж си спомни още нещо — стори й се, че две силни ръце я хванаха през кръста и я изхвърлиха от фургона, преди той да полети в пропастта.

Но сега осъзна, че това трябва да е било жестока илюзия. В момента, когато е паднала на земята, е загубила съзнание от силния удар.

Погледна тъжно към Двата хребета. Не можеше да си спомни кой е спасителят й.

— Кой друг, освен нас, оживя? — запита тя. Застана на колене, плътно загръщайки одеялото около раменете си. — Два хребета, кажи ми кой оживя… и кои загинаха.

Индианецът се изправи на крака, заобиколи огъня и клекна пред нея.

— Ние единствени оживяхме — отвърна той. Лъжата се изплъзна през устните му по-лесно, отколкото бе предполагал. — Доведох те в тази пещера. Запалих огън, за да се стоплиш, и приготвих храна. Най-добре е сега да ядеш, не да говориш. Трябва да събереш сили, за да отидеш в моето село.

Знаеше, че никога не ще може да я заведе там, докато Петнистия орел е жив. Синът на вожда ще му я отнеме и ще порицае Двата хребета пред цялото село.

Имаше само един начин.

Ще причака от засада Петнистия орел и ще го убие. Така няма да му се наложи да живее в изгнание. Искаше да заведе бакърената принцеса при своите близки и да се изперчи с нея пред тях. Навярно ще разберат защо повече няма да приеме друга жена в леглото си.

Джолена бе най-красивата от всички жени, които беше познавал. Той копнееше да докосне бакърената й кожа, да зарови нос в нейната черна коса и да въздъхне благоуханието й. Мечтаеше да вкуси от сладостта на устните й.

Но за да стане това възможно, трябваше най-напред да спечели нейното доверие. Знаеше го със сигурност.

Джолена бе потресена от новината, че с Двата хребета са единствените оцелели от цялата експедиция.

Затвори очи и зарида за Кърк и за Петнистия орел. Свлече се на одеялата и се сви на топка, като продължаваше да плаче. Сърцето й се късаше от отчаяние.

Когато я докосна нечия топла ръка, тя си помисли, че е на Петнистия орел. Копнееше да е така. Отпусна се и отново зарида. Но като отвори очи, видя Двата хребета и се отдръпна като ужилена.

— Позволи ми да те утеша — индианецът я хвана за китката и се опита да я накара да седне до него. — Преди малко ми го разреши, дай ми ръка. Плачи, докато премине мъката ти.

— Не! — Джолена сподави риданието си. — Добре съм. Нямам нужна от никого. Ще се оправя.

— Не трябва да страдаш сама — отвърна Двата хребета и я притегли до себе си, без да изпуска ръката й. — Бях най-добрият приятел на Петнистия орел. Той би желал ти да потърсиш утеха в прегръдките ми.

— Моля те, остави ме — Джолена издърпа ръката си. — Не ми трябва никой. Никой! Чу ваш ли?

Двата хребета присви очи и я остави. Седна от другата страна на угасващия огън. Не я изпускаше от погледа си, докато сложи дърва върху въглените. Скоро огънят се разгоря.

Джолена се взираше в пламъците, които не можеха да я стоплят. Душата й бе покрусена.

Нейният брат и любимият й, Петнистия орел, бяха загинали.

И всички участници в експедицията, които й бяха толкова близки!

Унищожени бяха дневниците и ценната колекция от пеперуди.

— Загубих всичко. Всичко! — прошепна тя. Сълзите й отново бликнаха.

Легна на меката постеля и целомъдрено се покри с друго одеяло. Затвори очи и си спомни за други неща, които продължаваха да я тревожат. Пъклената пеперуда, предвещаваща смърт! И ужасния сън, в който Петнистия орел умира.

Той е загинал, макар и не прободен от стрела.

Трябваше да послуша Кърк, да тръгнат обратно към форт Чене и да оставят пеперудата да примамва и да убива други, нищо неподозиращи жертви.

— Защо не послушах Кърк? — тихо плачеше тя и удряше постелята с юмруци. — Защо? Защо?

Бе така погълната от скръбта си, че не усети как Двата хребета отново приближи и тихо легна на одеялото.

Осъзна присъствието му едва когато той бързо се пъхна под завивките и се притисна към нея. Усети горещия му дъх, когато той повдигна косата й, за да целуне нежната, мека кожа на врата й.

Джолена ужасена отвори очи. Сърцето й сякаш спря да бие, когато почувства през полата си и през панталоните му символа на неговата мъжественост.

Бе така потресена от неговото поведение, че онемя и остана безпомощна. Едва дишаше. Той я прегърна с едната си ръка и напипа гърдата й през блузата.

Докато Джолена разбере какво всъщност се случва, Двата хребета дръпна одеялото и се хвърли отгоре й. Устните му търсеха нейните. Бързо плъзна ръце под полата й.

— Ще те накарам да забравиш всичко друго, освен удоволствието, което ще изпиташ като се любиш с мен — дрезгаво прошепна Двата хребета и захапа устните й като обезумял.

С един тласък Джолена го отблъсна настрана. Бързо се изправи на крака и се затича. Двата хребета се втурна след нея, сграбчи я през кръста, притисна я здраво към себе си и отново я сложи на завивките.

— Това ли ще правиш, когато най-добрият ти приятел лежи мъртъв? — ужасено извика Джолена, забелязала зловещото пламъче в очите му. Тя го блъсна в гърдите. — Защо постъпваш така? Моля те, пусни ме! Моля те, не прави това!

— Желая те — сподавено хлипане се изтръгна от гърдите му.

Погледна лицето й. Изведнъж отново осъзна, че нещо в нейните черти му е твърде познато.

Това го накара да дойде на себе си.

Бързо се отдръпна от нея и засрамен, покри лицето си с ръце.

Твърде уплашена, за да се довери на внезапната промяна в поведението му, Джолена знаеше, че все пак не бива да рискува. Може отново да му хрумне да я изнасили.

Обезумяла, тя се огледа наоколо за оръжие, с което да се защити от този индианец, побъркан от неудържима страст и желание.

Погледът й попадна върху някакъв камък.

Без да се замисля, Джолена грабна парчето скала и го стовари върху главата на Двата хребета.

В този миг осъзна какво е сторила и ужасена отстъпи крачка назад.

Когато след миг се осмели да го погледне, индианецът лежеше неподвижен до огъня.

Джолена ахна и покри устата си с ръце. Очите му бяха затворени. От раната на главата течеше тънка струйка кръв. Той едва дишаше.

— Трябва да се махна оттук — промълви Джолена и отчаяно се огледа.

Сетне отново се взря в Двата хребета. В гърлото й заседна буца. Ами ако умре? Тя не искаше да го убива. Но той не трябваше да постъпва така с нея?

Изправи се разтреперана и бавно запристъпя назад. Двата хребета можеше да дойде в съзнание и това я плашеше много повече от вероятността той да умре.

Щеше да има основание не само да я изнасили, ами дори да я убие.

Джолена си помисли за опасностите, които я дебнеха в гората. Много дни навярно щеше да се лута напосоки, преди да срещне хора. Това я накара да спре и да погледне към ножа на Двата хребета. Страхуваше се да го вземе. Ами ако той се събуди в момента, когато се е надвесила над него? Затвори очи при мисълта, как ще я грабне и отново ще я повали на земята.

Бавно отвори очи. Бе убедена, че животът й зависи от многото рискове, които трябваше да поеме.

Наведе се и протегна треперещите си пръсти към ножа на Двата хребета. Вперила поглед в него, тя измъкна оръжието от калъфа.

Въпреки че сърцето й биеше лудо, Джолена забеляза сочното печено. Устата й се напълниха със слюнка. Едва сега разбра колко е гладна.

— Трябва да се храня, за да оцелея — прошепна тя.

Пристъпи към огъня, отряза няколко парчета месо и ги пъхна в дълбоките джобове на полата си.

Сетне насочи вниманието си към одеялата, върху които лежеше Двата хребета.

„Трябва да се погрижа да ми е топло“ — помисли си тя. Имаше нужда поне от една завивка.

С една ръка държеше ножа над индианеца, готова да го намушка, ако дойде в съзнание. Претърколи го встрани от одеялата, сграбчи едно и се втурна към изхода на пещерата.

Мракът забави бягството й. Младата жена бавно пристъпваше напред, притиснала гръб към стената. Изпита облекчение, когато най-после видя сребристия лунен сърп, надничащ в пещерата.

Тя се втурна да бяга. Очите й се наляха със сълзи при мисълта за Петнистия орел и за Кърк.

В душата й бе пусто.

Как ще понесе такава загуба? Очакваше я мрачно бъдеще. Как ще живее без Петнистия орел, който да я окриля и да я напътства?

Почувства се напълно безполезна.

Нощният въздух бе чист и свеж. Джолена тичаше, без да спре. Знаеше, че трябва да се отдалечи колкото е възможно повече от Двата хребета. Когато той се съвземе и види, че е избягала, ще претърси навсякъде, за да я намери.

Ами ако успее?

Дали ще я убие?

Или ще продължи от там, където бе спрял, и ще я изнасили? Побиха я тръпки.

— Конят му! — извика тя. — Как не се сетих да го взема?

Но бе хукнала толкова бързо, че изобщо не бе видяла коня.

Спря, за да се наметне с одеялото, и се огледа. Чудеше се коя ли пътека най-бързо ще я отведе при хората.

Форт Чене бе на много километри оттук, а Джолена не знаеше къде е селото на племето Черните крака.

Всъщност нямаше значение по кой път ще тръгне. Петнистия орел не я очакваше никъде.

Погледна нагоре през дърветата и се взря в блещукащите в небето звезди.

— Господи, защо трябваше да се случи това? Защо трябваше така безумно да се влюбя и после да се уча как да живея без него? Защо, Господи? С какво го заслужих?

Тя сведе очи и предпазливо се огледа наоколо. Някъде крякаха жаби.

Нощта бе тъмна като меко, тежко кадифе, но на лунната светлина тя смътно различаваше очертанията на предметите около себе си.

Гората, така тайнствена през нощта, сякаш бе готова да я обгърне с тъмните си ръце. Смрази се от ужас при мисълта, че е възможно никога да не се измъкне от тук.

Ами ако я нападне пантера, вълк или мечка? Воят на койот я накара да се затича като обезумяла, препъвайки се в мрака. Сякаш всички природни сили се бяха съюзили срещу нея. Заплиташе се в гъстите храсти и се придвижваше с бързината на охлюв. Отново се затича едва когато излезе на някаква поляна, огряна от лунната светлина.

Спомни си за падането от отвесната скала, отнело живота на толкова хора, отново заплака и тъжно възкликна:

— Петнист орел! — ехото заповтаря думите й.

 

 

Цвилене на кон събуди Двата хребета. Той объркано премигна, докосна подутината на главата си и си спомни какво се бе случило.

Изправи се бързо, разгневен, че е допуснал една жена да има надмощие над него.

Огънят бе почти изгаснал. На светлината на тлеещата жарава Двата хребета видя, че Джолена е изчезнала.

Той гневно ритна някакъв камък в краката си и изсъска:

— Избягала е! Хай-уах, избягала е!

Зашеметен от силната болка в главата, индианецът залиташе в тъмнината, докато намери коня си, привързан по-навътре в пещерата.

Докато го оседлаваше, Двата хребета се питаше какво да прави по-нататък. Ако Петнистия орел намери Джолена преди него, тя ще му разкаже всичко!

Взе юздите и поведе коня си през влажната тъмна пещера. Знаеше, че за да запази своята чест, трябва да убие Петнистия орел или Джолена. А може би и двамата.

Намръщен, излезе с коня навън. Вече се развиделяваше. Метна се на седлото. Реши да убие този, когото срещне пръв, независимо дали е неговият приятел или жената, за която знаеше, че никога няма да му принадлежи.

Заби пети в хълбоците на коня си и навлезе в тъмната гора.