Каси Едуардс
Дива илюзия (5)

Пета глава

Когато Кърк и Джолена влязоха през широката порта на форта, пълен мъж с гърлен глас тромаво пристъпи към тях.

— Добре дошли във форт Чене — каза Ралф Макмилан и протегна ръка на Кърк, но видя, че младият мъж е твърде натоварен, за да отвърне на поздрава, засмя се и отпусна ръката си. — Ще ви помогнат моите служители Стивън и Джон.

— С удоволствие — засмя се Кърк. Двама млади мъже в черни кадифени костюми с месингови кончета започнаха да поемат чантите от него. — Благодаря ви. Помощта ви е неоценима.

След като ръцете на младежа се освободиха, Ралф Макмилан отново понечи да се здрависа с него.

— Един от вашите приятели пристигна с парахода преди вас и изтъкна, вие сте причината да се състои тази експедиция в Монтана. — Той енергично разтърси ръката на Кърк, погледна Джолена, сетне извърна очи към брат й. — Баща ви беше тук преди много години. Чух за опитите му да намери неуловимата пеперуда. Предполагам, че сте дошли да я хванете и да му я дадете, за да попълни колекцията си.

— И да я опише в научните си статии — намеси се Джолена, докато разглеждаше този нисък набит мъж с криви крака, който бе на около четирийсет години. Беше добре облечен с вълнен костюм с месингови копчета. Гладко сресаната му кестенява коса стигаше до раменете. Бяха й казали, че той е сърдечен, великодушен шотландец, отговарящ за търговията с кожи в района чак до Скалистите планини.

— Сега той пише книга — бързо добави тя. — Бих искала да я завърши с това, че притежава еуфедрата в своята колекция. С брат ми се надяваме да уловим пеперудата. Баща ни не е добре. Ако краката му не бяха сковани от парализа, той щеше да тръгне на това пътешествие вместо нас.

Ралф сключи ръце зад гърба си.

— Това, което правите за баща си, е хубаво — отвърна той, докато оглеждаше Джолена. Разбра, че е индианка, но бе достатъчно тактичен да не пита за това нито нея, нито брат й.

Ралф зърна Петнистия орел и Двата хребета, които се приближаваха към широката порта, махна към тях и извика:

— Ок-уи, елате тук. Ще ви представя на отговорниците за експедицията.

Джолена повдигна вежди в недоумение към кого се обръща Ралф. Изтръпна при мисълта, че това трябва да е красивият индианец, защото двамата с младежа бяха единствените червенокожи във форта.

Пулсът й се ускори и страните й поруменяха от възбуда. Тя се обърна и видя най-красивите очи, устремени в нея, които сякаш я хипнотизираха. Индианецът спря до нея.

— Да ви представя — Ралф застана пред Джолена така, че за момент тя не можеше да вижда младия мъж, след което той се отмести и сложи ръка на рамото му. — Приятели мои, това е един от най-опитните водачи в района. Искам да ви запозная с Петнистия орел, чиито баща е вождът Сивата мечка. Придружава го Двата хребета, син на Кафявия лос. Те ще ви водят и ще ви защитават от мародерите крий. — Ралф се обърна към индианците и посочи брата и сестрата. — Мои приятели, представям ви на Джолена и Кърк Едмъндс, които живеят в Сейнт Луис в щата Мисури. Дошли са тук, за да намерят неуловимата пеперуда, която ти, Петнист орел, си забелязал. Искат да я изучат и да я занесат на болния си баща.

Петнистия орел не сваляше поглед от Джолена и това я смущаваше. Сякаш очите му проникваха в душата й и се стремяха да изтръгнат отговори на безмълвните му въпроси.

Тя недоумяваше на какво се дължи това. Дали му приличаше на някоя негова позната? Или мигновено бе привлечен от нея, както и тя?

Ако индианецът знаеше, че го е виждала в сънищата си, би имал основание да се взира в нея.

Джолена не можеше да откъсне очи от младежа, защото го бе обикнала преди още да го е видяла наяве.

Това я объркваше. Та тя изпитваше чувства към напълно непознат мъж. И то индианец!

Бе виждала червенокожи в Сейнт Луис. Те живееха на брега на реката, търгуваха с хората от града. Джолена никога не се осмели да отиде там, защото баща й беше забранил.

Най-после Петнистия орел наруши тягостната тишина.

— Заради баща си ли идвате в тези земи? Как се казва той?

— Брайс. Брайс Едмъндс — прошепна Джолена.

— Той индианец ли е? — не се стърпя да попита Петнистия орел. — Индианец, който е приел името на бял човек, също като вас, нали?

Кърк се стъписа. Мъчително преглътна с разширени от учудване очи. Не му допадна темата на разговора.

— Нашият баща е бял — заядливо поясни той, наблягайки на „нашия“. Хвана Джолена за лакътя и я дръпна настрана, за да предотврати задаването на други въпроси, сетне изръмжа:

— Този проклет индианец е прекалено любопитен. Нает е да ни води, не да се бърка в личния ни живот.

Джолена опита да се освободи от ръката на брат си.

— Пусни ме, Кърк — ядосано отвърна тя и го изгледа свирено. — Поведението ти е непростимо. Младежът само искаше да прояви учтивост.

— Той видя цвета на твоята кожа — измърмори Кърк и сърдито я погледна. — Не учтивостта го накара да те разпитва. Джолена, ти си индианка във всяко отношение и той го забеляза. Иска да разкрие тайната ти, но аз няма да допусна това.

Джолена престана да се дърпа. Знаеше, че макар и по-упорита от него, брат й е по-силният.

Погледна през рамо индианеца, чието име я интригуваше, както и красотата му.

Бе необяснимо и странно, че Петнистия орел съвсем прилича на червенокожия от сънищата й. Не разбираше как е възможно да се случи това. Не беше вярно, че всички индианци си приличат. Приятелят на Петнистия орел изглеждаше безличен в сравнение с мъжа от сънищата й. Според нея младежът въобще не бе красив.

Той също я гледаше странно, но девойката реши, че просто я харесва. Тя познаваше страстта в очите на мъжете. Младият индианец я желаеше. Изражението му показваше, че е готов да я събори на земята и да се хвърли отгоре й. Това я плашеше и тя реши, че трябва да е нащрек, особено ако остане насаме с него.

— Кърк — промълви Джолена, най-после успяла да освободи ръката си. — Надявам се, че поведението ти днес не е образец за това, колко бдителен ще бъдеш при всяка моя стъпка и при всяко ново запознанство. Направи ме безпомощна в очите на всички. Знаеш каква е истината, така че следващия път мисли, преди да действаш.

— Не е необходимо да мисля, за да разбера като твой брат кога се нуждаеш от моята помощ, особено когато един индиански воин започва твърде много да се интересува от теб — намръщено отговори Кърк. — Обещах на татко, че…

Изведнъж замълча и погледът му стана предпазлив. После извърна глава.

— Обещал си на татко, че ще се постараеш да не открия моите роднини, нали? — сопна се тя. — Той… Вие… толкова ли се страхувате от истината, че ще правиш всичко възможно дори да не говоря с индианци? Кърк, безполезно е и ти го знаеш. Ако искам да говоря с Петнистия орел например, ще го направя и няма да допусна някой да ме унижава, нито ти, нито той.

— Не забеляза ли погледа му, сестричке — настойчиво попита Кърк. — Взираше се в теб така, сякаш искаше да те притежава, сякаш вече има власт над теб. Видях как го гледаше и ти. По дяволите, сестричке, не се влюбвай в индианец само защото кожата ти е със същия цвят! Аз… не искам да останеш тук, когато дойде време да се връщаме в Сейнт Луис.

Джолена не му отговори. Знаеше, че тревогата на Кърк е основателна. Тя също усещаше опасността от усилващите се чувства към Петнистия орел. Нямаше какво да каже. Дори пред брат си не можеше да отрече, че е заинтересувана от индианеца. Не бе обиграна в лъжите.

За да избегне по-нататъшни разговори, тя се загледа в пейзажа наоколо, фортът бе разположен сред красива живописна местност, близо до мястото, където река Йелоустоун се вливаше в Мисури. Знаеше от баща си, че тук е центърът на търговията с кожи в района и наоколо има многобройни складове. В определено време във форта пристигаха търговци от далечните постове и се снабдяваха с нови стоки, които продаваха на индианците. Тук непрекъснато идваха червенокожи със същата цел.

Изглежда, хората във форта живееха добре. Джолена забеляза десетина дървени къщи и магазини. Знаеше, че в тях са настанени четиридесет-петдесет войника. Изненада я броят на конете в обора на другия край на двора, близо до дългата редица казармени помещения. Навярно зад оградата имаше поне сто коня.

— Позволете ми да ви заведа в моето жилище — каза Ралф, който изведнъж се провря между Кърк и Джолена. — Ще изпиете чаша горещ чай, преди всички да се съберат на вечеря. Погрижих се за багажа ви. Утре ще бъде натоварен във фургоните, които ще пристигнат от друг пост. Петнистия орел знае път, който заобикаля най-трудния, непроходим терен.

Сърцето й трепна, щом чу името на индианеца. Крадешком погледна Кърк и видя, че реакцията му е доста различна от нейната. В очите на брат й кипеше сдържан гняв.

Ралф ги поведе към най-голямата и най-красива дървена къща. В огромната каменна камина гореше слаб огън. Пред нея бяха подредени плюшени столове с дебели възглавници.

Девойката внимателно огледа стаята и от някои подробности стигна до извода, че мъжът тук живее сам, следователно Ралф не беше женен или беше вдовец. Мебелите бяха груби, а на стената висяха неговите трофеи — препарирани глави на елени и на всякакви други диви животни, срещани в този район.

Джолена рязко се обърна, когато в стаята влезе мексиканка, изтриваща ръцете си в престилка. Посивялата й коса бе прибрана в кок. Усмихна се с широко отворени очи, докато оглеждаше брата и сестрата.

— Имаме гости, а, господин Ралф? — засмяно попита Мария Естефан, без да скрива своето задоволство. — Красива е, нали? — каза тя, докато оглеждаше Джолена от глава до пети.

— Индианка? От кое племе?

Джолена се усмихваше на жената до момента, в който тя се обърна към нея като към червенокожа и стигна дотам да попита за нейното племе.

Настъпи тягостна тишина.

Ралф бързо се намеси:

— Мария, това са Джолена и Кърк Едмъндс от Сейнт Луис. Дошли са да търсят една рядка пеперуда. Утре тръгват на експедиция. По-добре поднеси вечерята, която си приготвила за тях и за спътниците им.

Мария любопитно огледа Джолена и не отрони дума, докато ги поведе към трапезарията, подредена за вечеря. Дългата дъбова маса бе отрупана със специалитети от района — бизонско месо и езици, боброви опашки и костен мозък. Бутилка мадейра блестеше под светлината на няколко свещи, поставени в центъра на масата, и купчините хляб и сирене изглеждаха съблазнителни сред другите деликатеси.

— Надявам се, че ще ви хареса — рече Ралф и прокара ръка по гладкия, добре полиран плот на масата.

— Не предполагах колко съм гладна, преди да видя всичко това — отвърна Джолена със смях.

Останалите учени и техните помощници влизаха един по един в стаята. Джолена седна до Кърк и с удоволствие взе чаша чай, докато Мария наливаше виното. Благодари й с усмивка, макар да не бе забравила неудобния й въпрос.

Самата тя се измъчваше от това, че не знае към кое племе принадлежи.

Сега трябваше да намери своите истински роднини… родния си баща… близките си.

Ще го направи, на всяка цена!

Мислите й се върнаха към красивия воин. Навярно той ще й помогне да открие истините, досега пазени в тайна от нея.

Имаше основателна причина да се сближи с Петнистия орел. Обзе я трепетно вълнение при мисълта за това.

 

 

Все още смаян от тази индианка, облечена като бяла жена, Петнистия орел с усилие си устрои бивак във форта. Правеше всичко машинално, без да мисли. Не разбираше как е възможно тази жена да не е дъщерята на Сладката гълъбица и на Кафявия лос. Такава прилика може да има само при роднини.

Погледна към огъня, където Двата хребета разстилаше кожите, върху които щеше да прекара нощта. Бе невъзможно да сподели с младежа съмненията си, че Джолена е негова природена сестра. Петнистия орел твърдо реши да запази своята тайна за произхода на тази жена, докато тя се срещне със своето племе. Едва тогава Двата хребета ще узнае истината.

Само тогава.

Засега не искаше да споделя с него нищо за Джолена. Твърде трудно ще съумее да я отдели от белия й брат, който очевидно бди над нея.

„Нещата ще се променят с времето“ — усмихнат си мислеше той.

Единствено Петнистия орел ще притежава тази жена и с цялото си същество ще бъде устремен към нея.

Извади сухо месо и сланина от кожената торба прикрепена към седлото му, седна до огъня и започна бавно да се храни, обзет от мисли за Джолена, която толкова приличаше на жената от неговото минало. Спомени нахлуха в паметта му и лека болка прободе сърцето му.

Двата хребета наблюдаваше Петнистия орел изпод око. Прецени, че потъналият му в мисли приятел няма да забележи отсъствието му и крадешком се измъкна от лагера. Беше забелязал пристигането на свой приятел от същото племе, който устройваше временния си стан извън форта.

Знаеше, че Бялата бенка е готов на всичко срещу заплащане.

Би направил невъзможното, ако му даде два коня. Щеше да излъже дори Петнистия орел, най-уважавания воин от племето.

Двата хребета не виждаше друга възможност принцесата с бакърен цвят да бъде негова. Толкова силно желаеше да я притежава, че бе съгласен на всичко, даже да загуби приятелството на Петнистия орел.

Изгарящ от нетърпение, приближи до лагера на Бялата бенка. Прегърна ниския набит индианец, чието лице бе странно обезобразено от бяла бенка над всяко око.

— Радвам се отново да те видя — каза Двата хребета, като отстъпи назад. — Съгласен ли си да пушиш със своя съсед?

— Куай-ок-уай, ела. Ще се радвам да пуша от една лула с Двата хребета — отвърна Бялата бенка и коленичи, за да извади лулата си от кожената чанта.

Двата хребета седна на одеялото на приятеля си. Бялата бенка се разположи до него и започна да тъпче лулата с индиански тютюн. След като я запалиха с въгленче от огъня, двамата дръпнаха от нея един след друг, после я оставиха настрана и заговориха.

— Дошъл си при Бялата бенка не само за пушене — промълви новодошлият индианец.

— Така е — потвърди Двата хребета, отпуснал ръце върху скръстените си крака.

— Кажи на Бялата бенка — ниския индианец наклони глава към събеседника си.

— Най-напред обещавам, че ще ти дам два коня, ако направиш това, което искам.

Дебелите устни на Бялата бенка се извиха в усмивка.

— Два коня са добра цена — кимна той. — Кажи какво трябва да направя и бъди сигурен, че ще изпълня желанието ти.

Двата хребета погледна през рамо, за да провери дали Петнистия орел не е забелязал отсъствието му. С радост откри, че храсти го скриваха от погледа на приятеля му. Наведе се по-близо до Бялата бенка.

— Трябва набързо да ти кажа какво искам и да се върна при моя приятел, преди той да ме завари при теб — прошепна младежът.

Бялата бенка повдигна глава и огледа храстите наоколо.

— Ти си заедно с Петнистия орел?

— Да, както обикновено — отвърна Двата хребета и се наведе по-близо до събеседника си. — Приятелю, тук има много бели хора, които утре напускат форта с фургони. Последвай ги, сетне иди в техния лагер и предай на Петнистия орел лъжливо съобщение. Кажи му как при тебе е дошъл друг боец и ти е съобщил, че баща му е болен и незабавно трябва да се върне вкъщи. Докато Петнистия орел разбере измамата, аз ще отвлека жената, наречена Джолена. Няма да те обвинят в измама, защото ще кажеш, че съобщението ти е предадено от боец, когото не познаваш.

— Хай-я! Искаш да измамиш най-добрия си приятел? — учудено попита Бялата бенка.

— Ти не би ли направил същото заради една красива жена? — отвърна Двата хребета с дяволита усмивка. За него бе важно да притежава нещо, което би породило завист в сърцето на Петнистия орел. Според младежа не бе честно всички, особено възрастните хора от племето, да се възхищават от приятеля му, а той — Двата хребета — да стои в сянка. Копнееше да промени нещата.

Бялата бенка на свой ред се усмихна.

— Ще предам кожите си рано сутринта, ще се скрия и ще чакам бледоликите да тръгнат с фургоните, после ще ги проследя. — Сложи ръката си на рамото на Двата хребета и закачливо попита: — Ще ми дадеш хубави коне за такава измама, нали?

— Най-хубавите — отвърна младежът и кимна.

— Куай. Смятай всичко за уредено — отвърна приятелят му с тържествуващ смях.

Двата хребета се изправи и заобиколи така, че ако Петнистия орел се обърне и го види, да не разбере къде е бил.

Младият индианец нямаше от какво да се тревожи. Той се върна в лагера, без дори да бъде забелязан. Петнистия орел сякаш бе изпаднал в транс, опиянен от красотата на мистериозната жена — принцесата на Двата хребета.

Това накара младия индианец да стане още по-решителен в преследването на жената, завладяла сърцата на двама им.