Каси Едуардс
Дива илюзия (22)

Двадесет и втора глава

Слънцето залязваше зад далечните планини. Тъмни сенки ограждаха горската пътека. Петнистия орел яздеше неуморно. Нарочно не се бе завърнал в селото веднага. Искаше да бъде сам, да разговаря със Слънцето и със Стареца, защото само те знаеха какво чувства след загубата на единствената жена, която бе обичал.

Сега се връщаше вкъщи, за да намери покой в тишината на своя дом.

Понесе много удари от живота! Всичките му роднини, с изключение на обичния му баща, лежаха погребани в Слънчевите възвишения. Бяха заминали в страната на духовете, в отвъдния свят на племето Черните крака.

А сега и неговата жена бе мъртва.

Дълго щеше да скърби за Джолена. Навярно нямаше да я забрави до края на живота си.

Знаеше със сигурност, че няма да допусне в леглото си никоя друга.

Примири се с факта, че ще остане без син, който да поеме водачеството на племето след него. Тази чест щеше да се падне на наследника на някой друг воин.

Навярно на сина на Двата хребета.

Намръщи се при мисълта, че младият индианец изпитва влечение към всички жени. Щеше да е трудно на възмъжалия му приятел да избере само една, която да стане майка на неговите деца.

„Все пак той е още млад — размишляваше Петнистия орел. — Хубаво е, че не се е спрял на някоя жена. Аз избрах моята и я изгубих.“

Сбърчи чело. Как можеше все още да мисли с хубаво чувство за Двата хребета, след като той го изостави. Не разбираше мотивите за неговата постъпка.

Яздеше с отпуснати рамене и с наведена глава. Вече не искаше да мисли, защото всяка мисъл му причиняваше болка, но колкото и да се опитваше, в съзнанието му беше само Джолена.

Всичко му напомняше за нея.

Внезапно дочу шумолене под дърветата вдясно от пътеката. Петнистия орел вдигна глава разтревожен. Ръката му инстинктивно посегна към пушката.

Преди да успее да докосне оръжието той видя своя най-голям враг — Дългия нос воин от племето крий, който тъкмо се прицелваше с лъка си в него.

Дочу се нов звук и Петнистия орел разбра, че в гората има още някой. Онемя от изненада, съгледал Двата хребета да язди срещу него с вдигнат нож. Младежът го гледаше свирено, с омраза — очевидно се канеше да го убие.

Слисан от поведението на Двата хребета, той забрави за Дългия нос. Младежът се приближаваше. Навярно щеше да забие ножа си в сърцето му и да изпревари стрелата на индианеца от племето крий.

Петнистия орел погледна врага, сетне извърна очи към Двата хребета. В този момент несъзнателно младежът се изпречи между него и Дългия нос.

В мига, когато Двата хребета връхлетя, готов да нанесе смъртоносния удар, Петнистия орел чу свистене на стрела. Машинално се приведе и разбра, че вместо в него, стрелата се е забила в гърба на младежа. Той изпусна ножа, олюля се и се строполи на земята. Петнистия орел се взираше в него. Потресен, не бе в състояние да помръдне. Мислеше само за своя приятел, който лежеше умиращ, и за очевидното му намерение да го убие. Забрави за Дългия нос, прострелял не този, когото възнамеряваше да убие.

Кръвта на Двата хребета изтичаше от раната му и обагряше в червено листата под него.

Дочу се изстрел, който изтръгна Петнистия орел от неговата унесеност. Бе забравил за Дългия нос, който бе тук, за да го убие.

Видя как врагът му се строполи на земята, притиснал с ръка кървящата рана на гърдите си.

В този миг от гората излязоха конници — бяха воини от неговото село.

— Петнист орел! — извика Бързия бегач и бързо слезе от коня си. Другите се спуснаха да помогнат на Двата хребета и коленичиха около него. — Търсихме те. Страхувахме се, че си мъртъв.

Бързия бегач погледна Двата хребета, после се втренчи в Петнистия орел.

— Стрелата на крии прободе твоя приятел, преди да успеем да се намесим. Закъсняхме.

Всъщност те не бяха видели как Двата хребета възнамеряваше да убие него…

Петнистия орел замълча. Главата му бе замаяна. Приятелят му умираше. Слезе от коня и падна на колене до него. Огледа воините един след друг и мрачно каза:

— Оставете ме да говоря с Двата хребета насаме.

Мъжете кимнаха, върнаха се при конете си и се отдалечиха.

Първата мисъл на Петнистия орел бе да облекчи страданията на Двата хребета. Огледа стрелата, успокои ръцете си да не треперят, издърпа я и я счупи на две. Бе заострена като копие, не с шипове, и той я извади цялата, без частичка от нея да остане в плътта на младежа.

Двата хребета изстена от болка. Петнистия орел го погледна намръщен. Все още не можеше да проумее какво е накарало най-добрия му приятел да се превърне в негов враг.

— Твоят нож не може да промушва сам — промълви той и захвърли счупената стрела настрана. Повдигна главата на Двата хребета. Погледите им се срещнаха. — Ти го държеше. Защо реши да го използваш срещу най-добрия си приятел?

— Прости ми, преди да умра — промълви Двата хребета. Протегна се и отчаяно сграбчи ръката на Петнистия орел. Гласът му едва се чуваше. — Направих го заради една жена. Само заради нея вдигнах ръка срещу моя най-добър другар. Никога не бях срещал жена, заради която да рискувам приятелството си. Никога преди… Джолена.

— Джолена? — възкликна Петнистия орел. Направи това заради нея? Ти… се влюби в моята жена?

— И аз като теб не можех да устоя на нейния чар. — Задушаваше се от кръвта, която рукна от устата му. — Бях обречен в момента, когато реших да спечеля нейната любов на всяка цена, дори ако трябва да загубя приятеля си.

— Обичаше ли я достатъчно, за да искаш да ме видиш мъртъв? — попита Петнистия орел. Сърцето го заболя. Сега съжаляваше, че преди не сподели своята тайна с Двата хребета. Ако той егоистично не бе скрил истината за произхода на Джолена от нейния собствен брат, това нямаше да се случи.

Но никога не би предположил, че Двата хребета е способен на такава постъпка, независимо дали му е разкрил тайната или не. За него приятелят му бе човек на честта, верен и безкрайно благороден. Очевидно любовта към една жена го бе променила внезапно.

— Прости… ми… — прошепна младежът, сетне затвори очи.

Преди Петнистия орел да му отговори, Двата хребета изпадна в предсмъртна агония.

Обзет от противоречиви чувства. Петнистия орел го гледаше. Не можеше да разбере неговото поведение. Този млад мъж, пред когото се очертаваше бляскаво бъдеше, сега лежеше мъртъв. Често му бе казвал, че страстта му към жените ще го погуби, но всъщност никога не бе мислил, че предсказанието му ще се сбъдне. Само го закачаше заради неговото непостоянно сърце и палави очи и завиждаше на безгрижното му отношение към жените и на умението му да ги съблазнява.

Сега нямаше за какво да му завижда.

Изведнъж се сети за бащата на Двата хребета. Как ще се почувства той, ако узнае цялата истина за днешната драма Кафявия лос ще бъде съкрушен от позора на своя син.

Трябваше да мълчи, за да може бащата да скърби за сина, когото боготвореше, без да се срамува.

— Ще запазя тайната си — прошепна Петнистия орел и бавно отпусна главата на приятеля си на земята. — Сгреших, като скрих от теб, че Джолена е твоя сестра, но ето че от ново трябва да пазя тайни. Не ще допусна Кафявия лос да разбере за предателството на своя син. Твоят добър и великодушен баща заслужава лоялността на Петнистия орел, но ти не!

Изправи се на крака, погледна за последен път приятеля си и тръгна към чакащите го воини. Изправи се пред тях и тържествено ги изгледа, сетне промълви, задъхващ се от напиращите сълзи:

— Той ни напусна.

Непрестанно си задаваше въпроса защо Двата хребета възнамеряваше да го убие.

Но тогава омразата му към него е била много по-силна, отколкото ревността към една жена, а точно това Петнистия орел не можеше да възприеме.

Та нали до вчера яздеха рамо до рамо с Двата хребета, говореха и се смееха като приятели. Младежът с нищо не показваше, че го мрази.

— Новината, която ще отнесем на Кафявия лос, ще съсипе радостта му от това, че току-що откри дъщеря си жива и здрава — мрачно рече Бързия бегач. — Колко жалко — тъкмо намери дъщеря си, а загуби сина си.

Сърцето на Петнистия орел подскочи, когато воинът спомена за дъщерята на Кафявия лос.

Той имаше само една дъщеря! Джолена!

А Бързия бегач говореше за нея така, сякаш тя е жива и той я е видял!

Това означаваше само едно — Джолена е в неговото село!

— Какво каза току-що? — попита Петнистия орел и сграбчи за раменете Бързия бегач. — Нещо за дъщерята на Кафявия лос…

— Докато тебе те нямаше, тя се появи в нашето село — спокойно обясни индианецът. — Каза ни, че може би си мъртъв. Баща ти изпрати група бойци да те търсят. За щастие, ти си жив и здрав. — Бързия бегач погледна през рамо към Двата хребета и продължи: — Ако бяхме пристигнали миг по-рано, щяхме да ощастливим двама бащи.

Петнистия орел почти не го слушаше. Сърцето му биеше до пръсване от радост. Джолена е жива!

Намерила е пътя до селото на своите близки!

Сега всичко би било чудесно, ако не…

Обърна се и погледна към Двата хребета. Все още не можеше да повярва, че той е стигнал дотам, че да желае смъртта на своя най-добър приятел.

„Трябва да има и нещо друго“ — размишляваше Петнистия орел.

Едва ли някога щеше да разбере. Единственият, който би могъл да му отговори, бе мъртъв.

Нямаше търпение да отиде при Джолена, да я прегърне и да изпита сладострастното чувство от допира на нейното тяло, да се увери, че е жива. Метна се на седлото и нареди:

— Бързи бегачо, качи тялото при себе си Вълча опашко, иди да намериш коня му. Докарай и коня на Дългия нос.

Не изчака да привържат Двата хребета към седлото. Нетърпеливо броеше часовете, оставащи му до срещата с Джолена. Обърна коня си и се понесе в галон към селото.

Когато луната изгря, Петнистия орел забеляза отблясъци от огъня в тъмното небе и разбра, че скоро ще бъде в дома си. Стана още по-нетърпелив и пришпори коня. Навлезе в селото запъхтян, с разтуптяно сърце. В лек тръс мина покрай огъня, който пламтеше през цялата нощ, за да предпази жителите от дивите животни.

След няколко минути зърна колибата на Кафявия лос. Сърцето му спря да бие, когато видя, че пред нея, вперила поглед в небето, стои Джолена.

Със затаен дъх се взря в жената, която доскоро мислеше, че е загубил завинаги. Тя бе като видение, като отговор на молитвите му към Слънцето.

Стори му се по-красива от всякога.

Обляна от лунната светлина, приличаше на истинска принцеса, облечена в дрехи на племето Черните крака. Лекият вятър развяваше падащата около раменете й дълга черна коса.

Бе тъжна. Когато Петнистия орел спря коня и слезе, видя, че по лицето й се стичат сълзи.

Младата жена бе толкова вглъбена в своите чувства, че не чу приближаването на коня, нито забеляза индианеца, който слезе и се запъти към нея.

Петнистия орел чуваше само ударите на сърцето си. Пристъпи и спря изтръпнал, когато тя изведнъж се обърна и го видя.

Сърцето й сякаш щеше да изскочи от гърдите. Занемя от изненада. Бе така слисана, че не можеше нито да говори, нито да се помръдне. Та нали току-що се молеше той да е добре и да се върне.

И ето го близо до нея, с насълзени от щастие очи.

— Джолена? — тихо каза той.

— Петнист орел?

Втурнаха се един към друг и се прегърнаха.

Джолена се притисна към него и зарида.

Индианецът я притискаше така, сякаш, ако я изпуснеше, щеше да се окаже, че всичко е било плод на неговото въображение — една жестока илюзия.

— Ти си тук! — извика Джолена, втренчила поглед в него. — Скъпи, не си мъртъв!

— И двамата сме живи — отвърна той. Помилва я по лицето и прокара пръст по устните. — Мислех, че си загинала с другите.

— Бях изхвърлена от фургона, преди да политне в пропастта — обясни тя. Докосна бузата му, за да се увери, че не сънува. — А ти?

— Всичко стана толкова бързо. Нямах възможност да реагирам — отвърна Петнистия орел и отново я притисна към себе си. — Мислех, че си сред другите. Аз… слязох в пропастта и напразно те търсих. Бе невъзможно да преценя дали си там. Не успях да разпозная телата.

Пробиха я тръпки от неговите думи.

— А моят брат? — прошепна тя. Трябваше да знае, макар че не бе сигурна дали ще понесе истината за смъртта на брат си. — Знаеш ли, дали Кърк…

— Не — отговори той и докосна устните й с пръст, за да не изрича другите думи. — Не знам какво е станало с него. — Отдръпна я от себе си и я погледна в очите. — И ти си извървяла пеша от мястото на злополуката дотук? Не разбирам как си успяла да го сториш. Разстоянието е твърде дълго за пешеходец.

Джолена не знаеше как да му каже за Двата хребета и за това, което се бе опитал да й направи. Той беше най-добрият му приятел и тя не желаеше да разкрива истината за неговата измама.

Преди да реши какво да отговори, в селото влязоха бойците, носещи тялото на Двата хребета.

Дочули тропота на копита, хората започнаха да излизат от колибите. Пръв се показа вождът Сивата мечка. Петнистия орел и баща му се прегърнаха щастливи.

И тогава Джолена разпозна на лунната светлина Двата хребета, сложен по корем напряко на коня. Закри уста с ръце, за да не извика, когато видя окървавените му дрехи.

Втренчено погледна Петнистия орел в очакване да чуе какво се е случило.

— Стрела на индианец от племето крий уби Два хребета вместо мен — мрачно обясни той.

Думите му я накараха да онемее. Тя си спомни съня, в който Петнистия орел умираше, прободен от стрела.

— Двата хребета е спасил живота ти? — учуди се тя. Не можеше да го повярва, защото вече бе познала лошия му характер.

Твърдо решен да не казва на никого как приятелят му се е опитал да го убие, Петнистия орел стисна зъби.

— Защо не ми отговаряш? — промълви Джолена. Студ скова душата й при мисълта, че предварително знае отговора.

Чу стъпки зад себе си и забрави съжалението си, видяла изражението на баща си. Той пристъпи напред, когато бойците понечиха да свалят от коня тялото на Двата хребета.

— Защо аз трябва да се погрижа за Двата хребета? При мисълта за това се смразявам от ужас. Как да забравя, че той се опита да ме изнасили? Как?

— Има моменти, когато човек трябва да поставя чувствата на другите над своите. — Петнистия орел докосна бузата й. — Сега трябва да се съобразиш с твоя баща.

— Но защо? — едва чуто попита тя. — Единственото, което ме свързва с Двата хребета, е, че имаме еднаква кръв.

— Тук е моята вина — отговори Петнистия орел и се загледа в пламъците. — Ако бях откровен с него, той нямаше да е мъртъв. Щеше да се радва, че има сестра. Ти също! Вие сте кръвни роднини.

— Защо не си му казал? — Джолена застана на колене пред него, за да го гледа в очите. — Не мислеше ли, че ще се зарадва на тази новина?

— Не знам как би реагирал, ако му кажех истината — отвърна Петнистия орел. — Убеден съм, че чувствата му към теб бяха чувства, изпитвани от мъж към жена, и той не би могъл да те възприеме като сестра. — Замълча с наведени очи, после пак я погледна и продължи с развълнуван глас. — Причината, поради която не му казах истината, е егоистична. Не исках да знаете, че сте брат и сестра, защото се страхувах да не прекарваш по-голяма част от времето с него. Той би отговорил на много от въпросите, които те измъчваха, а аз исках да принадлежиш само на мен. Сгреших. Ще ми простиш ли?

Джолена го прегърна.

— Скъпи, няма за какво да ти прощавам. Твоята силна обич кара сърцето ми да ликува. — Целуна го и се отпусна в прегръдката му, сетне прошепна: — Има за какво да съжаляваме, но най-важното е, че заедно открихме любовта. Аз намерих своя народ и баща си. Той е точно такъв, какъвто си го представях — мил и внимателен. Колко е тъжно това, че загуби сина, след като откри дъщеря си! — Тя изгледа Петнистия орел с широко отворени очи. — Има толкова много неща, за които да говорим. Чувствам, че брат ми Кърк е жив. Ще изпратиш ли няколко воини да го потърсят? Моля те, направи го заради мен!

— Съгласен съм, моя любов — отвърна Петнистия орел, — но нека да приключат приготовленията за погребението на Двата хребета. Тогава ще помислим за другия ти брат.

— Благодаря ти — прошепна Джолена и се притисна в него.

После отново го погледна разколебана и уплашена при мисълта за това, което баща й очаква от нея.

— Ти не каза защо аз трябва да приготвя мъртвеца за погребението — промълви тя. — Защо точно аз? Във вашето село има хора, които го уважават много повече от мен. Как може да се очаква, че аз — жената, която той се опита да изнасили, трябва да го подготвя за дългия му път?

— Въпреки ужасната си постъпка, той беше твоят брат. Според обичая на нашето племе най-близката жена, роднина на покойника, го приготвя за погребението. Ти си единствената жена в семейството. Задължена си да направиш това заради твоя баща.

Джолена потръпна. Наведе очи и бавно поклати глава.

— Не мисля, че ще мога — едва чуто прошепна тя.

Петнистия орел повдигна брадичката й. Погледите им се срещаха.

— Да, можеш — твърдо каза той. — Трябва да го направиш заради баща си.

— Не ще мога да го докосна. От моето поведение баща ми ще разбере, че нещо не е наред.

— Не трябва да го допускаш. — Петнистия орел хвана ръцете й и я притегли към себе си. Големите му черни очи я гледаха умолително. — Баща ти никога не бива да узнае ужасната истина за своя син, защото може да те обвини за събитията, тласнали Двата хребета към смъртта. Ако не беше ти, синът му нямаше да се промени! Най-добре е старият воин да няма основание да негодува срещу теб. Той заслужава да изживее щастливи мигове с дъщерята, която е при него и го обича.

— Всичко е толкова объркано — отговори Джолена и от очите й потекоха сълзи.

— Има още нещо — продължи Петнистия орел. — Не искам Кафявия лос да се усъмни в обстоятелствата около смъртта на неговия син. В противен случай ще бъда подложен на изпитание за установяване на истината. Не бива така да бъде опозоряван бъдещият вожд.

— Какво имаше предвид? — тихо попита тя. — На какво изпитание ще те подложат?

— Това е свещена церемония, практикувана от индианците в случаите, когато се усъмнят в думите на някого — отговори Петнистия орел. Изправи се и закрачи бавно напред-назад, със скръстени на гърдите ръце. — Ако един мъж разкаже на своите другари някаква невероятна история, в която те не вярват, за да проверят дали казва истината, постъпват по следния начин: дават лула на шамана; той боядисва мундщука й в червено и извършва заклинания над нея. Моли се мъжът да живее дълго, ако казаното от него е вярно, но ако е излъгал, скоро да умре. — Петнистия орел замълча, след което втренчено погледна Джолена и продължи: — Лулата се пълни, запалва се и се подава на мъжа, породил съмненията.

Шаманът му казва: „Вземи тази лула и запомни, че ако твоята история е истинска, така както е истински отворът в дръжката на тази лула, ще живееш дълго. Но ако си излъгал, дните ти са преброени.“ — Клекна до Джолена и я хвана за раменете. — Мъжът може да откаже лулата с думите: „Казах истината. Излишно е да пуша лулата.“ Но щом не желае да се подчини, никой не вярва на това, което е казал, и го смятат за лъжец. Ако обаче той вземе лулата и пуши, всеки му вярва. Това е най-тържествената клетва.

— Ако те подложат на изпитанието и ти се съгласиш да пушиш, всеки ще повярва, че това, което си казал за смъртта на Двата хребета, е истина — наивно каза Джолена. — Не виждам никакъв проблем.

— Грешиш. Аз ще знам, че не съм казал истината и няма да мога да излъжа отново в такъв тържествен, свещен момент.

Джолена кимна. Разбираше, че независимо от чувствата й към Двата хребета, тя трябва да направи всичко, за да не изпадне Петнистия орел в неловко положение.

— Ще постъпя както иска моят баща — промълви тя. — Ще приготвя Двата хребета за погребение.