Каси Едуардс
Дива илюзия (25)

Двадесет и пета глава

Джолена се стресна в съня си и погледна отвора за пушек. Видя, че е утро, и се сви от страх при мисълта, че й предстои да приготви Двата хребета за погребение.

Тръпки я побиха, като си представи, че не само ще гледа трупа, но и ще го докосва. Този обред бе най-мъчителният от всички, които трябваше да научи и да… приеме.

Затвори очи и се сгуши до Петнистия орел, за да намери утеха още няколко минути. Сънищата й през нощта бяха кошмарни.

Сънува, че докато приготвяше тялото на Двата хребета, той изведнъж отвори очи. Сграбчи я за раменете и я накара да сменят местата си на постелята от дебели мечешки кожи.

В съня й Двата хребета подготвяше нейното тяло за погребение. Вцепени се и не можа да извика, когато той свали дрехите й я намаза с черна боя, изгаряща я като киселина.

Събуди се, обляна в студена пот. Страхуваше се от всеки кошмар. Често в сънищата си виждаше онова, което действително се случваше. Преди време бе сънувала, че Петнистия орел умира, прободен от стрела, и щеше да стане точно така, ако не беше Двата хребета.

Изтръпна. Какво ли означаваше новият и сън?

— Джолена?

Женски глас отвън я върна към действителността. Спомни си, че е време да поеме своите задължения при погребението на Двата хребета. Снощи Петнистия орел й бе казал, че няма да е сама, когато подготвя тялото. Лунното цвете ще й помага.

Обясни й, че младото момиче не криеше любовта си към Двата хребета. Дори всички предполагали, че скоро ще се оженят.

Той също вярвал в това, докато видял как приятелят му прекарва своите нощи с различни жени.

— Петнист орел — прошепна Джолена и леко го побутна, — моля те, събуди се. Време е да тръгвам с Лунното цвете.

Той се прозина, протегна ръка над главата и се обърна към нея. Хвана я за раменете повдигна я и я целуна. Тя не отвърна на ласките му. Петнистия орел я пусна и я погледна в очите.

— Как да се преструвам, че Двата хребета е обичал Лунното цвете и е искал да се ожени за нея, когато двамата с теб знаем истината? — прошепна Джолена и погледна към затворения вход на колибата, когато отново чу настоятелния глас на момичето. — Сигурно до нея са достигнали слуховете за любовните му похождения.

— Тя чува и вярва в онова, което иска — тихо отвърна Петнистия орел. — Сега е убедена, че мястото й е до теб, когато приготвяш мъртвеца. Не й отказвай. Това ще улесни твоята неприятна задача, нали?

— Ще се чувствам така, сякаш участвам в, предателството на Двата хребета спрямо нея — възкликна Джолена.

Когато момичето отново извика името й, този път някак отчаяно, младата жена разбра, че не й остава нищо друго, освен да се заеме с неприятното задължение. Погледна с обич Петнистия орел, после стана от леглото и се облече.

Усети миризмата на храна и разбра, че е гладна. Все пак се боеше, че ако хапне нещо преди ужасното изпитание, положително ще повърне.

Усети как някой я прегърна и за момент забрави тревожните си мисли. И когато той я обърна с лице към себе си, тя още веднъж разбра кое е най-важното за нея в живота.

Петнистия орел.

Осъзна, че нищо, нито дори обичаите, които й бяха чужди и противни, не ще я накара да го изостави.

— Скоро всичко това ще е минало — тихо каза индианецът. Повдигна брадичката й и я погледна в очите. — Утре ще мислиш за брата, с когото си прекарала всички зими и лета в твоя живот, не за другия, погребан днес.

Очите на Джолена се насълзиха от благодарност към любимия, който напълно разбираше нейните чувства.

Прегърна го силно, после се обърна и излезе от колибата. Обгърна я студена утринна мъгла, но краката й бяха топли във високите мокасини.

Пристъпи, спря и втренчено погледна Лунното цвете. Ахна от изненада, когато видя колко опечалено е момичето от смъртта на Двата хребета. Късно през нощта то бе напуснало дома си и бе отишло на малко възвишение до селото, за да изплаче своята мъка. Там бе ридало и споменавало името на младежа отново и отново.

През това време Джолена лежеше неподвижно до Петнистия орел и слушаше, без да разбира дали Лунното цвете оплаква или пее за Двата хребета. Долавяше някаква много печална мелодия.

Скоро предположи, че това е траурна песен, излияние на дълбоко страдащ човек, с разбито сърце.

Сега Джолена видя колко опечалена е Лунното цвете от смъртта на Двата хребета. Бе отрязала красивата си коса. Стоеше боса, без мокасини. Кръвта бе засъхнала по-ужасно разранените й крака.

— Да вървим, Джолена, и да приготвим моя любим за пътя му към Пясъчните хълмове. — Гласът й пресекна от вълнение. — Днес трябва да предам Двата хребета на Слънцето.

Искаше й се да изкрещи на Лунното цвете, че младият индианец не заслужава нейната нестихваща вярност и любов. Проклинаше в себе си Двата хребета. Заслужаваше да бъде погребан като страхливец, не като воин!

Щеше да й е по-трудно да издържи този ден, отколкото предполагаше. Трябваше да стои и да гледа как възхваляват Двата хребета, вместо да го заклеймят.

Знаеше едно със сигурност: макар да бяха кръвни роднини, тя никога нямаше да мисли за него като за брат.

Не ще скърби за него като сестра.

Ще се покаже пред хората от племето с дълга разпусната коса, вместо да я подстриже, както подобава на жена в траур.

И не ще наранява краката си с нож!

Беше сигурна, че никой няма да се учуди.

Всички, освен Петнистия орел, я възприемаха като чужденка и едва ли очакваха да изпълнява правилата, установени от старейшините.

— Ще направя каквото мога — промълви Джолена. — Но ти трябва да ми показваш.

— Ще бъда до теб през цялото време и ще те упътвам. — Лунното цвете я хвана за лакътя.

— Жалко, че не се познавахте с Двата хребета като брат и сестра. Сърцето му беше голямо и горещо. Ти щеше да го обикнеш както всички, които го познаваха.

— Да, сигурна съм — отговори Джолена. Бе впечатлена от абсолютната тишина в селото. Наоколо не тичаха и не играеха деца. Пред колибите не седяха възрастни мъже, запалили лули или увлечени в приказки. Жените не носеха дърва от гората.

Сякаш животът в селото бе спрял и отново щеше да започне след погребалните ритуали.

Двете жени стигнаха до колибата на Двата хребета. Джолена се поколеба, преди да влезе вътре заедно с красивото слабо момиче. Огънят бе изгаснал, в огнището бе останала само студена пенел. Джолена потръпна и обгърна раменете си с ръце. Имаше чувството, че е влязла в гробница. Когато очите й привикнаха с тъмнината, съгледа тяло върху леглото, покрито с мечешки кожи.

Отново потръпна, когато видя потресена, че Двата хребета лежи без дрехи или одеяло, което да прикрива голотата му. Когато погледът й се спря на тебеширенобялото му лице, главата й се замая. Хвана се за Лунното цвете, за да се успокои.

— Не си ли виждала мъртъвци преди? — Момичето я погледна със скръбните си очи. — Навярно ти е мъчно, като виждаш как брат ти лежи там само със своята маска.

— Не съм присъствала на много смъртни случаи — прошепна Джолена. Страхуваше се да говори високо, сякаш да не обезпокои мъртвеца. — Но съм преживяла една много мъчителна загуба — на моята майка.

Спря и погледна Лунното цвете. Навярно трябваше да й обясни за коя майка говори, но прецени, че не е необходимо. Момичето гледаше и мислеше единствено за Двата хребета.

Джолена последва Лунното цвете до леглото. Младата индианка отиде до ъгъла на колибата, взе няколко кожи и й ги подаде.

— Трябва плътно да загърнеш брат си с това. — Огледа се наоколо и отново очите й се спряха на Джолена. — Аз ще изнеса вещите му от колибата.

Джолена преглътна и се зае с работата. Постепенно загърна тялото с осем кожи.

Лунното цвете се приближи и промълви:

— Всичко, което притежава, се носи на гроба му. Сега трябва да разглобим неговата колиба, за да го обвиеш с кожите от нея.

Джолена я погледна изумена и прегракнало попита:

— Необходимо ли е ние с теб да разрушаваме колибата, докато Двата хребета лежи вътре?

— Такъв е обичаят.

Джолена въздъхна и заедно с момичето започна да развързва ремъците от еленова кожа, които придържаха колибата към стълбовете. За кратко време всичко бе разглобено и тялото на Двата хребета остана под върлините.

Джолена погледна оголените стълбове и ги оприличи на скелет на мъртвец. Пробиха я тръпки.

Изведнъж някъде в далечината заби барабан. Печални песни изпълниха въздуха. Хората излизаха от своите жилища и заставаха около разглобената колиба на Двата хребета.

Дъхът й секна, когато съзря баща си, излизаш тържествено от тъмната гора. В знак на траур, той бе боядисал тялото си в черно и бе отрязал дългите плитки. От разкъсаните му гамаши се виждаше, че и той е разранил краката си.

Вниманието й бе привлечено от Лунното цвете, която пъхтеше под тежестта на кожите, свалени от стълбовете на колибата. Джолена й се притече на помощ и двете успяха да загърнат тялото на Двата хребета и да го овържат с въжета от сурова кожа.

Появи се Петнистия орел, придружен от няколко воини. Групичката тържествено се приближи до покойника. Някои застанаха до главата, други — до краката му. Синът на вожда кимна с глава. Това бе знак за другите воини да му помогнат да пренесе тялото до гроба.

Джолена се отдръпна. Бе изпълнила задължението си към своя брат. Искаше й се да успокои Лунното цвете, която плачеше и нареждаше до нея. Но самата тя се чувстваше твърде неловко и не бе в състояние да утеши никого.

Процесията мина през гората и стигна до едно възвишение, където се издигаше самотно дърво. В клоните му бе направена площадка от одялани греди.

Поставиха тялото на Двата хребета там заедно с оръжията, с бойните дрехи и с амулета му.

Джолена наблюдаваше как всеки член на племето почтително минава под платформата и оставя на земята своите дарове. Усети, че хората зад нея се развълнуваха. Обърна се и видя млад боец, който идваше към Кафявия лос и водеше, вързан с въже, великолепния кон на Двата хребета.

Бащата пое въжето и заведе коня под платформата, където лежеше синът му. Прилоша й, когато той извади от калъфа остър нож и без колебание го заби няколко пъти в животното, докато то се строполи на земята сред локва кръв.

Изненадана и задъхана, Джолена забеляза как баща й прибра ножа в калъфа и простря ръце към тялото на Двата хребета.

— Но-ко-и, сине мой, сега любимият кон е при теб, за да тръгнеш с него към Пясъчните хълмове — извика той — и да ти служи, когато пристигнеш там.

След кратко мълчание всички бавно тръгнаха обратно към селото. Петнистия орел хвана Джолена за ръката и я поведе със себе си. Тя погледна през рамо към баща си, тръгнал в друга посока.

— Той още ще скърби в усамотение и след времето за траур ще се върне — тихо обясни Петнистия орел. — Когато дойде при теб всички мисли за сина ще бъдат забравени. Сега има дъщеря, която ще запълни в сърцето му празнотата, останала след смъртта на Двата хребета.

— Бих дала мило и драго този ден да е свършил — отвърна Джолена през сълзи. — Заведи ме в дома си, Петнист орел. Искам да бъда в твоите обятия.

— Ще те прегръщам, докато изсъхнат сълзите ти в очите, докато ме желаеш — отговори той. Прегърна я през кръста и я притегли към себе си. — Моя жено, винаги ще бъдеш до мен. Винаги.

— Как съм живяла сама? — промълви тя, едва сподавяйки риданията си. — Дните ми са били толкова празни, толкова безсмислени.

— И аз чувствам същото. Преди теб животът ми бе безцелен.

— Но сега ние имаме обща цел, нали? — омаяно го погледна Джолена.

— Да, винаги ще бъдем заедно — кимна Петнистия орел, докато умът му бе зает с онова, което възнамеряваше да свърши на следния ден. Отправяше се на път, за да търси Кърк, въпреки че по този начин излагаше на риск себе си и живота на много бойци.

Отстъпниците крии бяха винаги наоколо и чакаха само повод, за да убиват своите съседи от племето Черните крака.

Навярно на другия ден щяха да имат такава възможност. Петнистия орел знаеше, че търсенето на Кърк ще го отведе в земята на крии.

Възнамеряваше, преди да рискува, да изпрати през нощта разузнавачи, които да открият местонахождението на Кърк или на индианците от вражеското племе.

— Изведнъж се умълча — промълви Джолена и го погледна. — Защо, скъпи?

— Няма причина — изрече той, като се стремеше гласът му да звучи безгрижно. — Никаква.

Но тя не желаеше отново да помрачава своите мисли със съмнения и догадки. Сега искаше само да отиде в неговата колиба и да се скрие от всичко живо поне до края на следобеда и през нощта.

Страхуваше се от утрешния ден. Имаше опасения, че могат да намерят Кърк мъртъв.

Но по-добре да мисли за това, когато се случи. Сърцето й бе твърде наранено от преживяното днес.