Каси Едуардс
Дива илюзия (10)

Десета глава

Джолена бе луда от щастие. Чувстваше се възхитително, влюбена за пръв път в живота си. Въпреки това се стесняваше в присъствието на Петнистия орел, след като му се бе отдала. Той яздеше своя жребец близо до техния фургон. При всеки негов поглед я обземаше трепетна възбуда.

Макар и да се срамуваше от случилото се в лунната нощ, дълбоко в себе си знаеше, че отново ще го позволи. Дори гореше от нетърпение за следващата среща с любимия мъж. При мисълта за това я обливаха горещи вълни.

Джолена избягваше очите на брат си, който от време на време въпросително я поглеждаше. Струваше й се, че той открива промяната в нея по грейналото й лице и по загадъчната й усмивка.

Докато седеше на неудобната дървена седалка на фургона, усещаше как в нея се приковават два чифта очи. И без да поглежда към своя брат и към любимия мъж, Джолена знаеше, че и двамата се взират в нея с ревност и с чувство за притежание.

И през ум не и минаваше, че брат й и Петнистия орел могат да се скарат заради нея. Тя радостно се усмихваше. Вятърът развяваше дългата й черна коса и плътно прилепваше към гърдите й чистата памучна блуза, която бе облякла, след като се бе изкъпала сутринта в реката.

Керванът навлезе в гъста гора. Вятърът утихна. Бе влажно и топло, сякаш всяко листо вдишваше аромата на наситения с изпарения въздух. Слънчевите лъчи се промъкваха между величествените дървета, някои от които бяха с гигантски размери. Едни бяха гладки и заоблени, други — грапави и чворести, трети — изгнили и готови да паднат.

Джолена затаи дъх.

Всичко около нея — фиданки, храсти, цветя и треви се надпреварваше да запълни всяко празно пространство. Отвсякъде я заобикаляше буйна растителност и множество пълзящи растения с великолепни цветове се преплитаха с диви лози.

Джолена бе смаяна. Около нея жужаха насекоми, прелитаха птички, пъстри като пеперуди. При вида им тя си помисли, че най-после ще намери неуловимата рядка пеперуда.

Младата жена напрегнато се оглеждаше наоколо, докато слънчевата светлина струеше през зелените корони на дърветата и падаше върху гниещите дънери и листа.

Но нямаше и следа от пеперуди. Гората остана зад тях…

Вече се движеха по скалист терен, където нямаше дървета, нито трева. Джолена въздъхна, измъчвана от горещината. Чувстваше се така, сякаш на сантиметри от тялото й имаше нажежено желязо. С една ръка се държеше за седалката, а с другата размахваше ветрило. Придвижваха се бавно и трудно. Фургонът се друсаше, когато колелетата минаваха по камъните.

Джолена забеляза, че Петнистия орел слезе от коня и продължи пътя си пеша, като поведе жребеца след себе си.

Наблюдаваше как любимият й върви, строен и горд, толкова близо до фургона, че можеше да го докосне с ръка.

Не се осмели да го направи. Не биваше да дава израз на бушуващите в нея чувства, преди отново да се усамоти със своя красив воин.

Усмихна се тайно. Не можеше да повярва каква промяна бе настъпила в живота й, откакто беше напуснала Сейнт Луис. Докато пътуваше по Мисури, живееше с надеждата да се случат много неща, но никога не беше предполагала, че ще намери любовта и че в прегръдките на индианеца ще разбере какво всъщност означава да си жена.

Мечтата й се бе сбъднала. Ако се осъществи и това, за което всъщност всяка нощ се молеше на боговете, ще се чувства удовлетворена. Напълно. Но докато не познава своя кръвен баща и роднини, ще е половин човек.

Бе несправедливо, че й бяха отнели възможността да живее с хората от племето, с истинския си баща.

Но сега се надяваше, че всичко ще се промени. Ако се осмели и зададе на Петнистия орел въпросите, които изгаряха душата й, навярно ще бъде удовлетворена.

Индианецът крачеше мълчаливо до фургона, в който седеше неговата жена, толкова близо, че можеше да я докосне. В паметта му нахлуха спомени за миговете, прекарани с нея. Скоро ще й разкаже вълнуващи неща. Вълнуваше се, че точно той ще й разкрие тайната за нейния произход. Щом й разкрие истината, тя ще се върне в племето Черните крака и няма да живее като бледолика.

Сърцето му подскочи, когато от гората изскочи лисица и пресече пътя му. Петнистия орел се усмихна. Знаеше, че това е добра поличба.

Почувства се безкрайно щастлив. Напоследък се случваха хубави неща на него самия и на индианците от селото му.

Единственото, което го безпокоеше, бе боледуващият му баща. Старецът вехнеше от някаква незнайна болест, която замъгляваше и объркваше съзнанието му. Често той забравяше къде е и кой е.

Тези епизоди зачестяваха и Сивата мечка често казваше на сина си, че скоро ще го направи вожд на племето.

Мисълта за баща му го натъжи. Мъчително щеше да е за стария вожд да се откажа от своята титла, но бе неизбежно при настъпилите аномалии в мозъчната му дейност.

Петнистия орел бе готов да застане начело на своя народ, защото години наред старателно възприемаше всичко, на което го учеше баща му.

Нещо проблесна на пътеката и привлече вниманието му. Усмихна се широко, когато разпозна предмета. Беше и-нис-ким — бизонски камък. Този амулет бе от изключително значение за племето Черните крака — индианците вярваха, че той дарява могъщество на своя притежател. Според поверието човек, намерил такъв камък, е много щастлив.

„Две хубави поличби в един ден“ — помисли си той. Наведе се, взе амулета и продължи пътя си усмихнат.

Внезапно спря и се загледа в приближаващия конник. Разпозна в него Бялата бенка, индиански воин от племето Черните крака, живеещ в съседно село. Изчака го да се приближи.

Бялата бенка дръпна юздите, спря коня си до Петнистия орел и погледна многозначително Двата хребета, който яздеше на няколко крачки след сина на вожда.

— Какво те носи насам? — попита Петнистия орел. — Може би искаш да участваш в експедицията? Ако е така, ти си добре дошъл.

— Не — отвърна Бялата бенка. — Идвам по други причини.

— Тогава говори, но само истината.

Индианецът не се усмихна, дори се намръщи, с което показа, че носи лоша новина. Петнистия орел изтръпна.

— Става дума за баща ти. — Индианецът избягваше да погледне сина на вожда в очите. — Болен е. Непрекъснато пита за теб. Иска незабавно да се върнеш у дома.

— Баща ми? — попита Петнистия орел, обзет от безпокойство. Навярно Сивата мечка бе много по-болен, отколкото бе предполагал. — Откъде го научи?

— По пътя за форт Чене се натъкнах на воин от твоето село — излъга с лекота Бялата бенка. Нали за това бе получил два коня. — Попита дали мога да ти предам съобщението. Бързаше да се върне. Отговорих му, че ще направя това в знак на приятелството между нашите две села.

— Много мило от твоя страна — отвърна Петнистия орел и му стисна ръката. — Ще ти се отблагодаря за услугата.

Бялата бенка се усмихна самодоволно, измъкна ръката си и хвърли поглед към Двата хребета. После обърна коня си и бързо се отдалечи.

Петнистия орел бе разкъсван от противоречиви чувства. Не искаше да повери другиму грижата за безопасността на Джолена. Съзнаваше обаче, че преди всичко трябва да е предан на своя баща. Разтвори пръстите си и тъжно погледна бизонския камък. А само преди няколко минути бе почувствал, че днес му върви, особено след като видя лисицата.

Двата хребета доближи до него, слезе от коня и го докосна по рамото.

— Какви новини донесе Бялата бенка? — попита със загрижен вид. — По очите ти личи, че страдаш.

— Ни-нах-ах, баща ми — отвърна Петнистия орел. — Трябва да се върна при него. Сега ти си отговорен за безопасността на експедицията. Отваряй си очите да не би племето крий или други изменници да дебнат наоколо.

— Не се безпокой, приятелю — отвърна Двата хребета и отдръпна ръка от рамото му. Целият пламна от задоволство, щом видя как синът на вожда погледна бакърената принцеса, без да осъзнава, че когато се върне, тя вече няма да му принадлежи.

Коварният му план се осъществяваше и Двата хребета злорадстваше. Най-после и той като Петнистия орел тази нощ ще задоволи своите страсти. Само при мисълта за нежната кожа на Джолена в слабините му пламваше огън.

Синът на вожда задържа погледа си върху девойката, после се взря в камъка, върху дланта си. Решително изпъна рамене и се отправи към своята любима.

— Не чух какво каза воинът, но новината навярно те е разтревожила — промълви Джолена, преди той да й проговори. — Какво се е случило?

Младата жена бе наблюдавала напрегнато как непознатият воин съобщава на Петнистия орел нещо, което явно го разтревожи.

— Трябва да замина — дрезгаво произнесе той, замълча и погледна Кърк. Настръхна, когато видя каква е неговата реакция. Щом чу новината, младежът се усмихна. Индианецът едва се въздържа да не се нахвърли върху брата на своята любима и да му заяви, че сега може да злорадства колкото си ще, но трябва да знае, че Петнистия орел ще се върне. Нямаше да се раздели със своята жена, след като единственото нея бе чакал през целия си живот.

Джолена бе шокирана от новината.

— Трябва да заминеш? — възкликна тя и очите й се разшириха от изумление. — Но защо? Къде отиваш?

— Баща ми е болен — обясни Петнистия орел — и ме вика да отида при него. Като предан син трябва да изпълня желанието му. Сега тръгвам, но щом уредя да се грижат за него, ще се върна и ще бъда ваш смирен водач.

— Двата хребета ще свърши същата работа — бързо го прекъсна Кърк. — Не се притеснявай, че няма да си тук. Всъщност, Петнист орел, сигурен съм, че ще се справим и без теб. Досега не видях никакви признаци за опасност от племето крий — намръщено продължи той — нито за съществуването на пеперуди. Чудя се дали не си измислил тази история, за да спечелиш доверието на Ралф Макмилан.

Сърцето на Джолена сякаш спря да бие. Тя изненадано изгледа своя брат, който бе обидил Петнистия орел. Това не бе нейният брат — внимателен и вежлив млад мъж, който бе обичан от всички в Сейнт Луис.

Ала от мига, когато бе зърнал индианеца, Кърк се държеше странно. Изчакваше Петнистия орел да каже или да направи нещо и се нахвърляше върху него с язвителни забележки.

Джолена погледна индианеца. Страхуваше се от неговата реакция, но той пренебрегна обидата, от което Джолена се почувства горда.

Внезапно девойката си помисли, че липсата на реакция е несъзнателна. Очевидно камъкът, който стискаше в ръка и напрегнато оглеждаше, бе отвлякъл вниманието му от Кърк и дори от Джолена.

Тя се взря в скалния отломък, но не забеляза нищо особено. Беше гладък и полиран и проблясваше на слънчевата светлина. Джолена така се разстрои от случилото се, че дори не забеляза голямата оранжево-черна пеперуда, прелетяла над главата й.

Изведнъж индианецът й подаде камъка така рязко, че тя инстинктивно се отдръпна.

— Пази го — промълви Петнистия орел. — Той ще ме върне обратно при теб.

Озадачена, Джолена погледна камъка. Питаше се защо е толкова ценен. Понечи да попита, но преди да успее да го стори, Петнистия орел й бе обърнал гръб.

С един скок той се озова на седлото. Грабна юздите, погледна Джолена за последен път и бързо се отдалечи. Облаци от прах се вдигнаха след него и го скриха от погледа на младата жена.

Двата хребета приближи коня си до фургона на Джолена. Тя разглеждаше камъка, който сякаш я хипнотизираше.

— Искаш ли да научиш значението на този амулет? — попита индианецът, без да обръща внимание на ледения поглед на Кърк.

— Да, разбира се — отвърна тя.

— Нарича се и-нис-ким — бизонски камък и притежава чудни свойства. Собственикът му става много силен. Камъкът носи щастие на този, който се сдобие с него. Говори се, че понякога мъжът, яздещ в прерията, чува особен, тих звук, сякаш чурулика малка птичка. Това е звукът на бизонския камък. Конникът спира и започва да търси амулета по земята, а ако не го намери, запомня мястото и отново се връща на следващия ден. Голяма е радостта му ако го открие.

— Твърде малък е, за да е толкова важен — отвърна Джолена, докато преобръщаше камъка и го разглеждаше.

— Големината няма значение — поясни индианецът и протегна ръка да докосне амулета. — Говори се, че ако дълго стои в кесия от еленова кожа и не се пипа, след време вътре се появят две камъчета с неговата форма.

Джолена се усмихна на забавната история, но лицето й остана сериозно. Не искаше да създаде впечатление, че се присмива на легендата на племето. Сетне попита:

— Защо се нарича бизонски камък?

— Този, който намери камъка го слага близо до огъня в жилището си, за да го гледа и да му се моли — обясни Двата хребета и се изпъчи. Гордееше се, че е единственият, който може да разкаже на бакърената принцеса за обичаите на своя народ. — На следващия ден той ще убие много бизони.

— Тогава трябва да го върна на Петнистия орел — промълви Джолена, загледана в далечината. Вече не виждаше дори праха, вдиган от конника. — Щом дойде, ще му го дам, за да му помага при следващия лов на бизони.

— Не говорихте ли достатъчно дълго за камъни и за тем подобни глупости? — изведнъж се обади Кърк. Джолена стреснато погледна брат си. — Тук сме, за да търсим пеперуди, а не някакви камъни. Двата хребета, ти си водачът сега. Да тръгваме!

Индианецът гневно го изгледа, после се отдалечи и се метна на коня.

Отново потеглиха по скалистия терен. Джолена стисна бизонския камък, почувствала, че сега той е единственото, което я свързва с любимия мъж.