Рени Стоянова
Хроника на едно предизвестено напускане (8) (хемодиализен роман)

Осма глава

Всички диализни болни се измъчват от силна жажда — ден след ден, месец след месец, в продължение на дълги години. Спомням си няколко случая на самоубийство по тази причина. Единият път болният се хвърли от прозореца на стаята, в която лежеше и почина на място. Той беше изпаднал в лудост от жажда. Болните от неговата стая го наблюдавали как ставал все по-неспокоен и как в един момент грабнал двулитрова бутилка с вода и я изпил наведнъж с думите:

— Искам един път да се напия!

После стъпил на перваза и викнал:

— Ще скоча! Ще скоча!

Съседът му по легло хукнал да вика сестра или лекар. Веднага притичали — и лекар, и сестра и лекарят се хвърлил да хване болния точно в момента. когато онзи скачал. Този лекар тогава си изкълчи един пръст и докато ходеше превързан, често разказваше с чувство за хумор как болният без малко не го завлякъл и него. В интерес на истината, така, както се шегуваше, лекарят беше доста травмиран от този случай. Освен това, не му беше за първи път. И друг пациент се самоуби на негово дежурство, не стига това, ами и сестрата се случи същата сестра, та им излезе прякор гробарите.

Една болна пък много обичаше шоколад и плодове. Тя почина мъчително на мое дежурство от сърдечен блок поради повишен калий в кръвта, точно когато пристигна екипът за спешна диализа. Беше имала нещастието да се влоши в ден и час, когато в отделението не тече диализа и няма друг персонал, освен една дежурна сестра. Четири нощи през седмицата и в неделя няма редовна диализа. Затова пък има определени екипи от дежурни на разположение, готови да се отзоват при нужда. Екипът на разположение — лекар, сестра и техник — се събира, като се прати линейка по домашните им адреси. При спешен случай, дежурната (аз, в онзи кошмарен случай) се обажда в приемния кабинет да изпратят линейка, която да събере екипа. Линейката тръгва по адресите на всеки един и често минава най-малко час, докато ги докара, защото някои живеят доста далече. Но и като ги докара, диализата не започва веднага, защото техникът първо пуска инсталацията за омекотяване на водата, после включва апарата, апаратът започва да тества програмите и настройките си, а в това време сестрата го зарежда с индивидуалните кръвни линии и чак след като апаратът свърши тестването и на дисплея се появи съответното съобщение, диализата може да почне. Впрочем, това за тестването и дисплея е от по-ново време. Когато почина онази болна, апаратите бяха от по-стар модел — нямаха още дисплей и по-бързо влизаха в работен режим. Това тогава нямаше значение — болната беше починала, преди още да пуснем апарата, но ще видите какво значение имаше в най-страшния случай в моята 25-годишна практика. Случай, при който в ръцете ми без малко не загина човек. За този случай, обаче, ще пиша по-късно.

По-старите колеги са ми разказвали за времето, когато за пръв път в град Равен разкрили хемодиализно отделение. Тогава имали само четири-пет апарата от примитивен модел, при които липсвала сигурна защита срещу въздушна емболия на болния (вкарване на въздух в кръвоносната система). И докато при днешните апарати опасността от въздушна емболия по време на диализа е практически равна на нула и само при изключване има риск от такава, в зората на диализата немалко болни напуснали този свят поради напомпване с въздух. Самата аз съм свидетел на един от последните случаи на въздушна емболия, без фатален край по едното чудо. Случи се през ’87 или ’88 година. Тогава още имаше два-три от най-старите апарати — тези с ненадеждна защитна система срещу навлизане на въздух в съдовете на болния. Всъщност апаратите от този тип, производство на италианската фирма „Белко“, имаха въздушен детектор, но не автоматичен, а такъв, който се включваше ръчно. Болната, която пострада много, но за щастие не загина, се казваше Крайна, запомнила съм името й, защото не се среща често. Една колежка, която по-късно замина на работа в Англия, включва, значи, Крайна и се запътва към следващия болен, обаче забравя да включи въздушния детектор. Това, само по себе си, още не е достатъчно да стане белята, необходимо е отнякъде да проникне въздух, да се събере и да тръгне по венозната линия към болния, а оттам по вените му — към сърцето. За лош късмет, някое от многобройните разклонения на линиите по апарата се оказва недостатъчно плътно съчленено и оттам започва да се засмуква въздух. Инцидентът става за броени минути. Докато всички бяхме залисани с включването на останалите болни от смяната, Крайна внезапно започна да хърка и да се гърчи, а съседът й по легло се развика. Веднага се втурнахме и спряхме апарата. Бързо извадихме двете игли и изхвърлихме всичко — в кръвните линии остана около половин литър кръв, но в случаи като този кръвозагубата е най-малката ни грижа, и незабавно откарахме пострадалата в реанимация. Там я поставиха на апаратно обдишване и тя оцеля — с божията помощ. Този случай се покри, колежката не беше дори смъмрена, още повече че леталният (смъртоносният) край се размина — значи все едно е нямало нищо. Не че като е имало, някой е бил наказван.

От времето, преди аз да започна, се предаваше и една легендарна история — също пример за разминаване на косъм с леталния край. Случаят е достатъчно куриозен — чак не ми се вярваше, когато за пръв ми го разправиха. Двама болни значи лягат на две съседни легла. И не знам по какъв точно начин кръвните им линии се оплитат така, че от единия болен се тегли кръв, а в другия се връща — и обратно. Невероятният късмет бил, че се случили от една кръвна група. И така си изкарали цялата диализа. Не знам какво са наблюдавали тогава сестрите и лекарите, но разказват с умиление, че били страшно сплотен колектив — всичките млади и много щури. По онова време една диализна процедура продължавала цели 12 часа, после осем, за да стигне до днешните четири. Диализаторите (забравих да кажа, че ние за по-кратко им викаме шпули) били съвсем различни от сега. Не били с формата на цилиндър, а напомняли на големи вафли (и досега са запазени от тях за демонстрация пред студенти). И като вафлите били много крехки, тоест в процеса на диализа изведнъж се отлепяли и пръскали кръв на всички страни, та чак до тавана. Никой не можел да предвиди кога ще се случи. Затова почти целият персонал от онези години беше преболедувал от жълтеница — по-точно от хепатит В (тогава нямаше още хепатит С, даже СПИН още нямаше). Сегашният завеждащ отделение, доц. К. Фонев, по онова време редови лекар, изкарал особено тежка форма на хепатит В и сега е с изкуствена тазобедрена става поради увреждане на костите от кортизона, който му инжектирали в големи дози — тогава нямаше интерферон. И все пак старите сестри и техници се хвалеха, че много хубаво си били живели. Сигурно. Сутрин включвали, да речем, четиримата или петима болни и засядали да ги наблюдават до вечерта. Ако никоя шпула не гръмнела, по цял ден се чудели каква да я свършат — разправяли си вицове, разменяли си закачки и даже играели на „бели пеперудки“. Нали сте чували детската песен-игра:

Бели пеперудки, къде отлетяхте,

дойде ли му краят, изберете дружки,

аз избирам тра-ла-ла, ти избираш тра-ла, и т.н.

Та избирали си, значи, дружки, натискали се и — времето минавало неусетно. С годините диализата ставала по-кратка, а броят на болните се увеличавал и се наложило да преминат на две смени — дневна и нощна. Дневната протичала по познатия начин, а вечерната била още по-забавна. Започвали работа в седем вечерта, като заварвали болните включени от следобед. Трябвало само да ги изключат — обикновено към 10-10:30 ч. После били абсолютно свободни. Не, не си отивали вкъщи, понеже дежурството им се водело до седем сутринта. Но като нямало какво да правят в празното отделение, а и били млади, та не им се спяло, започвали да се веселят. Много обичали, например, да се забавляват с автоматично точене на вино от дамаджана. Това се правело по следния начин. В дамаджаната поставяли чиста, неизползвана кръвна линия (тя нали е тръбичка с диаметър към сантиметър). После пъхвали тръбичката в апаратната помпа, все едно че подготвят за диализа. Пускали помпата и тя засмуквала виното (помпата засмуква, каквото й падне — независимо кръв или друга течност). От другата страна нареждали чаши. Пълниш чашата, спираш помпата — и пак, и пак. Голям смях падал. Понякога решавали да отидат на кръчма и се прибирали чак в ранни зори — с блеснали погледи. Сутринта се строявали чинно за рапорт пред доцента — проф. Фонев бил още доцент — и макар да ги забелязвал, че не са изтрезнели, той само им се заканвал наужким, като размахвал назидателно пръст.

Когато аз постъпих на работа, двама от техниците бяха изявени алкохолици. И двамата нямаха още 35 години. Скоро след това единият изпадна в делириум тременс (буйстване с видения на пълчища от насекоми или гризачи). Лекуваха го в психиатрията. После го уволниха за системно неявяване на работа. Другият и досега злоупотребява с алкохол, включително през работно време, но го търпят, защото е стар кадър със заслуги към отделението, а и е приятел на шефовете. Традицията да се пие в работно време е запазена и до днес. Болните носят ракия и вино, а по-заможните даже уиски. Една сестра, голяма шегаджийка, понастоящем пенсионерка, имаше навик да казва:

— Нещо един зъб ме боли. Трябва да взема лекарство.

Това беше парола. Знак за изваждане на ракия или каквото има в момента, но най-често ракия. После някой друг казваше:

— Абе и мен ме боли зъб. Дай малко лекарство тука.

Да споменавам ли пушенето? Мисля, че е излишно. Във всички български болници се пуши — и то много. От време на време ни четат по някоя заповед, плашат ни с глоби и после всичко се връща на старото положение. Да пушиш в хемодиализа пък си е направо предимство, защото по принцип сме длъжни да стоим непрекъснато в залите, докато болните се диализират. Пушачките са му намерили лесното и под предлог, че им се пуши, час по час прескачат до битовката (стаята за почивка на сестрите). По-добро извинение за излизане от залата няма. Гладен можеш да стоиш, може да няма време да прескочиш до тоалетна, но щом ти се е припушило — бягай, дръпни си, да не се мъчиш. А веднъж излезли, забравят и да се върнат. В битовката е спокойно, не е като в залите при апаратите и болните. Има легло, телевизор, готварска печка, автоматична пералня. Телевизорът и пералнята са подаръци от благодарни болни — покойници. Единият, който ни подари телевизора, поживя малко повече, но другият, с пералнята, почина почти веднага, щом ни я инсталираха. Пушенето, значи, си е нещо нормално в българските болници и няма как да се забрани, особено в отделения като нашето, където и завеждащият, и старшата сестра са заклети пушачи.

Болните във всички отделения, където съм работила, черпеха персонала. Болните на диализа — най-малко от всякъде другаде, защото идват постоянно години наред. Не е като да се излекуват и да ги изпишем. Все пак по разни поводи гледат да ни почерпят — за рожден ден, за годишнина от започването им на диализа, за сватба на деца или внуци. Може да не е много, но е от сърце — ще каже някой и ще ни поднесе я бонбони, я торта, я друго нещо. Веднъж рекох на една женица от придружителките (дъщеря й е на диализа и тя всеки път идва с нея):

— Стига с тия бонбони и торти, че диабет ще хванем. Кажи и на другите — който има повод за черпене, да носи малко боб или лук, да си сготвим или пък пръжки и мас, да си хапнем направо.

Шегувах се, но тя, милата, се засмя добродушно и наистина ни донесе боб. И брашно няколко пъти донесе. Една от санитарките правеше мекици на печката в битовката. Чудно хубави ставаха, хем ги пържеше в престояла мас. Ще ви призная, че никога и никъде не съм яла тъй сладко, както в болницата, като си сготвехме или ни донесяха нещо за хапване. Яла съм всякакви гадости, каквито не бих и погледнала в извън болнична обстановка — гранясали пръжки, пресолена сланина, люти чушлета. Даже храната на болните, която те отказваха и се хранеха с храна от къщи, се носеше с тенджерата в нашата битовка и бързо-бързо й виждахме сметката. Имаше болничен стол, разбира се, но храната, предлагана в него, беше скъпа, а безплатни купони не ни се полагаха. В тежки дни сме набивали само лук и чесън със сол и сух хлебец. Някоя от нас казваше:

— Ама че се осмърдяхме! Болните ще ни усетят.

А друга ще добавяше:

— Ха, много важно! Няма само те да ни смърдят, я!

Една от болните, възрастна жена с труден живот, невидяла друго освен немотия, всеки път, щом я включвахме, ни пъхаше в джоба по нещо дребно — бонбонки, ябълка или вафла, а по празници носеше вкусни баници и домашно вино. Сърдехме й се, казвахме й, че не бива, че тя самата сигурно няма какво да яде, а тя — душица блага, народна — ще рече:

— А, днеска е задушница, черпя за бог да прости, не се отказва! — беше загубила мъж и син, и снаха и отглеждаше внучетата си самичка. Или, ако не е задушница, ще намери друго да каже. И все доволна от нас, и все благодарна.

Болните във всички отделения рядко се сърдят, страх ги е. Преди години нашите си основаха дружество. Председателят му се обади на журналистите, че имаме 80% заразени с хепатит С, ако не и повече. В един вестник излезе кратко съобщение, че при нас е плъзнала хепатитна епидемия. Професорът, обаче, излезе с опровержение. Хепатит имало във всички диализни центрове, каза той и журналистите го написаха (но той не каза къде какъв е процентът), нямало място за тревога и т.н. в познатия стил — „заявявам ви най-отговорно“. Място за тревога, естествено, имаше. Процентът на заразените с хепатит С в европейските страни в много по-нисък: в Италия — 22%, в Белгия — 4%, а в Холандия — само 3%. Процент като нашия се срещаше само в страните от Третия свят. Извикан беше инфекционист, който прегледа всички болни „най-обстойно“. Не че им личеше нещо на външен вид, става дума за неразвита болест, тоест за вирусоносителство, и не че като ти сложат една слушалка и те почукат по гърба или ти намачкат корема, вирусът ще се изплаши и ще избяга далече, обаче нали трябваше да се покаже, че се прави нещо. Вирусоносителството по принцип не подлежи на лечение. Прилага се само изолация на отделен апарат. При развито разболяване може да се приложи интерферон, но той е доста скъп. А ваксина за хепатит С още няма. Има само за хепатит А и В. Оттогава доста от заразените починаха, а останалите и новодошлите не се изследваха, така че процентът статистически спадна. Болният активист пък го „заточиха“ в един малък градски център. Заточението в малкия градски център много се практикуваше преди години, но после го спряха, защото схванаха, че да се диализираш там не е наказание, а чиста награда. В онзи център има по-малко апарати, повече ред и достатъчно консумативи. И много кадърен завеждащ. Имаше, впрочем, той почина от инфаркт преди да навърши петдесет. Но малко преди да почине, успя да изгони оттам сина на професора, инженера. Инж. Фонев тогава постоя малко безработен, защото никой не щеше да го назначи на работа, въпреки дипломата му за инженер, а и безработицата беше голяма. Накрая баща му го уреди при нас като техник по поддръжка на апаратите, веднага щом се освободи място.

Истината, че сме допуснали недопустимо висок процент заразени с хепатит С, лъсна неприятно преди две-три години след масово изследване на всички болни и персонала, каквото не беше провеждано в продължение на повече от година, може би година и половина, а според изискванията за работа в хемодиализа, то трябва да се провежда на всеки три месеца. Тогава се сетихме, че през изтеклото време сме допускали доста недопустими неща. Като например липса на дезинфекция на апаратите между отделните болни — задължение на техническия персонал по нареждане на завеждащия, както и общо ниско ниво на хигиената в отделението, защото не достигаха дезинфектанти. Най-опасното нещо, което допуснахме тогава, обаче, беше престерилизиране на еднократни консумативи — използвани за болните и, естествено, замърсени с кръв — защото и те не достигаха. В продължение на месеци след изключване не изхвърляхме кръвните линии, а ги миехме на чешмата и ги запълвахме с разтвор на формалдехид, или мравчена киселина. Това е силно летливо вещество, което дори и разтворено във вода отделя отровно задушаващи пари, от които кашляхме, а очите ни сълзяха. Така ги оставяхме два дни, после ги промивахме с банки стерилен физиологичен разтвор и пак ги използвахме за болните. Промивахме на чешмата и иглите, с които убождахме болните и ги пращахме на стерилизация. Отначало ги надписвахме с името на болния, от чиято ръка сме ги извадили, после нещата се забатачиха и стана тя, каквато стана — пращахме иглите на един болен да се стерилизират, после убождахме с тях някой друг и т.н. А вирусът на хепатита е много устойчив. ХЕИ-то тогава ни направи проверка за формалдехида, с който работехме. Не знам дали някой беше сигнализирал или проверката беше по инициатива на самото ХЕИ. Предупредиха ни, че от ХЕИ ще идват да замерват формалдехида във въздуха и ние се обнадеждихме, че най-сетне може да го забранят и да оправят снабдяването. Един ден по обяд дойдоха две служителки и поставиха на бюрото в залата някакви малки измервателни уреди. Болните от сутрешната смяна тъкмо си бяха заминали. Трябва да кажа, че тогава нарочно разляхме формалдехид и в цялото отделение направо не се дишаше. Всички кихахме, кашляхме и не можехме две да видим от порой сълзи. Двете служителки и те кихаха, кашляха и ронеха сълзи през цялото кратко време на замерването, но накрая — виж ти — замерването показа стойности на формалдехидни пари във въздуха в границите на допустимото. Съобщиха ни го няколко дни по-късно. А си спомням, че точно когато замерваха, някой от персонала идваше отвън за втора смяна и, влизайки в отделението, се развика отдалече:

— Ей, какво сте направили тука, бе? Ще се издушите, бе!

А ние се разшъткахме:

— Шът, бе, по-тихо! ХЕИ-то е тука, замерват.

Практиката да се престерилизират еднократни материали не е изчезнала още. Само дни преди да напусна, от стерилна база пристигна опаковка, съдържаща замърсен с кръв пластмасов катетър. Много се ядосахме, като го видяхме — от обработката, на която е бил подложен при стерилизацията, кръвта, останала вътре в лумена му, се беше изляла отвън. Веднага го изхвърлихме, разбира се. Такива катетри (те представляват твърди пластмасови тръбички с дължина около 25 см и диаметър 2–3 мм) се използват при новите болни, които започват диализа и още нямат свързани по оперативен път артерия и вена на ръката — така наречената AV фистула (вж. Пета глава). Катетърът се поставя в дълбок централен венозен съд (манипулацията се извършва от лекар с участието на две асистиращи сестри), защото обикновените вени на ръката не могат да осигурят необходимия дебит за провеждане на адекватна диализа (200–300 мл/мин.), а дълбокият съд е широк и съответно кръвотокът по него — достатъчно мощен. Стерилната ни база отдавна не е каквато беше по времето на стария шеф. Сега е модернизирана и разполага с машина за вакуумирани стерилни опаковки — прозрачни от едната страна. В тях може да се стерилизират марли, инструменти, чаршафи дори. Ние често ги използваме за престерилизиране на диализни игли, извадени от оригиналната, фабрична стерилна опаковка и останали неизползвани по някаква причина, за да ги използваме после пак, но това си е в пълно съответствие с изисквания за „ex tempore“ употреба на стерилни материали, тоест непосредствено след изваждането им от стерилната опаковка, а не след като са престояли открити. За съжаление, продължаваме да престерилизираме и материали за еднократна употреба, останали след манипулация по поставяне на катетър на новите болни. Някои от тях, подобно на диализните игли по-горе, са останали неизползвани и се налага да минат през престерилизация, защото също са били извадени от оригиналната им, фабрично-стерилизирана опаковка. Но изпращаме и използвани материали, тоест, такива, които са влизали в тялото на болен и, естествено, замърсени с кръв. Тях ги промиваме на чешмата, киснем ги в дезинфектант и кислородна вода и ги изпращаме в стерилна база. Обаче, не щеш ли, този ден пристига катетър от стерилна база с петно кръв отвътре на прозрачната опаковка. Явно някоя от нас, сестрите, не си беше свършила добре работата, но нямаше как да разберем коя е, защото не се подписваме никъде, като приготвяме материали за стерилизация. Една от по-бойните между нас (не бях аз, аз не съм много силна на приказки), се развика:

— Само да я науча коя е тая, дето го е пратила неизмит, ще й дам да се разбере!

На нея, обаче, сигурно и през ум не й минаваше мисълта, че по принцип не е редно да изпращаме еднократни консумативи на стерилизация. А случаи като този с неизмитата кръв са неизбежни, защото понякога поставянето на катетър става трудно и минават час-два, докато най-после се извърши. Замърсените материали са с тесен лумен и полепналата по тях кръв се съсирва. Когато накрая разчистим импровизираната операционна (катетеризирането наистина си е малка операция — с местна упойка, с леко срязване на кожата на мястото на поставяне, а и със зашиване на катетъра за околната кожа, да не се измъкне случайно, нали трябва да се запази и използва за диализа най-малко месец и половина-два, докато съдовите хирурзи направят фистулата, а после и тя се чака да „узрее“) сваляме зелените хирургични престилки, изхвърляме замърсените ръкавици и кървавите марли и отнасяме всичко, каквото можем да престерилизираме, на чешмата за миене и накисване. Ако един катетър е малко ползван, тоест направен е неуспешен опит да се постави и после е взет друг, първият подлежи на престерилизиране, защото катетрите все не достигат и трябва да ги икономисваме. Малко преди да напусна работа, най-кът бяха двулуменните.

Налага се пак да обясня. Катетрите могат да имат един или два лумена. Тези с двата лумена с като пушка-двуцевка, така да се каже. Много са удобни при болни с лоши периферни вени (периферни — значи на ръцете и краката), защото не се налага да търсим вена за връщане на пречистената от апарата кръв — от единия лумен апаратът тегли, в другия — връща и така болният не се боде изобщо. Болните, разбира се, предпочитат двулуменни катетри, тоест, те още не знаят какво предпочитат като постъпят, просто искат да ги бодем, да не кажа мъчим, колкото се може по-малко. Има начин и болните, вече редовно провеждащи хемодиализа, да се бодат с една игла, вместо с две. Апаратът се настройва на програма „single-needle“ (само с една игла), а пластмасовото удължение на единствената игла се разклонява с V-образна приставка, но лекарите казват, че диализата по този начин е неефективна, защото кръвта се тегли от едно място и се връща на същото, така че нечистата и пречистената се смесват, пък и консумативи за „single-needle“ нямаме — трябват специални кръвни линии. Някои от белгийците, които минаха през нашето отделение в края на май, се диализираха точно по този начин. Те си носеха консумативите. По принцип, всеки болен, който заминава временно в друг център, си носи консумативите, полагащи му се за няколкото диализи, които ще проведе там.

Много се отклоних, но темата е важна за развоя на по-нататъшните събития — тези от последния ми работен ден и от вчера също така, когато получих официален отговор от министерството на здравеопазването и в него се казваше, че чуждестранните пациенти си осигурявали консумативите, съгласно договор, сключен между проф. Фонев и изпълнителния директор на нашата болница. Ще избързам да кажа, че това не е причина гостуващите пациенти да не се вписват в журналите на отделението, най-малкото защото журналите са отчетни документи не само за консумативи, а и за положения от персонала труд, както и за други — евентуални — разходи. Гостите по правило си носят само основните консумативи — диализатори, кръвни линии, хепарин. Нашите гости, обаче, са болни хора, а с болните хора всичко се случва. Може да се влошат, да получат неочаквани усложнения, дори — не дай си боже — да починат при нас. В такива случаи ние сме длъжни да им окажем необходимата помощ, да ги лекуваме с каквито се наложи лекарства, изписани от нашата аптека, да ги храним със свястна храна, специално поръчана за чужденеца (имаме по-раншен опит) или да съхраним в нашата морга тялото на не-дай-си-боже починалия (и това, уви, струва пари). Наистина, никой от гостуващите без регистрация чужденци не се влоши дотолкова, че да се наложи да остане на стационарно лечение. Пък и ако се беше случило нещо с някой от всичките, може би щяха да го регистрират само него (или нея) и така да оправдаят допълнителните разходи по престоя му/й в стационара на отделението. Но и без да лежат в стационара, болните на диализа в залата също правят непредвидени разходи. Банките с разтвори за промиване и запълване на диализаторите и линиите на чужденците бяха осигурени от нас, а и хепарин от нашия беше ползван първия ден поне за един белгиец (може и повече дни и за повече болни, но това е, което знам със сигурност). Не е изключено да се е налагало вземане на ампули от нашия спешен шкаф за такива спешни състояния, като внезапното падане или вдигане на кръвното налягане или гадене и повръщане, или крампи, съпроводени със силни болки — все състояния, които често се случват по време на диализа и се приемат като неизбежна част на работното ни ежедневие. За оправдаване на всичко това е необходимо гостуващите да се регистрират, че са дошли и останали при нас еди-колко си време, дори да си носят основните консумативи. И те винаги са били регистрирани досега — за една-единствена диализа дори, както и за повече — независимо дали са били българи от други центрове в страната или чужденци.

Друг е въпросът, че чужденците, дошли на гости при нас в края на май, не си носеха и всички основни консумативи. Апаратите се зареждаха с кръвни линии от Етрополе. Само болните на сингъл-нидъл си носеха линии от Белгия, защото с такива не разполагахме в момента. Според договор, сключен между изпълнителния директор и проф. Фонев, обаче, нещата не стоят така, с други думи — да не вярвам вече и на очите си. Проверките също нищо нередно не установиха. Според мен, ако някой провери по-старателно, може да се натъкне на любопитни факти. Стига само да провери, например, броя на използваните кръвни линии от Етрополе за периода между 22.05. и 3.06.2003 г., като сравни техния брой с друг период, непосредствено преди или след този. При наличните осемдесет и няколко постоянни наши болни, пристигането на 16 от Белгия за 6 диализи не може да не се усети, а и 13 от Израел — това са над сто диализи. И стига да не му представят раздут списък, съдържащ мъртви души и болни на перитонеална домашна диализа — и това съм виждала да се прави. Що се отнася до проверка на спешния шкаф за използвани лекарства от него, следите са изключително трудни за проследяване. Докато работех, лекарствата най-редовно се изписваха на имената на други болни, не на тези, на които се правят или пък се изписваха просто за запас, без изобщо да се направят.

— В аптеката са получили Ефортил! — казваше, да речем, старшата. — изпишете на повечко болни, че да заредим шкафа.

И ние изписвахме наред по листите. А как икономисвахме дефицитни ампули? Поставяме в банка две ампули от гореспоменатото лекарство, което служи за повишаване на паднало кръвно налягане, пуснем на един болен, после отнесем банката при друг и на него също му пуснем. Икономиите са важно нещо. Но и опасно — когато се работи с живи хора. Има и още нещо. Персоналът също заявява своите нужди от лекарства и, убедени, че щом работят в болница, трябва да получават нещо болнично, някои лекари караха сестрите да им изписват било антибиотици, било болкоуспокояващи или витамини, а дори и упойващи (от меките), после подписваха табелата и я пращаха в аптеката в пълна изправност. Това, че болният не е получавал дадено лекарство по време на престоя си, също е изключително трудно за доказване, особено ако е минало време и си е отишъл в къщи или е починал. Това лекарите много добре го знаят и затова си позволяват да си изписват лекарства, като ги пишат и в ИЗ-тата, които водят (ИЗ — история на заболяването, основен документ при престой в болница), така че по документи всичко е точно. Ако пък на сестра й се доще да се облажи с някое хапче от оскъдната болнична аптека, тя помолва някой лекар, който й е по-близък, и — готово: тя изписва, нейният лекар подписва, грешка няма. Много пъти съм чувала диалози, подобни на следния:

— Д-р Скорчева, детето е болно. Може ли да изпишем малко ампули калциев глюконат и витамин С?

— Разбира се, мила, дай ми ИЗ-то на Иван Иванов да го впиша. Ти взимай табелата, ще ти подпиша. И, знаеш ли, и дъщеря ми нещо е понастинала, я да изпишем и на Иван Петров още малко. Само първо да питам дали има.

И набира вътрешния телефон на болничната аптека:

— Ало, извинявам се, пак съм аз, д-р Скорчева (извинителен смях, следван от кратка пауза). Тъй и тъй. Много ви благодаря. Сега ще изпишем. — Д-р Скорчева е много възпитана. Винаги се извинява за безпокойството, благодари, пожелава лека работа. В нашите среди се смята за обида да пожелаете „приятна“ работа, защото нашата работа не може да бъде приятна, може само да бъде лека, ако се случи да нямаме много работа, но това пък най-рядко се случва при нас.

Аз лично видях съвсем скоро, преди да напусна, цяла опаковка с ампули витамин С, прибрани в шкафа на манипулационната с надпис „За Д-р Скорчева“. А през април д-р Зайкова, онази привлекателна лекарка, която направи шеметна научна кариера, ме помоли — мен лично — да й изпиша дуомокс, вносен антибиотик против хелиобактер пилори — микробът, причинител на язви. Изписахме го на името на болна от стационара, разбира се. Аз си изпълнявах точно задълженията да се подчинявам на дежурния лекар, съгласно длъжностната ми характеристика. Чак сега се замислям, че ако минеше строга проверка и проверяващите засечаха данните от няколко места, включително питаха и болната какви лекарства й носи сестрата сутрин, обед и вечер (нали болните имат право на информация?), щяха да излязат наяве разминавания, от които не е никак трудно да се направи изводът — болната не е получавала дуомокс. Разбира се, вината щеше да падне първо върху мен. Не съм давала лекарството, а ето лекарката го е изписала в ИЗ-то на болната. Прибрала съм го, значи, за себе си. Логиката, обаче, изисква да се зададат още някои въпроси, като например, аз ли имам хеликобактер пилори или лекарката, която се е разписала? И пак е невъзможно да се установи истината, защото чаровницата ще приплаче, че съм я накарала да подпише, и пак аз съм прибрала антибиотика, бил ми трябвал я за баща, я за майка, я за някой роднина до девето коляно. И ако аз, на свой ред, не успея да натопя някоя санитарка под мене, няма да отърва наказанието. Но строги проверки не съм виждала нито веднъж за 25 години.

Само веднъж имаше една — уж много строга. Трябва да разкажа за нея, макар че наистина много се отклоних. Случи се преди няколко месеца. Предупредиха ни, че ще мине проверка за Епрекса — лекарство против анемия, вносно, страшно скъпо, получава се във фабрично-приготвени спринцовки, които са много фино изработени. Ужасно се притеснихме, като чухме за такава проверка. Сетихме се, че не сме водили документацията, както трябва и сме изписвали Епрекс в големи количества, без да вписваме на кой болен кога е правен и по колко. Можеха да ни изкарат, че сме си го носели в къщи и сме го продавали на черно. Заговориха за някаква баснословна глоба. И досега ми е чудно, как стана така, че след като още първия ден откриха нередности при отчитане изразходването на Епрекс, после някак си ни оставиха три дни на спокойствие, преди пак да дойдат. Нямахме никакво спокойствие през тези три дни и нощи, разбира се. Образувахме тричленна отговорна комисия от сестри, начело със старшата и се започна едно фалшифициране на документи, което не е за описване. Няма да се предадем без съпротива, за какво сме диализни сестри — бързи, сръчни и смели, както се шегувахме помежду си. От сутрин до късна вечер се проверяваха всички листи на болни, получаващи Епрекс (повечето от нашите, защото почти всички са анемични), сравняваха се количествата с тези по табелата и се коригираха несъответствията. Много тежък труд, защото се оглеждаха дозировките в продължение на цяла година, ако не и повече. Старшата и двете й предани помощнички работиха всеотдайно и без почивка по цял ден до късно нощем. И успяха! Проверката мина успешно. После все ни натякваха, че ние, останалите сестри, трябва да сме им благодарни, че са ни отървали от глобата, щели били да ни глобят по една цяла заплата най-малко. После едната сестра от заслужилите беше повишена в помощник-старша за един месец. Задълженията й включваха само изписване на хепарин и друга бумащина. Трудно е прецизното водене на болнична документация без помощта на компютър. Всеки ден на ръка се пишат отново и отново едни и същи дълги списъци с имената на болните, само се сменя дозировката, затова наистина имаше нужда от помощник-старша. Пък и почетната длъжност беше с мандат по един месец, та всички полека-лека щяха да се изреждат. Така се работи в задружен колектив. След проверката Епрексът започна да се изписва със специални протоколи, подписани от трима лекари. Оказа се, че така е трябвало да се процедира още от по-миналата година, но нашите лекари не били разбрали. На тях никой нищо не им направи и си бяха спокойни, а сестрите сън не спаха, докато течеше проверката.