Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 5 гласа)

Информация

Публикация: „СОФТИС“, 2003, ISBN 954-760-050-8

Източник: http://softisbg.com

История

  1. — Корекция
  2. — Корекции от Mandor: текст и секция

Двадесет и първа глава

И така, в края на март след този разговор с доц. К. Фонев станах, така да се каже, човек на шефа. Мислех, че съм си осигурила спокойствието за години напред, но съдбата беше решила друго. В продължение на два месеца шефът наистина беше на моя страна. После за една нощ ме намрази и на 29-ти май изригна водопади от злоба срещу мен. Знам и признавам, че вината не беше негова. Аз бях виновна, защото след като бяхме подпечатили мирен договор помежду си с имената на бащите си, си позволих да застана срещу него, подавайки сигнал направо до главния. И то само два месеца след разнежения ни разговор в кабинета му! Нечувана дързост според правилата на йерархията. Йерархията в болниците донякъде напомня на родови клан от патриархален тип. Всеки си знае мястото, подчинява се на по-старшите от него и упражнява власт над по-нископоставените. И нямаше да има нищо толкова лошо в тази подредба, ако общата цел на всички беше доброто обслужване на болните.

През тези два месеца не съм злоупотребявала с доверието на доц. Фонев. Само два пъти ходих при него с оплаквания — единия път от д-р Скорчева и втория — от д-р Станчев. И двата пъти ме успокои и застана на моя страна. Но на 29-ти май, когато се развика като побъркан:

— Уволнена си! Отивай си в къщи! Веднага! — аз отърчах право в кабинета на главния и подадох писмена жалба, че съм уведомена за уволнение с днешна дата, без да имам писмена заповед за такова. В този момент главният лекар на свой ред застана на моя страна и рече:

— Веднага мога да отговоря на жалбата ви. Не е ставало дума за вашето уволнение, спокойно, върнете се в отделението. Вашият шеф не може да ви казва, че сте уволнена. Аз решавам за уволненията.

Но нека да не избързвам със събитията, а да карам поред. Пак ще се върна в края на март. В разговора ни шефът беше казал, че д-р Писалев е вписал в лекарския рапорт случай на сериозно нарушение на епидемиологичните разпоредби — незаразен болен се е диализирал на заразен апарат по вина на инж. Фонев. Прочетох този рапорт и сърцето ми се стопли от нова надежда — най-после лекар се бе осмелил да изобличи протежето. Радвах се, че поетът на отделението пръв го направи. Поетите по принцип са съвестта на обществото. Този рапорт, обаче, също нямаше последици за инж. Фонев. Той си се носеше из залите като народна песен и явно нехаеше, че сериозното нарушение, допуснато от него, е вписано в лекарския рапорт. Наистина, това не е официален документ, чете се само пред лекарите от нашето отделение на тяхната сутрешна петминутка и все пак — всеки друг би се притеснил да си види името, свързано с някакво провинение, само Форито не се притесняваше никак.

Сестрите, обаче, го бяха подгонили да си върши работата и се забавляваха да го викат за щяло и за нещяло, така че той нямаше и минутка спокойствие на дежурство. Освен това на всички техници им беше наредено да си изпълняват техническите задължения, а не да ги прехвърлят върху сестрите. Сега вече бат’ Желко повдигаше вежди, като ми срещнеше погледа. Междувременно аз лично се заех с превъзпитаването на Форито, защото и досега съм убедена, че неговото поведение само частично се дължи на психически проблеми, главният му проблем, според мен, е липсата на отговорност вследствие разглезеност от детска възраст, така предполагам. Един ден го насвих в едната малка зала, докато още не бяха дошли болните от следващата смяна:

— Да не си въобразяваш, че на тоя свят само твоят баща е професор! И моят е професор, да знаеш, така че внимавай в картинката, ‘щото няма да ти се дам лесно, разбра ли?

Той горкият се стресна и ме погледна като дете, напълнило гащите. Аз продължих смело:

— И моят баща ме назначи в неговия институт. Едно лято изкарах като протеже и аз. Даже нямах квалификация за мястото, което заех, но никой гък не ми каза. И знаеш ли защо? Защото баща ми знаеш ли к’во ме накара първо? Накара ме да измия всичките мръсни буркани от разни опити. Мухлясали буркани от 3 литра, стояха от години в мазето, представяш ли си? И аз ги измих един по един. Три дни ги мих навън на чешмата. Мръсотия до уши! И всички гледаха през прозорците. Само на мен нареди, разбираш ли, на никой друг, пък имаше чистачки, не е да нямаше. Ама той не, аз трябвало да покажа, че не съм дошла да лежа по гръб. Разбра ли, наборче, как стават нещата? Ето така стават. И на запад така правят, учат децата си на труд, че да не ги срамят после.

После дойде месец април и аз влязох в стационара, тоест минах на първи смени — от 7:00 до 14:00 ч. всеки ден, като отговарях за обслужването на лежащо болните — визитация, изписване на лекарства, манипулации, превръзки. Основната дейност в отделението протича в залите — имаме осемдесет и няколко диализно болни, които обслужваме всеки ден, с изключение на неделята, по график за диализните смени на пациентите — три диализни смени в понеделник, сряда и петък и две — във вторник, четвъртък и събота. Първата смяна минава предобед, втората — следобед, а третата — късно вечерта. Може да е малко объркващо за незапознати с нашата работа. Например, първа диализна смяна не означава първа сестринска. Ние работим обикновено на 12-часови дневни и нощни смени. Натоварването през денонощието не е равномерно разпределено, затова смените ни не се редуват по схемата дневна, нощна, два дена свободни. Три дни в седмицата шум и врява се вдига чак до полунощ, когато и последните болни от залите се изнижат и си заминат, а след тях и обслужвалият ги персонал, други три дни диализата свършва към 18:00 ч. и тогава тишината настъпва по-рано. А в неделя изобщо няма диализа и е тихо целия ден и цялата нощ, ако няма спешна диализа, разбира се. Неделята е ден за основно почистване на залите и на цялото отделение. Обслужването на диализно болните изисква много персонал, затова именно в залите са струпани главните ни бойни сили. Когато залите са отворени, на работа има до 7–8 сестри, 4–5 лекари, един-двама техници и една-две санитарки. Заедно с диализираните идват и придружители, които щъкат нагоре-надолу, или седят на кожения диван в коридора и си говорят. Изобщо, докато тече диализата е доста оживено. После става по-тихо. Има хемодиализни центрове, които остават съвсем празни и се заключват, щом се затворят залите, но нашият не е от тях, поне не беше докато аз работех в него.

Нашето отделението никога не остава без персонал, дори когато залите се затворят, защото след като и последната смяна от диализно болни замине, а бактерицидните лампи разлеят своята призрачна синкава светлина над изключените апарати, четирите стаи на отсрещната страна на коридора остават да светят. В тях са нашите стационарни болни. Наричат се стационарни, защото лежат денонощно в отделението, а болничните стаи, в които са настанени, се наричат, естествено, стационар. До обяд в делничен ден стационарът се обслужват от отделен екип. Той е съставен от най-малко двама лекари и една сестра, а понякога съотношението става три към едно, като аз лично съм работила и с четирима лекари едновременно. Преживяването е уникално и носи много емоции, но не ви го препоръчвам, защото емоциите са предимно отрицателни — и за лекарите, които се блъскат помежду си да се вредят до единствената сестра, за да й предадат нарежданията си, и за сестрата, която едва смогва да изпълни нарежданията на толкова началници около нея, а и за болните, най-сетне също, защото се пренебрегват и от сестрата и от лекарите.

Сестрата ги пренебрегва, защото, обсадена от няколко души по-висш персонал, няма време да свърши пряката си сестринска работа. Лекарите пък ги пренебрегват, защото са ангажирани освен с лечение на болни, и с обучение на студенти — болницата ни е университетска и бъдещите медици практикуват Хипократовото изкуство при нас. А и не само студентите са им на главата, дори най-малко те, защото са несериозни и гледат да си икономисат неприятния контакт с нашите мизерстващи болни, та често не се явяват на упражнения. Лекарите ни са ангажирани най-вече с научна работа — трябва да пишат трудове и разработки, иначе изостават и не добиват титли. А и професионално трябва да се развиват — да са в течение на всички новости. Те отговарят и за обучението на един-двама специализанти — това са завършили медицина, независимо работещи другаде или още търсещи своето място, които срещу заплащане посещават нашето отделение всеки ден за определен период от време, съчетавайки учене с практика на място, за да си вземат изпита по специалност, без каквато не могат свободно да практикуват. Студентите и специализантите отнемат от времето на лекаря, но и му помагат също така — като преглеждат болни, попълват досадна документация и най-вече, като му служат за извинение, че е много зает. Ние, сестрите, вързани на обща каишка с болните в залата, няма как да знаем дали даден лекар е на упражнение наистина или се е сврял някъде на спокойствие, докато текат часовете за упражнения, пък нито един от тия калпазани — студентите — не се е появил в определеното време. Не знаем и дали четат медицинско списание или преглеждат вестник „Шок“ или „Светски клюки“.

Нашите лекари, значи, се катерят по две йерархически стълби едновременно. Едната е свързана с функциите им на болнични лекари, другата — с функциите има на университетски преподаватели. И ако до обяд все пак доста персонал се занимава със стационарните болни, то следобед горките остават сами, като сираци без майка. Защото една от дежурните по зала сестри е определена да ги наглежда, като същевременно е длъжна да стои непрекъснато в диализната зала — на това му се казва да носиш две дини под една мишница. Не че лекарите не правят същото, като лекуват и преподават, правят го, разбира се, и също така без особен успех, и се ядосват, че от всички страни ги дърпат — и болни, и сестри, и студенти и специализанти, и но поне имат това утешение, че вземат две заплати от две места всеки месец. А сестрите се справят някак си в комбинираната си роля, без какъвто и да е утешителен бонус.

Най-важният и перманентно заемащ длъжността стационарен лекар беше д-р Скорчева. Другите лекари се изреждаха всеки месец, подобно на нас, сестрите. Така д-р Скорчева винаги водеше две стаи, някой друг лекар (д-р Станчев през април, например) поемаше другите две, а освен тях още един двама лекари водеха инцидентно по някой пациент, най-често техен близък. Никоя сестра не обичаше да бъде стационарна при съществуващата бъркотия и многоначалие. По едно време не стига, че имах четиримата началника на главата си, ами и водех 16 болни при налични десет легла. Това не е абсурд — две трети от болните се лекуваха вкъщи, тоест се водеха на домашен стационар. Другаде беше абсурдът. По документи ни се признаваха за разкрити само четири легла — две мъжки и две женски. Как беше възможно да се отчита преизпълнение с 400%, без никой от проверяващите да се замисли, че на практика подобно супер постижение означава само едно — много повече от четири разкрити легла. Всеки ден оставах час-два след края на работното си време, за да си довърша работата и да не оставям много назначения за следобедните и нощни дежурни, защото, както казах, те работеха основно по залите. И всеки ден около 13:20 ч. старшата си тръгваше, макар че нейното работно време беше до 15:00. Тя минаваше покрай манипулационната и вежливо ми казваше:

— Довиждане, Ани — без да попита дали имам нужда от помощ, без да се поинтересува аз в колко часа си отивам. Беше се уредила с помощничка и можеше да си позволи да си ходи и два часа преди края на работното й време.

Един ден не издържах и й казах:

— Не ти ли е неудобно да си тръгваш по-рано? Питаш ли ме аз до колко стоя всеки ден? Този стационар е колективно самоубийство за сестрите, трябва да се направи нещо!

А тя само забави малко крачка и подметна небрежно:

— Скоро ще го закрият, не се безпокой.

— Дано — казах аз.

Наистина се говореше за закриване на нашия стационар. Д-р Станчев се възмущаваше, че ако това стане, болните на перитонеална диализа, за които основно отговаряше той, ще пострадат. Те често развиват перитонит и трябва да се лекуват в болница. Нямало кой да ги вземе после, защото били наши, тревожеше се той. Не знам как се уреди този въпрос, ако вече се е стигнало до закриването на четирите легла — четири, по документи. А може би като го закрият, пак ще приемаме лежащо болни? На четири легла 16, на нула легла — поне четирима. Колкото да поемем перитонитите.

Най-досадното на стационара са многото документи за попълване. Още докато аз го водех, докараха нов компютър, но само дето избързах да се зарадвам — той остана в кабинета на секретарката, неизползван. Досадата се усилваше и от припряността и недобрата организация на д-р Скорчева. Много съм доволна, че никога вече няма да работя с нея. Тя продължи да ме дебне за грешчици през целия месец април и няколко пъти имахме сериозни спречквания. Първия път се оплаках на шефа и тя разбра кой стои зад гърба ми. Това беше достатъчно за начало. Оттам насетне аз вече не ходех да се оплаквам, а преминах в невидима атака — започнах на свой ред да я дебна за пропуски. Съответно си водех записки. Получи се като в „Ну, погоди“, когато вълкът си слагаше салфетка за хранене, а заекът и той си сложи — с невинна физиономия Вълкът не можа да изяде заю, и Скорчева не можа мен. Накрая на стационара дори ме похвали пред старшата, че нямам нито един пропуск. Благодаря! Тя обаче не знае колко нейни пропуски и груби нарушения има записани в тефтера ми. Тук ще спомена само две вписвания.

Едното беше, че Скорчева вземаше Лексотан — успокояващо лекарство. Изписва се със зелена рецепта от личния лекар. Тя си го изписваше, естествено, от болничната аптека на специална табела за упойващи вещества. Докато дебнех Скорчева, се натъкнах и на други любопитни факти. Всичко е във тефтера. Мислех да ги използвам при сгоден случай, но не ми се наложи. Та така. Съветът ми към тези, които тепърва ще работят още дълго в такава или подобна среда, е следният — не чакайте да ви набележат за изкупителна жертва, а си отваряйте очите на четири и си събирайте компрометиращи материали, за когото каквото успеете да намерите. Не знаете откъде може да ви дойде. Да ви кажа ли какъв е принципът, на който такива като Скорчева много държат, да ви кажа ли? Принципът е „Нападението е най-добрата защита“. Страхотно принципен принцип. Добре, че се махнах оттам. Да не мислите, че най обичам да си завирам носа навсякъде и да дебна като копой? Просто бях принудена от обстоятелствата. Беше въпрос на оцеляване.

Другото вписване е по случая, когато назначи два пъти да се вземат пълни кръвни изследвания на една болна, в два поредни дни. Тогава тя се беше объркала нещо, по собствените й думи след провеждане на разследването. Но първото нещо, което направи, като откри, че е станала такава грешка, не беше да помисли малко как може да е станало, а да отиде при старшата и да ме натопи, без дори да се замисли как е станала грешката — слезе едно ниво надолу, защото пред шефа не смееше да се оплаква от мен. Старшата, съответно, също без да помисли, ме повика и каза, че Скорчева ме викала в кабинета си. Познат маниер, нали? Щом ме вика, няма как, ще отида.

— Чук-чук-чук?

— Да, моля?

— Аз съм, д-р Скорчева, викали сте ме.

— Ах, да, виж сега, имаш много сериозен пропуск.

Аз, естествено, се притесних от неизвестността. Какъв ли може да е този мой пропуск? Много сериозен при това! Телефонът звънна, Скорчева вдигна слушалката и говори десетина минути, докато аз си напрягах ума да се сетя какво може да съм пропуснала, а сърцето ми изпадна в тахиаритмия. Тя седеше зад голямото си бюро, аз стоях диван чапраз — и това е част от принципа. Най-сетне телефонният разговор приключи и Скорчева се обърна към мен с тон на голям шеф:

— Защо си взела два пъти пълни изследвания на болната еди-коя си на 7-ми и 8-ми април респективно?

— Не съм й вземала два пъти кръв, д-р Скорчева!

— Ето ИЗ-то й. Виж сама. При това е по клинична пътека. Ако от Здравната каса минат на проверка, ще ни наложат голяма глоба. Искам да ми обясниш защо си го направила.

— Момент, моля ви — всъщност се моля на паметта си по-бързо да ми възвърне спомена, защото е минала седмица оттогава. — Да, спомням си, сутринта на 7-ми, когато приех петима нови болни. Нали си говорихме, че по случай празника са дошли наведнъж не един и не двама, а цели петима. Така, спомням си, че тогава на всички успях да взема пълни изследвания. Нали пред вас вземах, каквото ми нареждахте? Но на нито един не беше вписано нищо в ИЗ-то. Обещахте по-късно да отбележите, че им е взето всичко необходимо. Спомням си, като си тръгвах, че огледах ИЗ-тата на новите болни още веднъж (винаги оглеждах всички листи на тръгване от работа и на пристигане, за да не би да впише някое назначение, без да ми каже и после да ме обвини, че съм го пропуснала). ИЗ-то на тази болна още не беше обработено.

Оттук нататък Скорчева започна да си припомня, мръщейки ниско челце:

— Да, аз не бях обработила болната. Следобеда бях дежурна. Прегледах я и назначих всички необходими изследвания за няколко дни напред. Пълните кръвни изследвания бяха взети сутринта на 7-ми. Но защо ще напиша дата 8-ми?

— Не знам, д-р Скорчева. Сега се сещам, че нощната ми предаде, че е взела кръв на болната, но аз си помислих, че сте назначили нещо допълнително, за което сте се сетили следобеда.

— Не, всичко е било взето, както трябва. Объркала съм се нещо с датата. Значи излиза, че пропускът е мой?

— Да, така излиза — отговорих с английско самообладание, което си възвърнах веднага, щом паметта ми услужливо започна да ми помага.

Тогава оставих Скорчева да се чуди на себе си, сконфузена от неволното си объркване. Вижте сега, всеки може да сбърка. Въпросът не е в това, а в принципа, както обичаше да казва самата д-р Скорчева. Не знам как го разбираше тя този принцип, но на обяд, след като вече всички сестри знаеха чий е пропускът, включително старшата, аз помолих д-р Скорчева да ми подпише бележка, че пропускът не е мой. Казах на колежките и на старшата, че ако мине проверка, глобата на мен ще я тръснат, като едното нищо, ако нямам такава бележка и ако те си замълчат. Д-р Скорчева ми отказа подпис по следния начин, също в познат маниер:

— Изчакай малко, моля ти се. Трябва да помисля. Не мога да разбера защо съм се объркала.

След два дена й доведох директния свидетел — сестрата, която е работила под нейното вещо ръководство и е пуснала бележките за следващия ден, както й е наредила д-р Скорчева. Тогава тя нямаше къде да мърда повече, но пак ме помоли да не бързам, този път с тържественото обещание:

— Поемам цялата отговорност за случилото се.

— Тогава значи ще ми подпишете?

— Не, не мога сега. Утре.

На другия ден аз пак й пъхам да подпише. Сега пък бърза за някъде, като се върне. Връща се и аз пак съм насреща й, колкото й да не може да ме понася. Излизам с ново предложение:

— Да отидем заедно при доц. Фонев и да му обясним случая.

Представяте ли си колко й хареса това предложение? И колко дни след това е треперела, че ще отида да я изпея на шефа.

— Аз сама ще отида — беше хладният й отговор, събрал последното възможно достойнство на обречения.

Този ден не можа да намери доцента. На другия или на по-другия, аз хванах Джулия за слушател на поучителната история как д-р Скорчева разбира поемане на цялата отговорност. До Джулия седеше една стажантка от горните етажи, която също слушаше с интерес. Тъкмо свърших с разказа и Скорчева влезе.

— Д-р Скорчева, какво направихте по случая с онази болна? — попитах аз и само дето не намигнах на двете отсреща.

— Ами, Ани, аз ходих при доц. Фонев, но ме заговори за друго и забравих да му кажа.

Тези думи ги чуха и много добре ги разбраха и колежката ми, и стажантката. Те бяха венецът на разказа за поемането на отговорност.

После Скорчева сякаш забрави напълно. Само на една главна визитация трепна, понеже помисли, че шефът иска да я критикува за дублирането, но веднага схвана, че той не е разбрал за него и се успокои. Това е принципът на д-р Скорчева.

Чак в края на месеца внезапно се сети и рече:

— Ах, ами какво да направим с дублираните изследвания?

— Не знам, нали казахте, че поемате цялата отговорност?

— Да, аз наистина мога да поема отговорността.

И седна да разглежда листа, като че ли за пръв път го виждаше. И — виж ти — откри още нещо. Сгрешила беше при нанасянето. Тези от 7-ми ги нанесла на 8-ми и обратното. И даже така, пак беше объркала няколко цифри. Какво да прави сега? Не само дублирани, ами и грешно нанесени, олеле! И тя старателно преписа целия лист с изследванията. Така разбира тя поемане на отговорност.

Що се отнася до д-р Станчев — един от най-добрите ни лекари, за съжаление и той понякога издребняваше, а не му подхождаше, ама никак. Веднъж се опита да ме кълве по много досаден за мен начин. Защо съм била свалила уретралния катетър на една баба, спомняш ли си, д-р Станчев? Свалила го бях, защото бабата нямаше вече нужда от него, сърбеше я, искаше да се поизмие като жена и защото шефът нареди на главна визитация да бъде свален този катетър — но кой да го чуе? — и защото тебе те нямаше целия предобед, д-р Станчев. Никой не знаеше къде си се дянал. Станчев често изчезваше от отделението по за два-три часа, а в деня, когато свалих катетъра — без негово назначение, ау, че непростимо! — бил ходил в малкия градски център, както ми каза после. А защо не ми каза, като тръгваше? И нали шефът се кълнеше, че където и да ходели, все в нашата болница били стоели и все се обаждали на кой телефон са? Иначе Станчев е от лекарите, които най-сериозно си гледат болните. Но и той е жертва на системата и не може да й си противопостави.

Ако приложим условна мярка за отчитане на лекарската професионална компетентност и отношение към болните, д-р Станчев ще бъде на върха, а д-р Веждов — на дъното. Д-р Веждов не ни даваше да го безпокоим за нищо, ако ще и болен да умира. Веднъж ме постави в много критична ситуация. Нареди ми да направя инжекция с диазепам на болен, който имаше затруднено дишане. Отказах му с аргумента, че ако направя диазепама, болният може да спре да диша, преди още да съм извадила иглата. Предложих му да се обади на реанимация. Веждов се съгласи, допадаше му идеята да се отървем някак си от тежко болния (беше 36-годишен наш болен), като го пробутаме на реанимация. Дойде екип да преценят на място дали е за вентилация (изкуствено обдишване) и го взеха, защото беше. В реанимация стоя два-три дни на изкуствено дишане. А помниш ли, д-р Веждов, деня, когато крещеше, че искаш да наглася перфузора на един милилитър и половина, а аз ти казвах, че перфузорът няма половинки, започва от един милилитър на час и един по един стига до максимума от 99 мл на час — то си го пише на уреда. Ти побесня и се развика:

— Искам друга сестра! Ти нищо не разбираш!

Дойде друга сестра и какво ти рече? Същото:

— Не може, д-р Веждов, перфузорът не може да се нагласи на 1.5 мл/час. Просто няма как.

А ти като някакъв тъп фелдфебел, излязъл от „Швейк“, почервеня от яд и заяви:

— Вие всичките нищо не разбирате!

Вечерта в края на дежурството, Веждов ме привика в една стая и ме предупреди нищо да не излиза от мен по случая.

— Аз съм старо куче, Боянова — ми каза. — Да не съм чул да ме излагаш!

— И аз съм стара кучка, д-р Веждов! Няма, не бойте се! — отговорих с паралелна фраза, да стане весело. И той се разсмя с оня неговия гърлен, пресипнал смях.

Но аз после много пъти разказвах на колежките. Пък и не бях само аз свидетел, и другите разказваха същото. И много се смяхме с фелдфебел Веждов. Можеш да се скриеш в кабинета си, но къде ще се скриеш, като не си разбираш от работата?