Рени Стоянова
Хроника на едно предизвестено напускане (25) (хемодиализен роман)

Двадесет и пета глава

Беше сутринта на 26-и май 2003 г. Денят едва започваше, а щеше да бъде тежък ден за мен — от сутринта си личеше.

Около 9:00 ч. телефонът пак иззвъня. Мъжът ми го вдигна, аз само му дадох знак, че ме няма. Отново се обаждаше старшата:

— Анито излезе. В града по работа. Не знам. Да й предам ли нещо? Да? Дочуване. — затвори и се обърна към мен: — Шефът ти те викал да разговаряте за сигнала, който си подала.

— Аз на него сигнал не съм подавала, няма какво да ме вика.

След час се обади шефът, лично:

— Съжалявам, още не се е върнала. Може да се забави. Да й предам ли нещо? Да? Благодаря, дочуване. — затвори и се обърна към мен: — Шефът ти е бесен, че си подала сигнала направо до главния. Трябвало първо на него.

— Така ли? На него като му подадох сигнал, той някакви мерки взе ли? Хайде сега да не ми се прави на много засегнат. Хубаво му беше да ми се подиграва с онази бележчица. Не съм била наказвана в периода януари-март 2003 г. Като че ли през цялото останало време само са ме наказвали! Абе я да излизам аз, че може да ми минат на проверка. Сигурно са се сетили, че се крия.

— Как така ще ти идват на проверка? Нямат право да навлизат в частна собственост! Да не си въобразяват, че още е социализъм!

— Недей така. Не ги познаваш. Ще вземат някой от охраната на болницата, той ще те поотупа и сам ще ги поканиш, хем на бърза ръка. После върви се оплаквай.

Имах среща с адвокат в 12:00. Излязох в 10:30. В центъра изчаках да стане времето за срещата ни. Седнах в едно заведение, поръчах си кафе и запалих цигара. Ръцете ми потреперваха. Срещата с адвоката беше кратка. Щом разбра, че ме търсят за разговор, каза, че идва с мен — има право да бъде свидетел. Взехме едно такси до нас. Мъжът ми каза, че се обадила секретарката на главния — самият главен ме бил викал на разговор. С адвоката, седнал до мен, набрах номератора на болницата и поисках направо изпълнителния директор:

— Добър ден! — казах. — Обажда се сестра Анета Боянова. Искали сте да ме видите, г-н директор?

— Добър ден, сестра Боянова! Да, искам да се видим, да поговорим. Не ви познавам лично, пък ето получих тук писмо от вас.

— То не е само до вас.

— Да, именно. Исках да ви попитам защо така през главата на прекия си началник пишете до къде ли не? Знаете ли, че можем да ви уволним?

— За какво ще ме уволнявате?

— За уронване престижа на прекия ви ръководител!

Тук аз се обърнах към адвоката:

— Щели да ме уволняват за уронване престижа на прекия ми ръководител.

Адвокатът ми, представител на едно българско малцинство, известно с многохилядната си културна история, ми подсказа:

— А той уронва престижа на болницата ви пред света.

И аз повторих:

— А за това, че той уронва престижа на болницата ни пред света, какво ще кажете?

Нищо не можа да каже, а по време на разговора ни в кабинета му малко по-късно се убеди, че съм имала основателно право да пренебрегна прекия си началник, защото не е взел необходимите мерки след сигнал, подаден лично до него — носех писмото до шефа от март и го показах на главния. Така елиминирах най-важния аргумент на обвинението срещу мен.

След това с друго такси отидохме в болницата, адвокатът и аз. Бях казала на главния, че ще дойда с адвоката си. Каква беше изненадата ми, обаче, когато той изгони адвоката с думите:

— Откъде знаете за какво може да си говорим?

Сякаш ме беше повикал на любовна среща.

Първата ми реакция беше да не се съгласявам на никакъв разговор насаме. Но адвокатът помоли за кратка консултация отвън и в коридора ми каза:

— Влез без мен. Не бой се. Той трябва писмено да ти отговори. Разговорът е без значение, ще изчакам тук да видя какво ще ти връчи. Не вярвам да е заповед за уволнение. Няма за какво да те уволни.

И аз влязох.

— Заповядайте, сестра Боянова, седнете.

Огледах се къде да седна. До вратата имаше ниска масичка с тежки кожени фотьойли, като в царски дворец или правителствена резиденция. По-нататък друга маса — висока, голяма, леко овална, от тъмно стъкло. Около нея бяха наредени столове с високи облегалки. Избрах си един по средата на широката част и седнах. Директорът беше на два метра от мен, зад бюрото си, долепено до челната част на масата. На стената зад него имаше бронзов барелеф на Света Богородица с младенеца.

— Ние с вас не се познаваме, не сме се виждали досега — подхвана главният.

— Ами нямало е повод, г-н директор. И по-добре да нямаше, никога.

— А сега какво толкова е станало? Интересува ме защо туй нещо не е изпратено първо до прекия ви ръководител? — мекият му говор леко дразнеше филологическият ми слух, а и родом съм от област, където се говори твърдо. — Как смятате, че като медсестра можете да изпращате такива материали, без знанието на прекия си началник? С такива подробности сте писали, че и на прекия ви началник е щяло да му бъде интересно да ги научи. Да научи нещо за отделението си, което не е знаел.

— Той е уведомен още през март. Ето мое писмо до него. За подобни нередности — разпространение на хепатит С, безотговорно отношение от страна на някои лица от техническия персонал. След този мой сигнал прекият ми началник не взе никакви мерки. Получих един странен отговор от него — в писмен вид, да ви го покажа ли и него? Повтарям, по този сигнал не бяха взети никакви мерки — и му прочетох подбрани извадки от мартенското си писмо до шефа, не за клеветите, а за хепатита и безотговорността на инж. Фонев. — Наистина въпросът беше много сериозен — казах аз и цитирах: — „Има място за тревога, доц. Фонев…“ и т.н. Моля, обърнете внимание как завършвам — и пак чета — „Разчитам на вашата компетентност и на вашите правомощия при вземане на най-правилното решение — за просперитета на повереното ви отделение, за висококачествено…“

Той ме прекъсна:

— Това писмо не ме интересува, писали сте го на вашия началник.

— Но моля ви, г-н директор, приемете това копие. За вас го нося.

Не искаше копие от писмото до шефа ми. Как ще иска, като му срива основния темел на обвинението? Вместо това ми зададе въпроса:

— Вие сега какво си мислите? Че въпросът не е от компетенцията на вашия завеждащ отделение, какво ли? И че трябва да го реши ръководството на болницата? Или министрите? И защо си позволявате да пишете до къде ли не? Имам доклад от доц. Фонев и старшата сестра, които ми отговориха, че отделението е приведено в пълно съответствие с епидемиологичните изисквания и са взети всички необходими мерки по осигуряване обслужването на чуждестранните пациенти. Ръководството на болницата също е взело всички мерки. Какво ме гледате така? Вие май и на мен не вярвате?

— Надявам се да не се наложи да си поговорим на друго място по тоя въпрос. Нашият завеждащ отделение и старшата дадоха ли ви писмени гаранции за това, че всичко…

— Да, разбира се.

— Ще издържат ли на една проверка? Гарантират ли това?

— Е, как няма да го гарантират? Що за въпроси задавате? Вие знаете ли си длъжностната характеристика? — и ми подаде ксерокс копие от нея.

— Така, благодаря — и прегледах копието. Бях подписала механично този документ и го бях забравила.

— Вие нищо не знаете — продължи главният. — Лечението на чуждестранните пациенти е съгласувано с епидемиолога на болницата, с охраната по труда, с главната медицинска сестра на болницата. Не знам, аз, много ми е интересно, първо аз, меко казано — съм изумен! В смисъл — искам да ви попитам две неща. Като има такива работи, защо не дойдохте първо при мен? Като има такива работи, ще дойдете, ще поговорим. Ако нещо не е както трябва…

— Не знам вие как си представяте нещата — прекъснах го аз. — Веднъж съм подала сигнал, писмен сигнал, до завеждащия отделение. Вие научихте ли, че нещо става в нашето отделение? Той нещо каза ли ви? Няма обратна връзка, разбирате ли? Когато подадох сигнала, се надявах,че доц. Фонев ще го заведе под еди-кой си номер, на еди-коя си дата и да получа някакъв отговор, разбирате ли? Официален отговор!

— Разбира се! Но първо искам да ми обясните защо никой от цялото отделение, никой лекар не е забелязал нищо нередно, само вие? Вие ли сте най-компетентната? Има си завеждащ отделение, има директор на болницата и други отговорни лица, има главна сестра, има епидемиолог, има охрана на труда — изреждаше той, като свиваше пръст след пръст на едната си ръка, — защо не се обърнахте към тях или ако смятате тогава, че не ви удовлетворява отговора, тогава да пишете до разни инстанции? Ако нямате никаква ответна реакция, тогава.

— Добре, аз се надявам на някаква ответна реакция наистина, защото тези хора минават през отделението нелегално, не се записват в нашите журнали, журналите на хемодиализа. Това не е ли нелегално, това лечение? Как ви се струва?

— На вас ли да обяснявам? Вие чели ли сте си длъжностната характеристика?

— Хубаво, де, ще я прочета, прибрах си я.

— Не, не, извадете я и прочетете да видите какво пише в нея, защото май не си знаете задълженията.

Извадих длъжностната характеристика от папката, която носех и я погледнах.

— Прочетете и аз да чуя какво пише, хайде, четете.

— Какво да ви чета?

— Там, дето пише йерархически взаимоотношения, там четете.

— А, секция трета ли? Връзки и взаимоотношения? — и прочетох: — „Йерархически подчинена на: старшата медицинска сестра и на началник клиника/отделение, лекуващ/дежурен лекар“. Е, добре, аз многократно съм уведомявала старшата, лекарите и нашия завеждащ, ама няма ответна реакция, разбирате ли, и затова сега очаквам отговора ви.

— А вие защо си превишавате професионалните компетенции?

— А-а, професионалните компетенции! Точно това се опитвам да ви кажа, че не е в моите компетенции, не мога да реша проблема, той е много сериозен и се нуждая от вашата помощ.

— Добре, де, ама защо не ми казахте на мен? Защо трябва да водим тоя разговор сега?

— Защото не мога да го водя с прекия си началник.

— Вие много се грижите за чужденците, май само за тях се грижите? Не виждам каква е разликата между чуждестранни и български пациенти!

— Ами разликата е, че ако мине една международна проверка, няма да я издържим.

— Ама кажете ми, според вас, има ли разлика, защо не ми кажете каква е разликата между чуждестранните и българските пациенти?

— Добре, ще ви кажа. Няма разлика, ако това искате да кажете, вярно е, или поне не трябва да има, но в момента горе при нас се прави разлика. Голяма разлика се прави.

— Ама вие сега, какво, нашите болни да не са някакви маймуни?

— Направо! Нашите болни ги третират при нас като някакви маймуни! На едни и същи апарати се диализират заразени и незаразени — и започнах да сгъвам пръсти, като него преди малко, — нови болни идват непроверени, лягат на чисти апарати и се оказва, че били заразени с хепатит В, старите болни не се изследват редовно, някои не са изследвани повече от година и сега, с идването на чужденците, последната капка преля. Не знам какво са ви докладвали на вас, знам, че има такива работи, това знам аз. Знам, че болните не са изследвани от отдавна, а трябва да се изследват на три месеца, това знам. Честно да ви кажа, не мога да знам всичко, но това, което знам е, че такива условия не отговарят на всички условия. След това знам, че не е редно чуждите болни да не се вписват в журналите. Това са над 100 диализни процедури, които струват към 20 000 долара.

— Тук имам нещо за вас, заповед — прекъсна ме внезапно главният и ми подаде няколко листа, скрепени заедно, от които най-горният беше розов.

— Много благодаря — казах най-възпитано и погледнах да видя какво ми връчва. — А-а, да дам „писменни обяснения (веднага ми се наби двойното «н» в думата писмени — аман от неграмотни секретарки) във връзка със становището ви относно диализирането на чуждестранни граждани. Същите ви се искат на основание чл. 193 ал. 1 от кодекса на труда“. Ама веднага ли ги искате? Не може ли да ме изчакате малко от малко?

— Да, разбира се, седнете спокойно и си ги напишете, където ви е удобно и ми ги донесете утре.

— Благодаря. А аз ви моля сега да приемете и да заведете сигнала ми до завеждащ отделение от март месец.

— За какво ми е този сигнал?

— Може да ви потрябва. Ето, надписвам ви го. — И написах с едри букви в полето отгоре: „На вниманието на доц. Гр. Янев!“ — Така-а. И да знаете, че утре ще се диализират цял ден само чужденци. Утре идва израелската група.

— Е, и?

— Е, ако може да се каже, че имаме 8–9 горе-долу чисти апарата, те не са, нали, но да ги наречем сега условно чисти, защото както не сме си изследвали от сума ти време болните, просто не можем да гарантираме и за един апарат, че е чист. И сега пристигат 13 болни от Израел. И мислят да ги диализират наведнъж! Как така наведнъж!

— Има си хора, които отговарят за това!

— Предупреждавам ви, за да не видите после какво значи наистина кошмар. Молете се да не ви мине проверка от Израел! Белгийците вече започнаха, няма как, мерки са взети, наистина, но мерки по нашенски, а евреите са планирани за утре, само за една диализа са, по-добре да ги спрем, да ги пратим в Алпина? — Центърът в Алпина е закрит, вметна директорът на това място. — Нещо друго да се направи тогава, но да не идват при нас, моля ви се!

— Ще говоря с вашия завеждащ за това.

— Ние, българите, сме спасили евреите през Втората световна война — засвирих аз на патриотична струна.

— Е, и?

— Е, тогава сме ги спасили, и сега трябва да ги спасим. Точно това се опитвам да направя. Още има време да предотвратим геноцида на евреите в нашия център. Защото ако минат на проверка от Израел, така ще кажат, геноцид! Не да сме ги заразили, не, само задето сме ги на поставили на повишен на риск от заразяване, разбирате ли?

— Радвам се, че си поговорихме добре — каза главният, за да ме подсети да си тръгвам.

— И аз се радвам. И ви моля и вас сега — вземете мерки за евреите. Белгийците вече започнаха, няма как, те може и да ни простят, но евреите са друга работа, помнят завинаги и няма прошка.

— Ама вие какво, заплашвате ли ме?

— Не, давам ви възможност да предотвратите най-страшното. Разбирате ли, няма 13 чисти апарата, няма осем, няма нито един чист апарат, всъщност!

— Благодаря ви още веднъж — хладно каза изпълнителният директор. — Очаквам писмените ви показания.

— Да, да, ще гледам утре да са готови. Моля ви, вземете това да го заведете — казах аз на секретарката, която тъкмо влизаше.

— Не, само онова с обратната разписка — нареди директорът.

Аз обаче догоних секретарката в коридора и я помолих да вземе и това писмо. Тя видя, че на него отгоре пише, че е за шефа й и го взе.

Адвокатът ме чакаше на диванчето в коридора пред кабинета на главния.

— Ето какво ми връчи — и му показах заповедта.

— Добре, работодателят е длъжен да изслуша служителят, преди да му наложи наказание. Ако беше решил веднага да те уволни, щеше да е много лесно. Но сега трябва много да внимаваш. Директорът явно не е глупав. Да не го обиди нещо в разговора?

— Не съм, много хубаво си поговорихме даже.

— А той тебе? Заплашва ли те по някакъв начин?

— Не, не смятам. Слушаше ме внимателно. Всичко му казах. И че са нелегални даже успях да му кажа.

— А защо тогава иска още обяснения? Още не се е отказал да те наказва дисциплинарно, значи.

— Ами и аз това се чудя. Мислех, че ще скочи, като му рекох, че са нелегални, пък той ми вика, знаеш ли какво пише в длъжностната ти характеристика?

— Тази работа ще излезе много по-сериозна, отколкото изглежда на пръв поглед. Трябва много да внимаваш.

— Ами нали затова търся юридическа помощ на всяка крачка? — засмях се аз. После секретарката се върна, изправих се и я пресрещнах.

— Ето ви номерчето — каза тя.

Погледнах го, после погледнах печата върху писмото в ръцете й. Беше завела писмото до шефа ми от март, по погрешка. Сигурно големият надпис с името на главния я беше подвел. Идеше ми да я разцелувам. Сладка руса кукличка, леко позавехнала! Благодарих й най-учтиво и сдържано. После по пътя излях буйната си радост от неволната секретарска грешка. И още веднъж в къщи.

— Дотук — добре — отчетох се аз. — Сега да сядам да пиша показанията. Да видим после как ще ме уволни!

Но преди да седна да обяснявам отново нещата на главния, набързо направих една молба до полицията и я занесох в районното. Адвокатът ме беше посъветвал да направя така — заради това, че чуждите пациенти не се регистрираха в журналите. Предупреди ме, че ако пратя до прокуратурата, могат да ме обвинят в превишаване на правомощията ми, но до районното имам право да сигнализирам. За да не потъне някъде молбата ми, обаче, трябва да бъде с копие до министерството на вътрешните работи. Действах точно по съвета на адвоката си. Молбата ми до полицията беше следната:

                                                До: Началника на РПУ

                                                гр. Равен

                                                Копие: До Министъра на Вътрешните работи

                                                на Република България

 

От:

Анета Теодорова Боянова, ЕГН: […]

Адрес: […], тел. […]

 

Отн.: Недокументирано лечение на чуждестранни пациенти в Отделение по хемодиализа към МБАЛ „Св. Магдалина“, гр. Равен

 

Господин Началник,

 

В гореспоменатото отделение, където работя като мед. сестра от 1987 г., започна НЕДОКУМЕНТИРАНО провеждане на скъпоструващи хемодиализни процедури на 16 белгийски и 13 израелски граждани в периода както следва: белгийски граждани — две групи по 8 пациента: на 22, 24, 27, 29. и 31.05. 2003 г. и 3.06. 2003 г.; израелски граждани — една група от 13 пациента еднократно на 27.05.2003 г от 18:30 ч, като на 27.05.2003 г. през целия ден в отделението ще се диализират само чужди граждани.

 

НА ПЕРСОНАЛА Е ОБЕЩАНО ЗАПЛАЩАНЕ НА РЪКА.

 

Диализните процедури на тези чужди граждани не се завеждат в журнала за провеждани диализи в отделението, а именно до този момент не са вписани нито имената, нито хемодиализния номер, нито номера на поредната за отделението диализа, нито датата на диализиране на гостуващите чуждестранни пациенти в журнала за провеждани диализи в отделението, който журнал се води от дежурните сестри и който стои в голямата зала с 13 поста, на дати: 22. и 24.05.2003 г. — когато са проведени общо 32 диализни процедури. Има още един журнал, в който се записват всички започващи хемодиализа в нашето отделение — независимо временно гостуващи или заведени като наши постоянни пациенти — и където се вписва общия брой проведени от всеки пациент диализи, когато пациентът напусне отделението, дори диализата да е само една. Този журнал стои при старшата сестра, Биляна Донманлиева. И преди сме имали гостуващи чуждестранни пациенти, но те винаги са били надлежно регистрирани и не сме получавали обещания за плащане на ръка.

НАСТОЯВАМ ЗА НЕЗАБАВНА ПРОВЕРКА И ВЗЕМАНЕ НА МЕРКИТЕ, КОИТО СА ВЪВ ВАШАТА КОМПЕТЕНТНОСТ.

НАЙ-ПОДХОДЯЩИЯТ ДЕН ЗА ПРОВЕРКА Е 27.05.2003 г. — вторник — за да не се тревожат постоянните ни пациенти, около 80 на брой. Във вторник, 27.05.2003 г. ще се диализират само чужди граждани, като за целта обичайният график на нашите болни е променен от почивен ден неделя на почивен ден вторник за текущата седмица..

Към настоящето прилагам писмо, с което съм уведомила съответните органи за други нередности, свързани с епидемиологичната обстановка в гореспоменатото отделение.

Днес бях извикана на разговор с Изпълнителния директор на болницата и устно го уведомих за недокументираното лечение на чуждестранните граждани.

 

С уважение:

Подпис:

Дата: 26.05.2003

Когато подадох сигнал до полицията, пратих и и-мейли до няколко централни вестника с новината-бомба, че в отделението ни нелегално се диализират чужденци в опасна епидемиологична обстановка. Никой вестник не ми отговори. Нито един журналист не видя нищо нередно в това! Дори от bTV не ми отговориха, а първо на тях бях пратила и-мейл и се надявах шефът им да се разтича, сигурна бях, че поне той ще реагира бързо, ако научи, но — нищо. Пълно мъртвило. Може би всъщност само до мен не достигаше нищо. Там горе се бяха усетили, че работата ще стане много лоша, ако на случая се дадеше гласност. Има отговорни лица в тази държава, как така някаква сестра ще се опитва да им нарушава спокойствието.