Рени Стоянова
Хроника на едно предизвестено напускане (22) (хемодиализен роман)

Двадесет и втора глава

И тази сутрин, 27-ми юни, се събудих с приятното чувство, че утрото е прекрасно и че не съм на работа в болницата. Все още съм сестра в редовен годишен отпуск, но само след три-четири дни няма да съм такава и никога няма да бъда. Надявам се да съм оставила някакви спомени у болните и у колежките, и дано повечето да са добри. На болните почти никога не съм се скарвала. Колежките даже ми викаха:

— Стига си ги глезила тия болни! Ще ти се качат на главата.

Но и никой от болните не ми се е качвал на главата. Дори с „лудия“ Въльо си говорех човешки. Той повече се правеше на луд, отколкото беше, ако и да се водеше на учет. Правеше щури изпълнения, щом нещо не му изнасяше. Крещеше като побеснял, веднъж си беше издърпал иглите по време на диализа. Станало така. Въльо нещо пак бил недоволен — не от сестрите, за отбелязване, от лекарите бил недоволен. Дежурният лекар казва на шефа и той идва в залата, където Въльо лежи на диализа и пръска слюнки от бяс, та чак околните болни се оплакваха после, че преди да ги напръска с кръв, ги напръскал с плюнки. Шефът застава на вратата и започва по обичайния си директен начин:

— Я се дръж малко, бе, какво си се развикал! Върви си, като не ти харесва на диализа, заминавай си и хич не ми идвай повече!

— Ч-чакай м-малко, д-д-доцент Ф-Фонев… — болният страдаше от заекване, затова не можеше да се изкаже лесно.

— Няма какво да те чакам — и трясва вратата зад себе си.

Сестрата остава насаме с болния. Фрустрираният Въльо продължил да изкарва яда си пред нея:

— Ще се махна! Няма да остана тука! — викал той, след като шефът го пренебрегнал така демонстративно, без да изслуша оплакванията му.

— Недей така, бе Въльо, чакай малко…

— Шъ ми вика той на мене! Кой е тоя, бе! К’о кат’ е шеф! — и гневно размахал юмруци във въздуха.

— Внимавай, ще си извадиш иглите, спри се!

— Нека да ги извадя, пък, нека! — и изведнъж си дръпва и двете игли, така както работи апаратът. Кръв шурва на по-тънки и по-дебели струи на всички страни — и от кръвните линии по апарата, и от местата на убождане върху предмишницата на болния. Сестрата скача и се хвърля да го спасява от смърт поради остра кръвозагуба. Спира апарата и с голи ръце (без ръкавици) натиска пункционните места върху ръката му, а той се дърпа и не дава и вика, че ще скочи през прозореца. Сестрата пищи:

— Помо-о-ощ!!!

Алармирани от врявата, на помощ се притичват още две сестри и дежурният лекар. Сестрите спират кръвоизлива, а дежурният бяга до телефона оттатък и вика психиатър по спешност. След малко идват един психиатър и двама яки мъже санитари (в психиатрията санитарите са такива). Щом ги вижда, Въльо внезапно сменя тактиката. Става по-кротък от агънце. Обяснява, че шефът го е обидил, вместо да обърне внимание на оплакванията му, затова е направил панаира и отказва да се подпише за приемане в лудница. Психиатърът и санитарите спазват новите, демократични закони и повдигат безпомощно рамене:

— Няма причини да го връзваме. Болният се владее — и си заминават.

Въльо е споделял с мен, че като викнел, всички му играели по свирката. Една вечер, на мое самотно дежурство — това е нощно, когато няма диализа и сестрата дежури самичка, без санитар и без лекар в отделението — той се опита да ме „действа“. Няколко пъти влиза в сестринската стая без мое разрешение и говори надълго и нашироко по телефона. Направих му забележка, съвсем спокойно, без да му викам, просто му обясних, че телефонът е служебен и трябва да е свободен, защото може да ме потърсят за спешен случай. Той ме изслуша внимателно и обеща:

— Няма повече, сестра. Извинявай.

Добре, но след малко пак влезе и започна да говори по телефона. Използва намалението, че седнах в битовката да погледам телевизия, без да заключа вратата на манипулационната. Викаше силно, та разговорът кънтеше из цялото отделение. Станах с намерението да го изгоня и да заключа, но щом доближих отворената врата на стаята, откъдето Въльо се виждаше седнал на сестринското бюро и облегнат на стола, той с властен жест ме отпрати, като същински шеф. Прибрах се оттатък, да не го дразня. Като свърши и този разговор, Въльо тръгна към стаята, в която гледах телевизия. Малко се бях поуплашила, та се бях заключила отвътре. Чувах бодрите му крачки по коридора как приближават. Въльо, значи, стигна до моята врата и почука. Аз отвътре викнах с възможно най-дебелия си глас:

— НЕ! ОТИВАЙ ДА СИ ЛЯГАШ, ВЪЛЬО! — като успях да вложа властно-заплашителни нотки в неговия стил.

Въльо се поколеба отвън, сигурно е очаквал да кажа:

— Да, моля? — и какво да направи, какво? Взе, че ми се извини отново. Той ми се извини! Два пъти за една вечер! После отиде и си легна, без да ми създава никакви неприятности. Затова ми се струва, че не беше толкова луд, колкото го мислеха.

Не само аз съм изпитвала страх от Въльо, всички сестри се страхувахме, аз дори най-малко. Затова докато лежеше в отделението, вземах и техните самотни нощни по график. Този случай съм им го разправяла на сутрешна петминутка и всички викаха:

— Майчице! Ами после? Ама нищо ли не ти направи?

Аз се славех с лъвското си сърце. Любимата отделенска легенда за мен беше създадена по един случай, станал след работа преди доста години. Бях си тръгнала от дневна смяна към 7:30 вечерта. Беше късно есента, мисля, а може и зима да е било, защото рано се стъмняваше, но сняг нямаше още. Както си вървях в тъмното на път за вкъщи, някакъв мъж прекоси улицата диагонално в посока право към мен. Заговори ме с баналния въпрос:

— Извинете, да знаете колко е часът?

Аз го фиксирах с леко смръщен поглед и така, без да откъсвам очи от него и без да казвам нищо, започнах да си бъркам в пазвата. Първо значи, разкопчах едно копче на палтото си, после мушнах бавно ръка в яката-поло на пуловера си, за да извадя часовника си — беше окачен на синджирче на врата ми. Но понеже извършвам тези действия много бавно и го гледам в очите, забелязах как започва да става нещо неспокоен. Хората винаги се плашат от неизвестното. Понякога е достатъчно само да направиш нещо неочаквано, както когато Въльо чу моя груб вик-отказ, вместо мекото „да, моля“, като почука. Най-накрая аз изваждам часовничето и му казвам часа с много сериозен глас. А мръсникът се окопитва и казва:

— Сега шъ ма цалуваш ли? — и си приближава муцуната. Бях забелязала, че е циганин, а сега, отблизо, ме лъхна и на ракия и на още нещо, от което ми се повдигна.

Какво правят повечето жени в такива случаи? Пищят и се опитват да избягат. Аз обаче не мога да пищя, а и бях уморена от 12-часовото дежурство през изминалия ден.

— Аз съм медицинска сестра — заявих аз, вместо отговор на въпроса му, — и съм много уморена от работа. — Казах това страшно сериозно, бавно и строго и — ако щете вярвайте (този момент беше любимият на слушателите ми) — този пиян циганин изведнъж каза:

— Извинявай, сестрице! Аз съм тръгнал за болницата. Тука ли работиш? Щото имам болно дете, нося тука на жената….

— Така! — прекъснах го авторитетно аз. — Сега не е време за свиждане. Трябва да се обадиш на портала, че носиш нещо за детето, за да ти разрешат да влезеш. И не е хубаво да пиеш, като отиваш в болница, нали така?

— Така е, сестрице, ама много ми е тежко. Така и така. — И ми се заоплаква. Знаете обичайните проблеми на циганите — безработица, сиромашия до шия и т.н. И само на циганите ли?

Накрая се разделихме едва ли не като първи приятели. Е, вярно е, че аз все попоглеждах през рамо да не се обърне и да ме подгони, но този мъж наистина си замина по пътя, без нищо лошо да ми направи. С такива и други подобни истории забавлявах колежките. И много обичаха да ме подсещат:

— Я сега разкажи как си рекла на оня циганин: „Аз съм медицинска сестра и съм много уморена от работа“.

— Ама така ли му каза, наистина? — питаше друга. И разказът започваше.

Винаги бях насреща им, ако някоя колежка се нуждае от смяна, че й се наложило нещо извънредно. Постоянно ме караха да дежуря в малките зали и да поемам самотни нощни. Малките зали са по-леки и аз винаги благодарях на колежката, която ми отстъпваше мястото си. Влизах в залата. Имах трима или дори само двама болни (жълтата зала с хепатит В), обслужвах си ги и после си говорех с тях или си четях за изпит. Малките зали имат само едно неудобство. Която влезе там, може и да не излезе в почивка в продължение на четирите часа диализа, ако не я смени някоя от голямата зала. В голямата зала имаше три сестри, когато напусках. Те се изреждаха да излизат по време на диализната смяна — за цигара, за малка закуска или пък за покупка на месо за готвене вкъщи от транжорната близо до болницата.

За шеговитите сделки, които сключвахме — място в голяма зала за място в малка или диализно нощно за самотно — определено може да се каже, че бяха взаимно изгодни. Изгодно беше за колектива и това, че като имаше служебно събиране, винаги се знаеше кой ще остане дежурен. Зимно време пък, когато затрупаше сняг и персоналът от далечните квартали нямаше с какво да се придвижи до работа, ме извикваха извънредно — мен, както и още няколко от живеещите близо до болницата. Но извънреден труд не ни плащаха — не ни се полагал. За това ще отворя дума още веднъж преди края на книгата.

Години наред бях най-известна с това, че не отказвах никаква работа — нито извънреден труд без заплащане (старшата ни го компенсираше със свободни дни), нито вътрешна смяна на работните места по време на дежурство, нито поемане на чуждо дежурство. Лаская се от мисълта, че може и да им липсвам поне малко, когато потърсят смяна или не им се влиза в жълтата или в малките зали или не им се идва на самотно нощно. Може би на някои ще им липсват и лафовете ми. Колко пъти съм разсмивала и болните, и колегите. Последния път, като се бяхме събрали в битовката на почерпка по някакъв повод (само персонал, разбира се, на вратата пише „вход забранен за болни“), една от младите сестрички каза:

— Ако не бяхте вие с д-р Станчев, сигурно нямаше да е толкова весело. Вие двамата правите веселото.

Д-р Станчев може да продължи да дава приноса си в правенето на весело, без мене обаче. Аз се навеселих, наприказвах се за секс, наразказвах се на вицове, наситих се на служебни забавления в работно време. При нас от всичко можеше да стане смешка. Тежко болен, например, беше чакан от дълго време да почине. Тежеше и на персонала, и на близките си и явно нямаше да се оправи. Една сутрин на петминутката най-сетне дойде облекчаващата вест. Докладва нощната:

— Болният почина на моето дежурство.

И битовката гръмна от ликуващи възгласи:

— Браво!

— Заслужаваш медал!

— Най-накрая!

— Отървахме се!

Аз също се смях и така, през смях, казах:

— Боже, ако някой ни чуе, ще си помисли, че сме някакви чудовища.

— По-тихо, момичета — каза старшата. Тя често ни казваше да не викаме толкова, че се чува и в коридора, неудобно е, болни хора лежат в отделението, външни лица влизат.

Толкова хубаво си живеехме, наистина. Спомням си последния месец на работното ми място — месец май. Дълго очакваната пролет дойде изведнъж. Стопли се времето, разведриха се лицата на хората по улиците. Ние в отделението прибрахме печката, с която отоплявахме битовката зимно време и свалихме халатите. Вече можехме да отваряме вратата към терасата, като пушим, за да не се издушим. Бях се върнала в залите и се чувствах прекрасно, защото издържах с чест натоварването в стационара и дори извоювах на сестрата след мен да се води по график до 15:00 ч., за да си свършва спокойно работата, пък ако беше по-сръчна или в отделението се водеха по-малко болни, и да си тръгва по-рано — какво лошо? Винаги сме гледали да си тръгнем по-рано по възможност. Шефът често ни стряскаше със заплахи, че щял да ни проверява кога идваме и кога си тръгваме. Сутрин закъснявахме с по пет-десет минути, вярно е, и аз съм го правела, и си тръгвахме някой път половин час преди 19:00 ч. Преди година поставихме въпроса, че от месец на месец влачим по 40–50 часа извънреден труд и все чакаме да ни го компенсират със свободни дни, но работата не намалява, напротив, така че проблемът изглеждаше неразрешим. Неразрешим ли? Шефът го разреши много лесно, като нареди след като свърши третата диализна смяна някъде към полунощ, да ни извозват по домовете с линейка и така изведнъж часовете ни намаляха и влязохме в норма. Сметката е много проста. От 4–5 нощни на месец като отрежете по шест часа — ето ви ги 24–30 часа по-малко. Бързо свикнахме с новия си график и дори започна да ни харесва. Тогава шефът започна да ни заплашва пък, че нощем не сме стояли точно до 24:00, а сме си тръгвали към 23:00, като свършим с болните или най-късно към 23:30. А той самият кога идваше на работа и кога си заминаваше, никоя от нас не знаеше и нямаше как да разбере — кабинетът му е извън отделението, а ако го потърсим и го няма, пак нищо не можем да му кажем — нали е шеф, има важни дела някъде из болницата или извън нея. По едно време се чуваше, че имал частна аптека, но после казаха, че се отказал да върти бизнес. Дали е вярно, не знам.

Знам, обаче, че сред сестрите, старшата водеше класацията по най-много неизработени часове. Нея я виждахме, като си отива час-два по-рано, беше ни пред очите. Понякога я нямаше и по цял ден. Обаждаше се от предния:

— Утре няма да бъда на работа. — И толкова. Казваше, че си води отчет и ги приспада от дните за отпуск.

Веднъж й зададох въпроса защо си тръгва по-рано. Отговорът й беше следният:

— Веднага напусни кабинета ми!

След това научих, че работела и на друго място и я попитах:

— Защо не ми каза, че работиш на друго място, щях да ти вляза в положението? — Беше точно по времето на скандалите около моя сигнал за опасността от зараза. И двете бяхме напрегнати. Помолих я за цигара, макар че не пушех, тя ми услужи и ме помоли да седна и да си поговорим човешки. Поговорихме си точно по този начин. Сестра Атеш присъстваше на разговора ни. Казах й, ако се опасява, че мога да я потърся за свидетел пред съда, да излезе, но тя премълча и остана. Не е важно какво толкова си говорехме. Беше разговор между две жени и майки, не между старша и редова сестра. Съвсем нормален, човешки разговор, какъвто бяхме водили много пъти през дългите години заедно. Та тогава й казах: — Оня път можеше да ми кажеш, че работиш и на друго място, щях да ти вляза в положението. Що ми се правеше на голям шеф?

Това за големите шефове е един от принципите в цяла България. По повод критично предаване по телевизията за депутатите, че не спазват работното си време или че изобщо не стъпват на заседания и пропускат гласувания в парламента, в отделението коментирахме, че само нас ни плашат с уволнения за пет минути закъснение, а пък депутатите си правят каквото си искат. Тогава шефът ни скастри:

— Като станете депутати, и вие ще правите каквото си искате. Сега сте сестри, ясно ли ви е?

В университета преподавателите също рядко си спазват работното време. Чакаме ги в кафенето, от което се вижда външната врата. Не им се сърдим, нали не скучаем в това време? Кафенетата са чудесно място за срещи. Там се разговаря свободно, обсъждат се планове, коментират се преподаватели и т.н. Но веднъж в клас някой се опитваше да изкаже лично мнение, може и аз да съм била, а една доцентка го прекъсна с думите:

— Като станете доктори на науките, тогава ще си изказвате мненията. Сега сте студенти, ясно ли ви е?

Караха ни да повтаряме чужди мнения и същевременно ни предупреждаваха да не преписваме. Е, как да стане това на практика — хем без лично мнение, хем да не преписваме? Става, но иска много учене. Затова следваме пет години само за бакалавър — за да усвоим това важно умение. Веднъж усвоим ли го, обаче, можем да се надяваме — и с право — че ще направим успешна научна кариера в областта на хуманитарните науки. За пример ни служат успелите преди нас. Минимум няколко страници библиография към всяка научна студия, а към статия — поне една. Като пишем труд, най-важното е да покажем, че сме начетени. Така ни учат в университета.

Но нашият възрастен преподавател, американският евреин, който ни преподаваше в първи курс, другояче ни учеше. Той казваше, че за нас е важно не толкова да знаем имена, факти и цифри, колкото да разбираме връзките между тях. Преподаваше писане на есе, преди да ни преподава история на Англия. Писането на есе навлезе вече и в българското образование и много ученици го намразиха, защото не им е ясно какво точно се иска от тях, а и самите учители не са съвсем наясно какво да изискват. На пазара се появиха дебели книги, които обясняват колко вида есета има и как се пише всеки един от тях. От сложно по-сложно — направо да се хванеш за главата. Нашият университетски преподавател ни учеше, че есе означава изказване на лично мнение по дадена тема. И добавяше:

— И малко да напишете, но да е ваше лично мнение. Искам да чуя мнението ви.

За пръв път седнах да пиша есе в първи курс на университета, при това на солидна възраст — 42 години. Страшно ми беше трудно. Какво мнение можех да имам по разни въпроси, които досега не са ме занимавали? И най-важното притеснение — не бях компетентна да се изкажа за нищо друго, освен за това, с което се занимавах в ежедневието си. Срамувах се да не се изложа.

— Добре, пиши за работата си тогава.

— Какво за работата ми? — и си представих нещо като история на сестринската професия.

— Не — каза американецът — за твоята работа. Обичаш ли работата си?

— Да, обичам я.

— Пиши тогава защо я обичаш.

Замислих се. Защо я обичах, наистина? Защото ми позволяваше повече свободно време от други професии. Защото в свободното си време не мислех за работата си — никой не искаше от нас да поддържаме професионалната си квалификация, като ходим на курсове или пишем статии и трудове по специфично сестрински проблеми, както правят сестрите на запад. Защото много весело си живеехме на работа. Трудно се обяснява, обаче, на човек от запада как така си живеем весело при толкова трудна и отговорна професия.

Оттам се започна. Американецът се пенсионира още същата година. От втори курс ни пое млад български преподавател — толкова ентусиазиран и толкова критичен към българския начин на мислене и изразяване, че скоро заличи от паметта ни чужденеца. Той се нагърби с трудната задача да пренастрои мисловната ни система, от едни релси, така да се каже, на други. Не настояваше особено да чуе личното ни мнение, но пък държеше да излагаме идеите си с математическа точност и да се изразяваме като англичани, не като българи. Понякога повишаваше глас или тръшваше вратата след себе си с думите:

— Вие обезсмисляте моя труд!

Най-важното беше да се научим да не използваме персонални нападки, когато не сме съгласни с някого.

— Запомнете — ни казваше, — вие не сте против дадена личност, вие сте против това, което тази личност казва или върши. Вземете кой да е български вестник и четете. Всеки обижда всекиго. А изложението на мисълта криволичи — почне едно, после се сети за друго. Пълни глупости!

После сядаше на някоя банка (университетските чинове се наричат банки, както и нашите бутилки с разтвори за венозни вливания) и ни прочиташе нещо от вестник, но едва стигнал до третото изречение, задаваше риторичния въпрос:

— На какво ви прилича това? — и прихваше да се смее с цяло гърло.

Като се заслушахме и загледахме внимателно наоколо, обаче, наистина се смаяхме — телевизията, вестниците, дори отношенията с най-близките ни се оказаха пропити с лични нападки и обидни квалификации. Как не го бяхме забелязвали дотогава?

Може би ако не бях започнала да следвам, никога нямаше да подам сигнал за каквито и да било нередности на работа. Защото и да се замислех, нямаше да се реша да изкажа писмено мнението си. Ако изобщо се замислех. Може би нямаше да се задълбочавам. Просто щях да си върша работата. Нареждат ми — изпълнявам, какво има толкова да му мисля, нали други отговарят? Съответно никога нямаше да попадна под кръстосан огън от обидни квалификации — най-вече от страна на отговорни лица, но не само от тяхна. Щях да продължа да си живея спокойно. Ами инцидентът от януари? Щеше да се покрие, най-вероятно. Нямаше да напиша нищо за него — нали и без това никой не ме караше да пиша, трябваше само да отговоря на два-три въпроса пред шефа и толкова — все едно, че нищо не се е случвало. Може би нямаше да се оплаквам писмено и от клеветите на Скорчева. Или пък нямаше да ми прави впечатление, че ме клевети. Или щях да се уплаша и да си налегна парцалите. Всъщност тя можеше въобще да не ме закача, ако си бях налягала парцалите по-отрано. Май прекалено се впрягах за дреболии. Засягах се от най-малкото нещо. Да не би да е било от критическата? Вие решете, само не забравяйте едно странично на пръв поглед обстоятелство — досег до англоезичната култура през периода на критическата възраст. А досегът до англоезичната култура, както и до цялата западна култура по принцип, носи не само откритието, че персоналните нападки са посегателство върху достойнството на човека, но и едно друго откритие — че всеки човек има достойнство, дори най-незначителният. Не само шефовете! Затова на Запад толкова се вълнуват от проблемите на малцинствата, на инвалидите, дори на психично болните и на бавноразвиващите се.

Сега си мисля и за едно друго съвпадение. В първи курс имахме, значи, англоезичен преподавател от еврейски произход. Той ми помогна да надделея комплексите си. Не само аз имах комплекси, и колегите ми имаха, а и повечето български студенти също така. Ако случайно не са успели да ги получат докато са ходели на училище, в българските университети се грижат достатъчно — унижават и комплексират младите хора. Сигурно така най-добре ги подготвят за живота. Срещата с американеца беше първото предизвикателство за нас, студентите по английска филология. Точно така — предизвикателство — модерна дума, много използвана в днешно време. Предизвикателство за англоезичните означава не провокация, а сблъскване с нови обстоятелства, непривични за нас, които ни подлагат на изпитание. И така, значи, в университета ни имаше преподавател от еврейски произход, точно когато започвах да следвам, а когато напусках работа, в отделението ни дойдоха на диализа група пациенти от Израел. Какво странно съвпадение, каква ирония на съдбата! Представям си какво могат да кажат антисемитите сега:

— Ето виждате ли? Търсете евреите! За всичко те са виновни!

В разговора с изпълнителния директор темата за евреите също беше застъпена, просто нямаше как да я подминем. Поговорихме си за 13-те пациента от Израел, които бяха планирани да се диализират на следващия ден в една смяна — всички наведнъж.

— Моля ви се, г-н директор, опитайте се да разберете реалното положение. Дори и да приемем, че имаме осем-девет горе-долу чисти апарата, те не са, нали, но да ги наречем сега условно чисти, защото както не сме си изследвали от сума ти време болните, просто не можем да гарантираме и за един апарат, че е чист. И сега пристигат 13 болни от Израел. И мислят да ги диализират наведнъж!

— Има си хора, които отговарят за това! — отговорихте вие, г-н директор, спомняте ли си?

А спомняте ли си аз какво ви отговорих:

— Предупреждавам ви, за да не видите какво значи наистина кошмар. Молете се да не ви мине проверка от Израел! Белгийците вече започнаха, няма как, мерки са взети, наистина, но мерки по нашенски, а евреите са планирани за утре, само за една диализа са, по-добре да ги спрем, да ги пратим в Алпина? — Центърът в Алпина е закрит, вметнахте вие на това място. — Нещо друго да се направи тогава, но да не идват при нас, моля ви се!

После си припомнихме българския подвиг — спасяването на евреите от лагерите на смъртта през Втората световна война — и стана дума, че пак трябва да ги спасим, че аз точно това се опитвам да направя, нали така ви казах, г-н Янев? Та така си поговорихме за евреите с господин изпълнителния директор.

На другия ден групата от Израел се диализира, разделена на две — едната част вечерта докъм полунощ, другата от полунощ до 4:00 ч. сутринта на 28-ми май. А на всички наши болни и целия персонал се взе кръв за СПИН, хепатит В и хепатит С без никакви формалности, тоест без бележки в два-три екземпляра от личните лекари. Направихме само общи списъци с номера и имена. Разговорът с главния като че ли не беше минал напразно.

Един ваш въпрос остана без отговор по време на разговора ни, г-н директор. Тогава не ви отговорих, макар че този въпрос беше много интересен:

— Защо никой друг не подаде сигнал? Вие за най-умната ли се мислите, за най-компетентната ли, какво?

Използвам тази книга, за да отговоря и на този ваш въпрос, г-н директор. Нито съм най-умната в нашето отделение, нито съм най-компетентната. Всички мои колеги бяха наясно, че има нещо мътно и кърваво около това довеждане на чужденците при нас. Говорих с няколко души, преди да седна да пиша сигнала. Д-р Станчев почти успя да ме убеди да не подавам никакъв сигнал. Не защото всичко е наред, обаче, и няма опасност от заразяване на чужденците с хепатит в нашето отделение. А защото 36 000 лева щели да влязат в болницата.

— Трябва да го направим, Ани, това са най-малко 36 000 лева. Тези пари ще влязат в болницата. Нали знаеш, че е потънала в дългове?

Д-р Станчев потвърди „страхотната“ си интелигентност, страхотна според оценката на дипломантката по здравен мениджмънт. Той все пак най-добре аргументира отговора си. Останалите колеги също се опитаха да ме разубедят и също не защото всичко е наред. Доводите им бяха най-различни, но могат да се обобщят чрез следните няколко поговорки:

Кроткото агънце от две майки бозае.

Кучето си лае, керванът си върви.

Преклонена главичка остра сабя не сече.

Да би мирно седяло, не би чудо видяло.

Тези поговорки казват самата истина. Извлечени са от живота и опита на безброй поколения, родени от български майки юнашки, обитавали българската земя хубава и лягали едно подир друго в нея — безмълвни като заобикалящите ги пръст и камъни. Рано или късно навеки замлъкват дори тези, които приживе доста са лаели по кервана. Идните векове може би ще добавят към съкровищницата на народната мъдрост още една поговорка:

Сама патка й шатват главата.

Не се вслушах в народната мъдрост, не се вслушах, вай-вай, затова си загубих работата като сестра. Причината да не се вслушам не беше само една, беше комплексна както се казва и именно този комплекс от причини се опитвам да изложа и обясня сега, без да се страхувам от друго, освен че може да не успея да си довърша книгата (но и този страх понамаля вече). Опитвам се да потърся не само закономерните връзки между събитията, но и съдбоносните съвпадения, защото, ако сте забелязали, събитията в живота ни не винаги могат да се обяснят само по пътя на логиката. Случва се нещо непоправимо — раздяла с любим, например, или развод, или друго такова нещо. И започваме да се питаме:

— Как стана така, че загубих любимия си? Защо се разведох с мъжа си? — и се ровим из паметта си и търсим причината. Оказва се, че много пъти е ставало нещо дребно, преди да се случи непоправимото. И ако наистина съжаляваме, че сме загубили любимия или че сме се развели, се връщаме с мазохистична наслада към поредицата от дребни случки и въздишаме:

— Ах, ако не бях направила така и така оня път, може би нямаше да се случи! Ах, ако не му бях казала това и това, може би и досега щяхме да бъдем заедно!

По някое време стигаме до някое съдбоносно съвпадение:

— Ох, да не се бях връщала вкъщи еди-кога си, нямаше да ги сваря на калъп! Ама на, бях си забравила нещо и се върнах — съдба!

— Съдба е, сестро — ще каже другата, която слуша, — има съдба, да знаеш! Дай да видим какво пише за днес в хороскопа.

Да, има съдба. Има и пророчески сънища, да знаете. Аз, например, като се хванах да пиша тая книга, знаете си какъв сън сънувах, сестрици? Яви ми някакво божество, сякаш че беше еврейско — дип че те имат сал един бог, нали са родоначалници на монотеизма — и да вземе това странно божество да ми каже, ама няма да повярвате! Казва ми:

— Пиши, пиши, да се знае как си се мъчила да спасиш израелците!

Пък и числото им — 13! Фатално число! Всичко, дето ви го разправям, е чиста истина. Честен кръст, ако ви лъжа нещо!

Две-три седмици по-късно получих отговор от министерството на здравеопазването по пощата, в който се твърдеше, че всичко е било наред с диализирането на чужденците в нашето отделение, че те са постъпили на лечение по договор, сключен между изпълнителния директор на болницата и проф. Фонев. Към отговора беше приложен въпросният договор. Там фигурираха само 16 белгийци. Нямаше никакви евреи. В първия момент ми се стори, че съм попаднала в някаква паралелна действителност, в която никаква група от Израел не е стъпвала в нашето отделение. Не е имало никаква диализа в потайна доба на 27-ми срещу 28-ми май. Изобщо — забрави за подобни пациенти. Няма ги — толкова! Но аз не вярвам в хороскопи, пророчески сънища и преминаване в паралелна реалност (без да си починал надлежно преди това), затова в следващия момент ми се дощя да викна:

— Къде са евреите? Кой ги скри? Търсете евреите!