Рени Стоянова
Хроника на едно предизвестено напускане (19) (хемодиализен роман)

Деветнадесета глава

На поетичната вечер, организирана по случай Първа пролет от Медицинския университет, не отидох сама. Бях взела със себе си един колега-студент, връстник на големия ми син. Двамата излязохме преди края, защото имахме среща отвън с приятелката му — също студентка. Тримата се познаваме от времето, когато те бяха ученици във Френската езикова гимназия и идваха при мен на уроци по английски. Първото ми впечатление от тях беше, че са влюбени и по-късно, като станахме приятели, споделих с тях, че съм ги наричала Ромео и Жулиета — нещо като общ прякор. Тогава те се разсмяха и казаха, че са най-обикновени приятели, а момчето добави, че били нещо като приятелки по-скоро. Както и да е, за удобство ще използвам тук имената на световно известните влюбени. И тримата кандидатствахме през 1999 г. и заедно станахме студенти. Същата година кандидатства и малкият ми син, а големият вече беше втора година. Заобиколена бях, значи, със студенти отвсякъде — много приятно чувство, определено.

Докато си пробивахме път към изхода преди края на поетичната вечер, забелязах, че д-р Писалев ме погледна въпросително. Стана ми малко неудобно, че го пренебрегвам, а нямаше как да му обясня. В дамската ми чанта беше стихосбирката му, купила я бях от сергията във фоайето на киното. Отвън изчакахме малко да се появи Жулиета. Тя водеше курсове по испански към частна фирма, където получаваше около 30-35% от сумата, заплащана от курсистите при започване на курса, при това получаваше скромните си парички чак след завършване на курса или даже два-три месеца по-късно. Но тя не се оплакваше, а работеше, и то прекалено много за редовен студент, защото баща й почина внезапно преди две години и — така. Тази година тя завърши като първенец на випуска. И Ромео завърши успешно. Само ние с моя малкия продължаваме — аз, защото по програма карам пет години за бакалавър, Боян — защото прекъсна, за да отиде в Америка на студентска бригада.

Жулиета дойде, леко запъхтяна и весела, както обикновено, грабна Ромео под мишница и тримата тръгнахме към главната улица с многото заведения.

— Хапва ли ви се пица? — попита Жулиета.

— Да, с чаша вино — каза Ромео.

— Не много, но заради вас, става — казах аз.

Отседнахме във „Верона“ и си поръчахме по една пица и по чаша червено вино. Като хапнахме и пийнахме, се отворихме на поезия. Аз извадих тънката стихосбирка и започнах да им чета. Сервитьорката ни донесе свещник и атмосферата стана вълшебна, макар наоколо да говореха шумно и телевизорът да гърмеше с американски рапове и чужди музикални класации. Жулиета много хареса стихотворението „Динени кори“:

Тъй както хищник дебне свойта плячка,

предателство те дебне от зори

— започваше стихотворението и завършваше:

Предателство, предателство… Човече,

май истината късно си разбрал!

Тя, чашата с отрова чака вече,

с любов напълнена от стар другар…

Накара ме да го прочета още веднъж и аз така се вживях втория път, че чак сервитьорката дойде до масата ни да слуша, а и от съседните маси май се заслушаха.

Не се случва всеки ден в пицария да се чете поезия. Без да го бяхме планирали, направихме малък хепънинг. Когато стигнах до „Ватерло“, Ромео наостри уши:

— Това не е писано за жена! — каза възбудено той.

— Стига бе, човекът си е женен, да не вземеш да го помислиш за гей! — разсмях се аз и го ударих леко по рамото.

— Не, дай ми го, дай да го видя пак, ето, чуйте:

Завръщането ти — едно безумие —

пробужда в мрака образ на жена

и твоето хапливо остроумие

сега прикрива чувство за вина.

— това за образът на жената, разбирате ли, не е нежен образ, напротив, този образ е свързан с чувството за вина у завръщащия се, слушайте по-нататък:

Защо, защо се връщаш в пълнолуние?

Отровно биле — чувството горчи,

в кръвта връхлита прилив на безумие

и дебнат два кинжала в две очи!

— какво, мислите, че е това отровно биле? Не ви ли се струва, че е някакво отречено, перверзно чувство, затова му горчи, разбирате ли?

— Хей, по-полека, че хората слушат! — сръчка го Жулиета.

Той понижи глас и добави:

— Така е, усещам го, вижте само тия два реда:

Нима измина дълго разстояние,

с товар жесток от обич към жена?

— точно така го усещам и аз. Обичта към жена е жесток товар!

— Хайде, стига! — почти едновременно се обадихме двете с Жулиета. — Ние не сме ли жени? Да сме ти натежали нещо? Или не ни обичаш, признавай си, бързо!

— Вие сте друго нещо. Вие сте ми приятелки. Разбира се, че ви обичам.

Месеци изминаха от тази поетична вечер, продължена импровизирано в пицарията „Верона“. Когато напуснах работа, прибрах стихосбирката от шкафчето си в съблекалнята и си я четох сама една вечер на балкона вкъщи при пълнолуние. Така се чете поезия най-добре. Сега ми направи най-силно впечатление следното четиристишие:

Изчезнали са вятърните мелници.

Изгубен е навеки Дон Кихот.

И влачиме безкрилите си делници

в един безкраен кръг — Живот…

Защо са изчезнали вятърните мелници, д-р Писалев? Защо е изгубен навеки Дон Кихот? Господи, това „навеки“ е страшно! А безкрилите делници, които влачим в кръг, „в един безкраен кръг“? Не, не искаш такъв живот, нали, д-р Писалев? Не искаш, но си принуден. Имаш жена и дете и затова трябва да влачиш безкрилите си делници, понесъл „товар жесток от обич към жена“. Д-р Писалев, аз също имам семейство, не съм самотна кукувица на тоя свят, нали знаеш? Но може би не знаеш, че именно заради семейството си напуснах работа. Когато споделих със синовете си какво става при нас, знаеш ли какво ми казаха те? Казаха ми:

— Мамо, не трябва да мълчиш! — а очите им пронизаха сърцето ми като кинжали, хем четири кинжала наведнъж, не само два. Заради четири честни очи подадох сигнала, д-р Писалев, очите на моите синове. Разбира се, това не беше единствената причина. В живота е по-сложно и няма единствена и последна истина, но че синовете ми очакваха от мен да не мълча като шушумига, е много важна част от комплексната истина.

Март месец беше много студен тази година и въпреки това предчувствието за пролет, което носи поради това, че календарната пролет настъпва през него, и тази година изпълни сърцата на хората с нови надежди и сили. За д-р Скорчева пролетта донесе нов прилив на злоба към мен. Може би никакви тайни разговори не е имало и никакви партийни задачи не са й спускали отгоре, а просто ме е намразила, още когато й казах:

— Учете чужди езици, че ще объркате някой болен! — и оттогава омразата й е тлеела скрито.

Може би инцидентът през януари, който се случи на нейно дежурство, е изиграл ролята на катализатор и тихата дотогава омраза се е разгоряла неудържимо в гърдите й. Всичко стана, докато тя си седеше в кабинета, вместо при болните. Писмените ми показания изобличаваха тази нейна грешка — черна точка за нея като ръководител на екип. Непосредствено след инцидента тя получи втора черна точка, когато необмислено се представи за свидетел на инцидента, написвайки в лекарския рапорт, че опитът ми да включа болния по време на дезинфекция довел до спонтанно разчленяване на кръвните линии. Написаното влезе в логическо противоречие с факта, че никой от болните в залата не разбра, че е имало инцидент, нещо, което не можеше да се случи, ако линиите се бяха разчленили спонтанно. Кръвните линии се съчленяват с винтова връзка за диализатора в горния и долния му край и за да се разчленят, е необходимо създаване на такова силно налягане, че те внезапно да се изтръгнат от местата на съчленяването си. Резултатът е подобен на този от изпуснат маркуч с бликаща струя вода, който се мята на всички страни, само дето нашите маркучи не пръскат вода, а кръв.

Това, че не е имало спонтанно разчленяване, го изяснихме при разговора с шефа три дни след инцидента. Още сутринта на събранието или следобеда същия ден, когато Форито — пред трима свидетели — пак тръгна да пуска на дезинфекция апарат с болна на него, чакаща продължение на диализата, Скорчева ми се беше извинила и ми беше казала, че инж. Фонев очевидно представлява опасност за нашите болни, чийто живот зависи от апаратите, които обслужва техническият персонал. Сигурно много й е коствало това извинение. А обещанието си да докладва на шефа за неадекватното поведение на Форито, демонстрирано отново само три дни след инцидента с Богомил и само броени часове след събранието, на което обсъждахме не друго, а същия този кошмарен инцидент, това си обещание Скорчева не удържа, предпочете да премълчи. Защо ли? Нещо повече, два месеца по-късно, след като напразно бе чакала да ме хване в някаква грешка, й хрумна да ми измисли провинение.

Това, което измисли, обаче, беше невероятно глупаво. И досега нямам представа на какво е разчитала, като го е инсценирала. Имах достатъчно основания за възмущение, когато ме обвини без ни най-малка вина от моя страна, а и ми се беше насъбрало доста — настъпваща пролет, новини за военни приготовления всяка вечер по телевизията, поредно опасно изпълнение на Форито за пореден път пред свидетели, за пореден път премълчано от лекар, защото сега пък д-р Зайкова стана свидетел на безотговорността на Фонев и обеща, също както Скорчева предния път, че ще докладва, но и тя не удържа на думата си, макар че я даде не само пред мен, а и пред старшата ни сестра. А когато имам основателно право да се възмутя, аз изказвам възмущението си писмено. Затова на 24.03.03 г.изпратих писмо на шефа с обратна разписка. На 28-ми март бях на работа дневна смяна. Шефът ме повика на разговор в кабинета си. Беше извикал д-р Скорчева от дома й специално за разговора, защото този ден тя на беше на смяна. Това, че извика нея, а не мен в неработно време, ми се стори добър знак. И това заключение беше прибързано. Ето какво пишеше в писмото ми до нашия завеждащ отделение:

                                До: доц. К. Фонев

                                Зав. отделение по хемодиализа

                                МБАЛ „Света Магдалина“, гр. Равен

 

Отн.: Клевети по мой адрес се вписват в лекарския рапорт, а сериозни инциденти се премълчават

 

Уважаеми доцент Фонев,

 

Надявам се, че си спомняте инцидента от 24.01.2003 г., който можеше да коства живота на наш пациент. Позволете ми да Ви припомня, че три дни по-късно, на 27.01.2003, Вие свикахте импровизирано събрание в кабинета на секретарката Роза Минева, на което присъстваха д-р Скорчева, старша сестра Биляна Донманлиева, инж. Н. Фонев и аз. Наричам това събрание импровизирано, защото то не бе протоколирано. Тогава д-р Скорчева призна, че тя самата не е присъствала лично на инцидента, че написаното от нея в лекарския рапорт не отговаря на истината и че е била заблудена от инж. Фонев, който нито отрече, нито потвърди, а спокойно изчака да премине поредната буря над главата му.

На това събрание, или по-скоро колегиален разговор, Вие със загрижен тон ни говорихте, че трябва да работим задружно и в синхрон, за да не се допускат повече такива критични ситуации. Ако сте вярвали, че думите Ви достигат до съзнанието на инж. Фонев, горчиво сте се лъгали, доц. Фонев! Защото същия ден, 27.01.2003 г. (понеделник), около 15:30 ч. следобед, тоест само три дни след инцидента, а също така и броени часове след събранието, инж. Фонев се опита да повтори същата ужасна грешка, която едва не беше коствала човешки живот. Този път го направи пред свидетели: д-р Скорчева, аз и м.с. Атеш — невероятно, но факт! Ето как точно стана. Около 15:30 ч. на 27.01.2003 г. д-р Скорчева ми нареди да изключа Кадрие Хасанова. час и половина преди края на диализата й поради силни крампи и повръщане. Кадрие лежеше на шезлонга и се превиваше от болки. Ние стояхме срещу нея и оживено обсъждахме как да процедираме — дали да продължим диализата или не. В този момент инж. Фонев влиза и мълчаливо се запътва към апарата на Кадрие, сляп и глух за всичко наоколо, като някакъв сомнамбул. Той се насочва към изключения апарат и нито поглежда към нас, нито пита какво е станало. Щом има изключен апарат, значи трябва да се пусне на дезинфекция — такава е механичната логика, която очевидно ръководи всичките му рутинни действия. Няма значение, че болната лежи и пъшка, че има лекар и две сестри в залата, които говорят силно и жестикулират, не, инж. Фонев неотклонно напредва към апарата и — щом се навежда да го включи на дезинфекция, три гласа му извикват едновременно „Не!“. Тогава чак той се сепва, съвсем като стреснат в съня си, и бавно излиза с обичайния си замислен вид.

След този случай сметнах, че д-р Скорчева напълно се е убедила в моето искрено и вярно изложение на фактите по инцидента от 24.01.2003 г., на който аз бях единственият свидетел, още повече, че тя ми се извини и каза, че в действителност не е знаела какво точно е станало, докато не ми се обадила на домашния ми телефон на другата сутрин, а тогава тя вече била написала рапорта за нощното дежурство. Тогава не обърнах внимание на странния факт, че още вечерта на 24.01.2003 г., след като приключихме диализата, аз разказах за случилото се както пред колежките си, така и пред д-р Скорчева. Те бяха разбрали, а д-р Скорчева — не.

Нямаше да Ви занимавам с този въпрос, ако на 19.03.2003 г. не бях отново оклеветена писмено в лекарския рапорт и отново от д-р Скорчева. Без да имам никаква вина! Напълно тенденциозно!!! Имам писмени доказателства и по двата случая, както и свидетели, и съм готова да ги представя, ако ми бъдат поискани, или ще ги изпратя на по-висши инстанции, ако се наложи. Засега само ще повторя, че по първия случай, този от 24.01.2003 г., неопровержимо доказателство, че отразеното в лекарския рапорт не отговаря на истината е, че пациентите в залата на инцидента изобщо не разбраха, че е имало някакъв инцидент — нещо напълно невъзможно, ако събитията бяха протекли, както д-р Скорчева ги е изложила в рапорта, при това без да е била свидетел. Доколкото ми е известно, да се излага дочуто или недоразбрано така, сякаш е факт, видян със собствените очи, само по себе си вече е наказуемо.

Вторият рапорт, който д-р Скорчева е написала на 19.03.2003, гласи, че в 19:29 ч. м.с. Боянова уведомила д-р Скорчева, че болната от 2-ра стая Фатме има болки в дясното подребрие от 18:00 ч. От така отразеното в рапорта излиза, че в продължение на час и половина болната е имала оплаквания, но м.с. Боянова си мълчала, вместо да доложи на дежурния лекар!?? Всеки, който е работил с мен, знае, че мога да бъда „обвинена“ в голяма загриженост за болните, но не и в пренебрежение към тях.

Истината е както следва: първо, след 19 ч. аз не бях стационарна, но наистина около 19:30 ч. към мен се обърна болната от 2 стая Радка с думите, че Фатме пак се „задушавала“. Аз не губих време да й обяснявам, че вече не съм стационарна и да я пренасочвам към новата стационарна, а веднага доложих на д-р Скорчева, като й обясних, че и в 18:00 ч. Фатме се беше оплакала от „задух“, но нямаше такъв. Свидетел на оплакването от 18:00 е м.с. Стоименова, с която заедно ходихме при болната. Д-р Скорчева отиде да прегледа болната и скоро се върна, като ме обвини, че болната имала болки от час и половина, а аз не съм съобщила, като по този начин съм провалила възможността да й се направи рентгенография. Не можех да повярвам на ушите си! Веднага помолих д-р Скорчева заедно да отидем при болната, нека тя каже пред двете ни, че е така, но д-р Скорчева ядосано се обърна и замина в обратна посока, като грубо игнорира моето предложение да отидем заедно при болната, която се визира. Не можех да я гоня, имах болни в залата, за които отговарях и трябваше да стоя при тях. По-късно, когато една от моите колежки ме смени за малко, отидох при Фатме и я попитах наистина ли е имала болки от 18:00 ч., и ако е имала, защо не ми е казала. Фатме каза, че не е имала болки! Нещо повече, тя каза, че започнала да хвали „сестричките“, колко са внимателни и добри, но в този момент д-р Скорчева излязла от стаята, без да я доизслуша.

С настоящето искам да Ви информирам за един наистина сериозен инцидент, който трябваше да бъде отразен в лекарския рапорт, но не беше! Този инцидент се случи само преди няколко дни и беше срамно премълчан — в крещящ контраст с моето унижение. Става дума за безотговорното отношение на инж. Фонев към дезинфекцията на апаратите — и пак пред свидетели! Значи аз мога да търпя да бъда клеветена вече за втори път в лекарския рапорт, а в същото време инж. Фонев ще продължава да проявява престъпната си безотговорност — напълно безнаказано??? Може би ще кажете, че недостатъчната дезинфекция на апаратите не застрашава директно човешки живот? Директно може би не, но индиректно — чрез създаване на условия за разнасяне на хепатит В и С — да! Освен това, спомнете си, доц. Фонев, че инцидентът на 24.01.2003 г. наистина застраши директно човешки живот и въпреки това името на инж. Фонев — главния виновник — не фигурираше в рапорта, докато аз, която успях да предотвратя фаталния край, бях оклеветена от д-р Скорчева, без самата д-р Скорчева да е присъствала изобщо на инцидента!!? Понякога се питам дали ако някой ден наистина загине пациент по вина на инж. Фонев, той няма пак да се измъкне от отговорност, дори ако целият екип отиде в затвора.

Има място за тревога, положението е по-сериозно, отколкото изглежда на пръв поглед. Вие много добре знаете, доц. Фонев, че сред пациентите ни има твърде висок процент носители на Хепатит С, наистина твърде висок, така че не можем да си позволим лекомислено отношение към въпросите на дезинфекцията на апаратите и изобщо към цялостната дезинфекция в отделението (колко много са заразените с хепатит не мога да кажа, защото пациентите ни отдавна не са изследвани нито за хепатит С, нито за хепатит В, за HIV или Wassermann да не споменаваме изобщо, но си спомням, че преди година заразените бяха доста повече от половината пациенти и положението едва ли е станало по-добро).

Ето впрочем какъв е инцидентът, който показва от ясно по-ясно безотговорното отношение на инж. Фонев към работата изобщо и конкретно в случая — към дезинфекцията на хемодиализните апарати. Вечерта на 17.03.2003 след диализа, по времето, когато апаратите се включват на дезинфекция, един от апаратите, току-що включен на дезинфекция, аварира — на дисплея му се изписваше „RINSE FAILURE“, т.е. неуспешна промивка, а звуковата и светлинна сигнализация настойчиво алармираха през равни интервали. Аз лично казах на инж.Фонев за надписа на дисплея, а той ми отговори, че си знаел работата. След като неуспешно се опита да включи апарата на редовна 45-минутна дезинфекция, накрая го остави само на 20 минути. Запитах го, „Само 20 минути ли ще се дезинфекцира?“, а той ми отговори, „Като минат 20-те минути, ще му удължа времето“. Тогава аз отидох при д-р Зайкова и я информирах за намеренията на инж. Фонев, като открито й казах, че не вярвам в думите на инж. Фонев. Затова помолих д-р Зайкова да дойде с мен в залата за свидетел, когато наближи да изтекат 20-те минути. Тя се съгласи. И наистина, когато наближи края на 20-минутната псевдо-дезинфекция на въпросния апарат (околните апарати имаха още по 20–30 минути), ние с д-р Зайкова влязохме в залата и двете наблюдавахме следното: инж. Фонев влезе, спокойно изключи апарата, без да му удължи времето, и тръгна да си излиза. Д-р Зайкова видя всичко с очите си, но нищо не му каза. Логично беше и аз да си замълча пред инж. Фонев. Щом лекар нищо не може да му каже, аз ли ще го поставя на място? И така аз си замълчах, само казах на няколко колежки и на старша сестра Донманлиева, която каза, че случаят трябва да бъде отразен в лекарския рапорт. Но той не беше отразен! На 19.03.2003 г. аз попитах д-р Зайкова защо не е отразила случая в рапорта, а тя ми отговори: „И да го отразявам, и да не го отразявам…“ и махна красноречиво с ръка.

Както знаете, срещу инж. Фонев беше подготвена подписка от сестрите в повереното Ви отделение, но тя не беше пусната. Без да повтарям слуховете, които се разнесоха във връзка с тази подписка (нямам никакви доказателства за тях), ще Ви кажа само, че аз лично помолих старша сестра Донманлиева да задържи подписката по следните конкретни причини:

— трите събрания, на които е обсъждан инж. Фонев, споменати в подписката, не са протоколирани, тоест все едно че не са се състояли;

— лекарите в повереното Ви отделение се въздържаха от мнение, съответно в подписката нямаше нито един лекарски подпис;

 

Обръщам се към Вас, доц. Фонев, в качеството Ви на завеждащ отделение, в което работя най-съвестно от 15 години, както и в качеството Ви на ръководител на колектив, сред който се ползвам с име на опитна медицинска сестра, с настойчива молба за становище по изложените въпроси, като обърнете по-конкретно внимание на следния въпрос:

В състояние ли сте сложите край на клеветническата кампания срещу мен, започната от д-р Скорчева, или да се обърна към по-висши инстанции?

Съвсем конкретно: очаквам от Вас писмено опровержение на написаното в двата рапорта, респективно за нощното дежурство на 24/25.01.2003 г. и за дневното дежурство на 19.03.2003 г. При поискване от Ваша страна мога да представя подробни показания, писмени доказателства, надлежно подписани от свидетели.

Що се отнася до инж. Фонев, разчитам на Вашата компетентност и на Вашите правомощия при вземане на най-правилното решение — за просперитета на повереното Ви отделение, за висококачествено обслужване на пациентите в него и гарантиране на колегиални отношения сред персонала — всичко, за което Вие, като главен ръководител, носите най-голяма отговорност.

 

С уважение:

М.с. Анета Боянова

24.03.2003 г.

гр. Равен